Ревю на “1Q84” от Харуки Мураками

Ревю на “1Q84” от Харуки Мураками

Преди да започна да пиша впечатленията си от една доста обемна творба, трябва да кажа няколко думи и за автора ѝ – Харуки Мураками.

Първият ми сблъсък с този писател беше чрез „Хроника на птица с пружина“. Една много увлекателна творба. За първи път четях книга, в която действието най-често е в застой и все пак тя е интересна. Препоръчвам я на всеки. Не е мястото тук да споделям впечатленията си за сюжета ѝ, но на истина я прочетете. Няма да можете да я забравите. Мислех си да направя едно ревю и за нея, но тъй като съм я чела преди няколко години, за целта трябва да я прочета пак. Няма да мога, не защото нямам време или желание, а защото някой от сцените ѝ са забити в мозъка ми и все още ги виждам толкова ярко, че мога да ги усетя физически. Направо настръхвам. Не ми се е случвало подобно нещо с нито един друг роман.

Реших да прочета първата ми попаднала творба на Харуки Мураками, защото погрешно бях решила, че е печелил Нобелова награда за литература, а по това време бях на вълна лауреати. Не съжалявам за грешката си.

Харуки Мураками е кралят на бавното действие. Тери Пратчет беше казал, че да пишеш история е като да седиш на един връх и да виждаш другите върхове, през които трябва да минеш, но всичко в низините, пътищата между отделните върхове, е обвито в мъгла. Майсторлъкът е да преведеш читателя през тази мъгла по най-добрия начин. Много писатели претупват пътя през мъглата. Други изпадат в „словесна диария“, както се беше изразил самият Кинг, за да натрупат обем на книгата, който да си струва издаването. Но реално погледнато, повествованието няма да претърпи никакви промени, ако читателят просто прескача от време на време по двадесет страници.

Когато разказва история, Харуки Мураками я разказва от край до край. Не се мъчи да я „претупа“, на бързо да мине през скучните моменти. Докато върви през мъглата, той разказва история в историята. Не съм срещала друг автор, който толкова добре да разкаже героите си. Не просто какво правят, мислят или чувстват, а какви са на истина. Разказва душата им. Дори да са отрицателни герои, няма как да не им симпатизираш и да не им съчувстваш, няма как да се зарадваш на тяхната смърт.

***

1Q84 се разказва за отварянето на портал между два свята. Хората от 1984 навлизат в 1Q84 без да разберат. А и двата свята не се различават особено. Можеш да тръгнеш да търсиш разликите, само ако знаеш, че си в грешния свят. Или ако си влюбен.

Като цяло, животът си тече, нищо че влакът е поел по грешния коловоз. Всичко е нормално, като изключим двете луни, секта, осланяща се на „гласа“ и човечетата, които всяка вечер изграждат въздушна какавида. За обикновения гражданин – нищо необичайно.

Главните герои са Тенго и Аомаме, които са свързани помежду си от деца. Тази тяхна връзка им помага да осъзнаят, че светът, в който се намират не е истинския. Но те трябва да живеят живота си както са го живяли в реалната 1984г.

Но ежедневието и на двамата не е никак нормално. Тенго е въвлечен в литературен скандал, а Аомаме се е превърнала в Ангел на смъртта за мъже, упражнявали насилие над съпругите си. И ако си мислите „Добре, Аомаме е интересен персонаж, но Тенговата история звучи скучно“, ще сгрешите. Първото впечатление, което се опитва да остави у нас писателя, е съвсем погрешно. Тенго решава да пренапише чужда творба, с разрешението на автора ѝ, но я написва толкова добре, че творбата се превръща в бестселър в Япония. И ако не ви вълнува факта, че ако чуждото авторство се разкрие, ще гръмне огромен скандал, то тази творба отваря портала между световете и пренася нищо не подозиращите японци в един магичен свят. А, да, излизането на историята на бял свят разгневява човечетата, а „гласът“ спира да говори.

Първата книга от творбата върви бавно, което е нормално. Запознаваме се с главните герои. Ежедневие, навици… скрити тайни и дълбоки терзания. И точно когато забравим, че се намираме в един магичен свят, БАМ, случва се нещо, което ни връща в правия път. Това е тайната на доброто писане. Дори в мъглата между двата върха, писателят да те води по най-интересните пътеки и да ти обръща внимание на забележителностите по пътя, които иначе би пропуснал.

Втората книга се чете на един дъх. Вече познаваме героите, дошло е времето да действат. Всеки върви по собствения си път, без да осъзнават, че през цялото време вървят един към друг, нищо че минават по най-заобиколния маршрут. Това е книгата с най-много обрати. Стореното е сторено и път назад няма. Аомаме осъзнава, че няма само лоши хора. Всеки крие някаква вътрешна болка. Какво трябва да направиш, когато си отишъл да убиеш някого, но в последствие разбираш, че този човек те е тласнал към себе си, защото иска да умре? Тенго, от своя страна, се опитва да живее живота си, въпреки че все повече навлиза в света на човечетата. Той иска да разбере дали баща му е истинският му баща и какво се е случило с майка му. За целта предприема пътуване до „Котешкия град“, но трябва да успее да си тръгне оттам преди влаковете да престанат да спират на тази гара.

Третата книга отново тече бавно, което изобщо не я прави бавна или безинтересна. Харуки Мураками може да опише ежедневието на всеки, като те потопи с главата надолу в живота му и не те остави да си поемеш и глътка въздух. Аомаме забременява от Тенго без да са се виждали в последните двадесет години. Тя се опитва да разбере, човечетата нея ли искат или „малкото“. Кой ще помогне на сектата да чува отново „гласа“? Един ден тя вижда Тенго. Познава го дори в тъмното. Тя разбира, че и той вижда двете луни, че и той знае, че светът, в който се намират е неправилния. Тя също така знае, че коловозът, който е вкарал нейният свят в този е еднопосочен. Обаче е твърдо решена да намери изход и да изведе себе си, Тенго и „малкото“ в 1984г., в която никой не я търси ще може да заживее нормален живот. Накрая успява, защото все пак това е книга.

За мен тези три книги не са достатъчни, за да опишат и да обхванат цялата история. Много неща останаха недоизказани, много истории останаха на средата, много истории бяха започнати току-що. В реалния живот, когато избягаш от някъде, не знаеш какво се е случило с хората, които са останали. За това не се чувствам толкова разочарована, че не разбрах как са приключили останалите сюжетни линии. Обаче…

Въпреки че това е най-обемната творба на Харуки Мураками, има материал за четвърта книга. Ако можех, щях да му пиша да я довърши. Искам да разбера какво се случи с въздушната какавида на Ушикава? Каква е съдбата на сектата, след като не чуват вече „гласа“? Какво се случи с главорезите на сектата, които на края ми станаха доста симпатични? Човечетата имаха ли друга роля, освен да предат въздушни какавиди? Ерико Фукада мадза или доота беше?

Много въпроси… Нищо, ще го преодолея някак си. Тази книга затвърждава мнението ми, че Харуки Мураками е най-добрият японски автор, когото съм чела. Не е за всеки, може да ви се стори муден, обаче трябва да го четете с отворено съзнание.