Aug
Вероника Иванова спечели поощрителна награда и публикация в сайта на “ЛитДизайн” за своя разказ “Прощално писмо от последния избирател”.
Тази история е история от твоето бъдеще, но когато и ако я четеш, тя ще история от моето минало. Моля за снизходителност, отдавна не съм опитвал да пиша до истински човек, та може да не се справя, но зная, че това е последният ми шанс да разкажа за това, което може би не може да бъде разказано.
Не успяха, не успяха да ме принудят да вляза в парламента, останах последния избирател. Ето днес ще отида да подам скъпоценния си глас. Пиша това в случай, че не се върна от избирателната секция, слуховете говорят, че има много случаи на изчезнали хора, погълнати от новите системи за гласуване, че по време на гласуване, понякога системата невидимо за теб те прехвърля в друг сървър, в който ти вместо да гласуваш самоволно се заличаваш от списъка на живите гласоподаватели. Гласуването е вече голям риск, медиите мълчат, те много отдавна са продали способността си да разграничават истината от лъжата, играят си с думите като адвокати на мафията, но лошото е, че когато загубиш способност да различаваш добро от зло, истина от измама, постепенно започва процес на обратно броене в тялото и в мозъка ти, накрая оставаш само като много остарял компютър, машина, която набира поредния неверен, обезкървен и безсмислен текст. Последните години забелязвам как от личните документи започват да се заличават различни байтове информация. Преди, по време на моите родители, в паспортите е пишело дали си женен или омъжен, сега тези думи вече не значат нищо, защото никой не иска да сключва брак. Насилието над биологията е повече от фрапиращо, вече е неприлично и срамно да говориш за себе си като за мъж или като за жена – може да обидиш някого, не ясно кого, защото тези дето трябва да се обидят отдавна вече не се обиждат от нищо, вече имат няколко партии, а гласоподаватели не останаха. Отклоних се, ето започват вече да объркват и моите възприятия, добре че съм толкова старомодно ретрогадно консервативен, че не успяват съвсем. Страхувам се, предчувствам, че това ще е вече последния ми избор. Вече всяка партия има роботозирани гласоподаватели, които гласуват онлайн, никой не знае дали съществуват, никой не идва до урните.
Така ми е мъчно за циганите, които идваха с ония автобуси, с техните песни, с техните шарени дрехи и кебапчетата, които и ние ядяхме покрай тях. Къде ли отидоха?! Вече е подозрително тихо, в нашата кооперация бяхме трима, ходехме заедно да гласуваме, но от седмици не мога да открия другите, чукам на вратите, звъня, никой. А като се опитвам да спя асансъорите тръгват – кой се вози в тези асансъори. Много ми стана душно в тая стая, искам да се разходя. Но и парковете вече са изкуствени, преди години изсякоха всички дървета (тях всичко живо и променящо се ги дразни) и направиха уникално красиви, но пластмасови реплики на дървета, холограмни цветя, дори миризма докарват, ама нищо не ти трепва от тях. Изгориха повечето книги, които четях като млад, идваха и вкъщи да търсят, но аз бях успял да скрия няколко: оставих си Библията (нея я подмениха с някаква книга, която напомня, но всъщност няма нищо общо) и няколко тома с поезия, ама истинска, от по-миналия век. Запазих и “Записки по българските въстания” – вече никой не помни нищо от историята ни, та да имам да си чета за утеха, че е имало българи някога.
Поетите отдавна умряха от глад, замениха ги с някакви машинки като тези в игралните зали, пускаш монетки и ти измисля стихчета-съвършено празни.
Най-страшното е, че след като направиха стаи за мастурбация в няколко детски градини, въведоха сексуално обучение на децата, младите хора решиха, че е по-евтино да не раждат, по гражданско и здравно образование им обясняваха, че раждането е за глупавите, за примитивните. За сметка на това на децата обясняваха как, ако искат да си изпращат голи снимки, да си режели главите от снимките. Вече няма и деца, може би е по-добре, горките какво бяха принудени да търпят. Последно видях дете в една циганска къща накрая на града, но отдавна не виждам признаци на живот там. За вярата в Бог дори не искам да говоря. След като измряха бабите, останаха само пустеещи храмове, обявиха всички вярващи за психично болни, изпратиха ги кой знае къде. Всеки който иска може да си запази час за виртуален психотерапевт, създаден от изкуствен интелект. Къде ли отидоха циганите? В последните години те бяха единствената форма на реален, сетивен, истински живот. Знам, че хората, с които се разминавам са холограми на някогашни хора.
Отивам да гласувам. Утре е денят. Не зная за кого, зная че няма значение, партиите са направили специална програма, която сама си генерира състав на правителство и министри, на случаен признак. Просто сменя едните с другите – всички говорят едни и същи неща, създадени от изкуствен интелект речи, все едно е. Всеки внимава да не произнесе грешните думи, онези, които все още пазя в ума си и които ще се осмеля да напиша тук – българин, мъж, жена, деца, Бог, България. Когато произнесеш някоя от тези думи изведнъж те изключват от системата, прекъсват разговора или, ако не могат, започват да мигат все едно не те разбират, не спорят с теб, не те наказват, не те затварят в карцера, не те измъчват, просто ти дават да разбереш, че не съществуваш. Аз съм последния избирател. След точно 14 минути ще вляза в изборната секция. Ако четете това, значи не съм се върнал. Запомнете тези думи, ако можете идете до моята къща на улица Люляк, вземете книгите, които съм скрил и ги пазете.
P.S. Знам, че най-вероятно е пълна лудост да пишеш нещо, което не знаеш дали някой ще прочете, без да знаеш дали изобщо живата човешка реч може да бъде разбрана, но надеждата, че все пак някъде все още има хора, които четат Евангелието, четат истинската история на България е това, което ми дава, макар и доста плаха, надежда, че думите, които са истински важни ще останат и след мен.
