“Скитница” – Книга vs Филм
Каква е разликата между книгата и филма? Ами огромна! Винаги! Особено когато първо си прочел книгата! Особено когато режисьор и сценаристи са избрали актьори, които нямат нищо общо с описаните герои, поне визуално! Разбираемо е че искаш да дадеш шанс на младите, но това не може винаги да е оправдание!
Една книга, която до голяма степен не точно промени живота ми, но със сигурност имаше голямо отражение…
Една книга, която ме намери в правилния момент от живота ми! Истината е, че я прочетох на един дъх!
Авторката я бях чувала и единственото, което бях чела от нея беше книга от една четириология, която беше филмирана… И малко преди да излезе последния филм ми попадна книгата, но сега не е време да говорим за Twilight!
Да, става дума за Стефани Майер, но книгата не е „Здрач“ или друга от поредицата, а се казва „Скитница“ ! На български „Скит“ за прякор звучи страхотно – на английски, разбира се, много по-различно. Наричат героинята съкратено от Скитница и оттам Скит, докато оригинала на английски е Wonderer, и от там за по-кратко наричат героинята Уонда – обичайно американско име. Но със сигурност не е толкова силно като Скит!
Кастът не ми допадна изобщо! Джаред трябваше да е един страхотен мъжкар! Може би таргетът е била малко по-различна възрастова група, но подбраният актьор не беше подходящ. Аз като жена, която е чела книгата като цяло очаквах малко по-различна визия. За актьорската игра няма как да коментирам – не съм актьор, макар че съм голям кинофен. И в крайна сметка или ми харесва, или не – в случая – не е като да ми хареса, но пък и аз си бях изградила образите в главата си, а Стефани Майер е много добър описателен автор.
Главната героиня трябваше да е с руса дълга коса, много борбена, много жилава, с много стегнато тяло, спортен тип мацка… Ами за тези, които са гледали филма – ясно им е, че няма нищо общо. Има един момент в книгата, в който Скит решава да си подстриже косата и да има по момчешка прическа по ред причини, но няма да навлизам в подробности – това също не го бяха включили във филма. Истината е, че на момичето, което изигра ролята не мисля, че много щеше да ѝ отива такава прическа.
Като цяло, може би наистина най-много ме подразни подбора на актьорите, които да изиграят персонажите, защото не може в главата си да изградиш много много добре описани образи на едни хора, които са завладяни от чужда раса и са принудени да станат семейство, независимо дали се харесват или не, и в един момент да ти ги покажат доста по-безстрастни и не достатъчно обиграни може би млади актьори. Не, че в „Здрач“ не беше нещо подобно, но там пък стъпаха поне на някои по-опитни актьори, които бяха съпътстващи през цялото време.
Тъжно или не – случи се! Поне на мен ми беше много тъжно, защото тази книга наистина ме намери в много специален момент и я прочетох за няколко денонощия почти без почивка. Аз преживявах историята на едно същество, което осъжда собствената си раса, че се е превърнала в нещо долно и грозно. А това не се е случвало никога за последните стотици или хиляди години, през които съществуват и се случва точно сега когато съжителстват или поне се опитват да са съжителстват с човешката раса. За тези, които не знаят – се разказва за това как паразитна раса идва на Земята и единственият начин да оцелява като индивид е да се вплете в невроните на гръбнака на човек и тъй като хората отказват да водят симбиотични отношения, тази раса решава да подтисне човешкия ум само и само да може да продължи да живее на тази планета по този начин.
Всъщност действието се развива непосредствено след като тази раса не е стигнала до консенсус с нашето общество и съответно съществува длъжност при тях, нововъзникнала, нещо като полицаи, които да разследват и да търсят онези, които са останали без симбиот. И докато голяма част от тяхното общество, което е превзело масите тела си живее мирно и кротко има една следователка, която е решена на всяка цена да намери съпротивата. И независимо, че са незначителен брой хора тя иска просто да ги елиминира като дори в един момент забравя, че има други симбиоти, които имат нужда от тела и е решена на абсолютно всяка цена съпротива повече да не съществува. Тук се сблъсква с нашата героиня Мел и след доста дълго преследване, за съжаление на Мел, я заловява и за добро или зло вкарват симбиот на име Скит в нея. Скит е нова душа на планетата (тези симбиоти наричат себе си „души“) и е живяла доста години на различни планети. Била е като коорганизъм на диви мечки или подобия на мечки и на какви ли не раси и планети, и галактики. И заедно с индивида, с който обладава едно тяло винаги е намирала консенсус, което важи за повечето души. В случая на Скит ѝ е казано, че след като тя започне да обитава това тяло собственикът, в случая – Мел, няма вече да съществува и Скит ще има достъп до спомените ѝ и ще помогне да разкрият съпротивата. Само че нещата не стоят точно така и Мел не спира да драска по съзнанието на собственото си тяло и да тегли Скит към въпросната съпротива където Мел има брат, има приятели, има любим – там тя е намерила своя дом и тъй като делят едно тяло – рано или късно Мел взима превес и Скит намира съпротивата.
За сюжета няма да коментирам повече освен още една много красива сцена. Истината е, че във филма нещата са точно по книгата. Както вече казах – изключам подбора на артисти с външния вид специално. Винаги на 1100% в конкретния случай – най-вече – бих препоръчала книгата. Има моменти, които няма как да бъдат поместени във филм, сцени които не са важни за динамиката, която са избрали режисьор и сценаристи и не са влезли в сценария, но аз вярвам, че без тези абзаци в книгата, без тези ключови за мен моменти, няма как да осмислиш цялата история. Защото филмът представя историята на поредната раса, която иска да завладее човечеството по някакъв си там начин, то се бори, макар че в случая се борим срещу раса, която има лек за абсолютно всяка рана и физична и психична, организъм – който лекува! Единственото, което искат е да съжителстват заедно! Същества, които не работят с пари – просто конкретен брой души работят в супермаркета, други на полето, трети в болницата и т.н. На другите планети са имали други дейности и занимания спрямо расата, с която са обитавали. Това е една раса, която иска да живее спокойно. Нещо към което хората се стремим от години и направо векове, но тъй като ние не искаме да делим, в случая – телата си, се борим и едва ли не и тях самите превръщаме в много по-борбени и нахъсани и жадуващи отмъщение и превес същества каквито Те изконно всъщност не са.
Та една такава сценка, ако мога да я нарека, е момент в който Мел и Скит заедно в едно тяло виждат на една детска площадка едно семейство. Мъжът и жената люлеят детето си (хубаво е да уточним, че в конкретният случай няма никакво значение на каква възраст е човек, за да приеме такъв симбиот… симбиотът или така наречената „душа“ се адаптира към създадената ситуация и дори да бъде имплантиран в дете, симбиотът ще се държи като дете), но в този случай понеже е важно и това да споменем – много характерна черта, по която се разпознават хората, в които има души е че контурът около ириса им свети в сребристо… та мъжът и жената имат симбиоти и са със сребристи ириси, но детето което люлеят е съвсем нормално човешко дете. В този миг Скит казва на Мел или Мел на Скит (все пак са едно цяло): „Мисля че има надежда нашите съветове да съществуват заедно“ – тоест извънземните са решили, че не е нужно детето също да е извънземен, защото всъщност тези извънземни не са нито зле настроени, нито с идеята да ни превземат, завземат, затриват и така нататък, те просто искат да съществуват.
Много кофти финал – особено след тази сценка – на мен изобщо не ми хареса нито във филма, нито в книгата. Със сигурност препоръчвам книгата обаче! Има страхотни моменти, а Стефани Майер е наистина един изключително добър разказвач, който много умело успява да създава образи и светове. Филмът изобщо не го препоръчвам – да ме прощават всички замесени, но аз наистина изобщо не съм доволна!
И колкото и да съм пристрастна, защото сценките, които най-силно ме впечатляват в книгите рядко ги вкючват във филмите…, тук печели книгата.
