“Сълзите на дракона” – роман от Кръстю Мушкаров

„Сълзите на дракона“ от Кръстю Мушкаров е разказ за едно вълнуващо приключение на две вълшебни същества – вещица и дракон. Останали сами в жестокия свят, събрани от ясновидещата съдба или от сляпата случайност, те откриват, че за оцеляването си зависят един от друг. Могъщи сили се опитват да ги използват, да ги разделят и дори да ги унищожат. Преследвани от жестоки войници и страховити нерфолди, те могат да оцелеят само заедно. И само заедно могат да победят.
Една приказна история за доверие и приятелство. И за това колко е важно да запазиш човешкото и драконското у себе си.

“Сълзите на дракона”

Той беше гладен. Бавно и неусетно гладът се бе превърнал в негов неканен спътник, в сянка, която не можеше да прогони. Доскоро майка му отиваше на лов всяка нощ и всяка сутрин се връщаше с храна за него. Но вече минаваше пети ден, а нея все още я нямаше. Той все повече отпадаше и губеше сили, а всяко движение го изтощаваше. Реши да напусне пещерата, в която се беше родил, за да се опита сам да си хване нещо. Но се оказа твърде бавен и тромав. Макар че все още растеше, тялото му вече беше добре развито. Когато имаше храна, усещаше надигащата се мощ на мускулите си. Искрящите му тъмносини люспи бяха започнали да се втвърдяват. Но крилете му още бяха твърде слаби за полет и само се удряха в клоните на дърветата, спъвайки всяка негова крачка. Гората лениво се къпеше в късните следобедни лъчи на слънцето и не се интересуваше от него. Ако искаше да живее, трябваше сам да си хване храна. И то бързо, докато още имаше сили.
Гладът изостряше сетивата му и скоро той долови някакъв лек шум. Сякаш хищник се прокрадваше към нищо неподозиращата си плячка. Но нещо нарушаваше ритъма на леките стъпки. Той притихна и се сниши над земята, опитвайки се да се слее с нея. Не можеше да повярва на късмета си. Острият му слух услужливо беше разкрил всичко необходимо за приближаващата го храна. Към него идваше двуного и определено куцаше.
Като внимаваше да не издаде присъствието си, той следеше своята жертва с едно око. Погледът му минаваше през дупка в листата, докато дърветата криеха едрото му тяло. Вечерята му изглеждаше странно. Тя едва пристъпваше с десния си крак и се подпираше на крива дървена пръчка, а бледозелената й кожа беше разкъсана на много места и се вееше на вятъра. Но най-много го озадачи, че въобще не кървеше. Той би надушил кръвта отдалече.

автор: Кръстю Мушкаров

Свали цялата книга от ТУК.