Смъртта и сиромашията в българската класическа литература: между екзистенциалното и социалното

Смъртта и тежката сиромашията в българския духовен пейзаж

В българската класическа литература на XIX и началото на XX век темите за смъртта и сиромашията не са второстепенни или чисто декоративни. Те съставляват гръбнака на нравственото преживяване, служат като етични лакмусови тестове за героите, и в много случаи – като двигатели на фабулата и идеята. Тези теми присъстват както в поезията на революционния романтизъм (Ботев), така и в психологическия символизъм (Яворов), в патриотичния реализъм (Вазов) и в социално ориентираната проза (Елин Пелин).

Сиромашията като морален избор, смъртта като път към безсмъртие в творчеството на Христо Ботев

Христо Ботев въвежда сиромашията не като трагедия, а като етична категория. В „До моето първо либе“ той с горчив сарказъм пише:

млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.

***

запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сирота вдовица
и как теглят без дом дечица!

***

и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!
(„До моето първо либе“)

Сиромашията тук не е само социален факт, а форма на преждевременно остаряване – емоционално, духовно и политическо. Същевременно, тя се превръща в оправдание и причина за революционно поведение – тя е и свидетелство за социална неправда, и знак за морална стойност.

В „На прощаване“ темата за смъртта като героична съдба е основна:

Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
….
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
(„На прощаване“)

Смъртта тук не само не е трагична, тя е възвишена, дори желана, защото е ценностен избор в полза на „правдата“. Този ред е един от най-ярките примери за това как сиромахът – обикновеният човек – се превръща в национален герой чрез саможертва.

Сиромашията между саможертва и ироничен реализъм в творчеството на Иван Вазов

В повестта „Немили-недраги“ Вазов представя група революционери, живеещи в оскъдица в Браила. Героите се отличават с идеализъм, но също и с вътрешни конфликти, нищета, болест, самота.

„Всеки такъв „народен“ тютюнджия даваше на вяра тютюн на съотечествениците си, с блага надежла, че ще му се разплатят при по-добри времена; най-после и да му не платят — нищо няма: те са хъшове, бедни хора, казваше си той и се усмихваше.“

Тук сиромашията не е естетизирана, а реалистично описана – като изпитание за човешкото и моралното у човека. Въпреки това, тя героизира персонажите чрез тяхната вярност на идеята.

В сатиричната повест „Чичовци“ бедността вече е вградена в социалната карикатура. Герои като Иванчо Йотата или хаджи Смион са мизерни не само материално, но и духом, а сиромашията е задкулисие на смешното и жалкото.

„— Виж, тоя дрът пинтия — вариклечко, за две пари свещ запали, а метани до земята прави, метаните са без пари… — И пак поемаше да приглаша.”

Смъртта като интимно усещане и метафизичен хоризонт при Пейо Яворов

У Яворов смъртта се преживява не просто като факт, а като неотменно присъствие, вътрешна сянка, която съпътства житейския път. В „Задушница“ поетът разговаря с мъртвите, с болката и паметта:

„Градът е мъртъв. И без покойниците
сред него, и без мене той е мъртъв.”

Стихотворението е не само за смъртта, но и за колективната скръб, за наследената тъга. Смъртта е история, мемориална тъкан, от която се тъче националната и лична памет.

В поемата „Мойсей“, Яворов превръща смъртта в активен акт на отказ и прозрение:

„И тоз мрак, и тоз вековен свят,
горящ в бездна от огнен плам,
не ще ме движи, не ще ме прати
по безбрежните пътеки на духа…“

Тук смъртта е отказ от земното, от националното, от физическото – тя е философско прозрение, духовен финал.

---

Сиромашията и смъртта в битовото и човешкото при Елин Пелин

Прозата на Елин Пелин е наситена с образи на бедни хора, изоставени старици, смърт в самота. В разказа „На оня свят“ героят се озовава в отвъдното, където е изненадан, че има равенство за праведните:

„Не съм за рая аз, сиромах човек… рая е направен за големците“

Смъртта тук е бягство от бедността, утопичен свят, където няма социална несправедливост. В „Занемелите камбани“ и „Печената тиква“ героите са тихи, невидими, но чрез тях Пелин показва как бедността унищожава не само живота, но и човешкото достойнство.

“Той пристъпи тихо към влязлата и я изгледа. Тя беше дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа, така че само очите й се показваха. Тя бе стъпила на плочите с боси, изцапани крака, които бяха отпечатали стъпките си по пода, и това ядоса повече чистия старец. Жената не го усети. Тя се молеше високо, с плач, и поднасяше пред стъпите на светата майка своето болно дете, бледо, извехнало, като ланско цвете. То бе склопило очичките си, дишаше тежко и болезнено стенеше.”

“Жената покорно се обърна, стисна детенцето в прегръдките и тръгна. Отец Йоаким я проследи с поглед. И когато тя мина през светлината на вратата, още един път забеляза колко е дрипава и нечиста.”
(“Занемелите камбани”)

Смъртта като сливане и сиромашията като предизвестие в творчеството на Пенчо Славейков

В „Неразделни“ Пенчо Славейков съчетава романтиката и фолклорната трагика:

„Две сенки черни, сенки двойнѝ,
в реката легнаха сами…“

Младите влюбени умират, защото бедността ги разделя, а смъртта – ги обединява. Това е сакрално сливане, сваляне на границите между физическото и духовното. Поетът третира смъртта не като край, а като единствено възможно щастие в общество, което не прощава сиромашията и любовта.

Смъртта и бедността като културни парадигми

В българската класическа литература бедността не е просто бедност, а етичен опит, а смъртта не е просто край, а възможност за нов смисъл. Ботев прави от сиромаха герой. Яворов превръща смъртта в философия. Елин Пелин я прави човешка и изход от социалната несправедливост. Вазов я вижда в социалния спектър. Славейков я издига в поетична трансцендентност.

В тези произведения се откроява културно-психологическият модел на страдащия, но достоен човек, за когото смъртта и бедността са не врагове, а изпити за човечност.