„Блокът“ – Йордан Василев

САМОВЗРИВЕНИЯТ БЛОК 

И в стиховете си, и в прозата Йордан Василев като млад поет и прозаик се стреми към заявяване на определена граждански-социална позиция, на определена концептуалност в отразяване или отношение към съвременния живот. Бих го нарекъл автор на интелектуално-философското мислене в своето поетично и прозаично творчество. И интересното е, че това мислене се оформя още отсега – в първите му изяви, които го утвърждават като талантлив автор на поетични и прозаични текстове.

Новият му роман „Блокът”, чието представяне ни е събрало тази вечер, в категорична степен затвърждава това интелектуално-концептуално мислене на Йордан Василев. Това е роман, открито насочен срещу отминалия тоталитарен режим на социализма, това е роман за мрачната роля на Държавна сигурност върху съдбата на обикновения човек, това е роман за несвободната воля на действия и живот на личността във времето преди 1989 г. Отправени директно и недвусмислено, обаче, посланията на романа, съм сигурен, няма да получат еднозначна рецепция от читателите. Това е така, защото двайсет години след промените българинът се движи в оценката си за времето преди и след 1989 г. в различни посоки: между носталгията по Татовото време, една част, и друга част, която одобрява настъпването на демокрацията, но с дълбоко съжаление, че тя в България не се случи в най-добрия вариант. От друга страна, романът „Блокът” идва във време, когато разговорът в обществото за структурите и фигурите на Държавна сигурност не е никак отминал: напротив, той още повече се разпалва от разкритията за бившите му сътрудници или за действията на нейния модифициран вариант, наречен ДАНС.

Така след прочитане на романа „Блокът” той възбуди у мен размисли не толкова за майсторството на писане на Йордан Василев, майсторство, което определено притежава, а за отношението му и тълкуването му на един времеви отрязък от нашата най-нова история. Съдържанието на „Блокът” може да се разкаже с няколко изречения: Йордан Василев проследява раждането, израстването и морално-психическия срив на главния герой Даниел Владиленов – факт, който се извършва под контрола на органите на Държавна сигурност. Цялата тази операция започва след построяването на един блок, с настанили се да живеят в него служители на ВиК на един град. Именно в този блок заживяват и родителите на Даниел – Гочо и Мира Владиленови. Целият блок попада под контрола на ДС и живеещите в него стават и палачи, и жертви на действията на ДС. Метафората на романа е ясна и недвусмислена: цялото общество е живяло при тоталитаризма в един блок и той се е наблюдавал от органите на сигурността. Всяко действие на индивидите в този блок не е убягвало от погледа на Държавна сигурност. Нейните сътрудници са тези, които са градяли, направлявали и развивали съдбите на живеещите в това общество-блок, наречено социализъм. Йордан Василев определено създава творба в духа на Джордж-Оруеловия роман „1984”. Всичко във времето на соца в „Блокът” е описано със средствата на гротеската, сюрреализма, острата сатира. В този смисъл правдоподобността на живот в това време не е била цел на автора, а желание по-скоро да засили, да придаде метафорично-гротескен характер на невъзможността на личността да се реализира като свободна. Йордан Василев е категоричен, че това не е било възможно в тази система: всеки човек има точно определено поведение и съдба, направлявани от силите на висшата партийна власт или органите на сигурността. Определено силните страници на романа са тези, в които Василев разкрива живота на главния герой – младежа Даниел Владиленов – като низ от определени социални порядки, ритуали, церемонии. Тоест всичко онова, което причислява героя към колективното общество на блока строй.

В тези страници много точно разкрива помпозната надутост, стремежа към уравниловка, кариеристичните амбиции и взаимната мнителност между индивидите в това общество-блок. Всички живеят като роботи, методично направлявани от Висшата партийна власт и нейния строг и властен пазител – Държавна сигурност. Това започва от ранните години на героя, преминава през ученичеството, за да стигне до крайната фаза на юношеството. С чувство на пародия и ирония Василев разкрива този живот на главния персонаж под диктата на идеологическите закони, под диктата на директиви и празнична приповдигнатост. Покрай образите на главните герои – семейството на Даниел Владиленов, той насища романа си и с други персонажи – съседи на Владиленови, учители на Даниел, негови съученици и др. Така се получава един обобщен образ на психиката на човека от социализма – психика послушна, несвободна, мнителна, примирена. Традиционните и от години установени норми на взаимоотношения, привидното спокойствие създават и атмосферата на някакво безвремие и унифицирана унилост. Създадена е и атмосферата на взаимното дебнене, неискреност и завист. А това не е нищо друго освен игра за власт, просперитет и издигане в социалната йерархия. Но и тук си казва думата Системата на ДС.

Срещу този образ на „средностатистическия” българин Василев изправя образа на служителя от ДС. Тъкмо в разкриване на образа на този служител, като младши лейтенант Александър Чернев и всички персонажи от ДС, на някои места хиперболизирането на тяхната зловеща роля като действия и методи, използването им на долнопробен циничен език, някак прави от тях оперетъчни герои. Има едно излишно увлечение и патетика ДС да бъде представена не като мозъка на една тоталитарна държава, а като организация с карикатурно-кукловодни функции. Затова и героите се запомнят повече с техните зловещи извратености или наивни действия в обработването на съответния обект. Позволявам си да отбележа този момент на романа с критична бележка, защото все още проблемът за хората, влезли в редиците на ДС, продължава да бъде дълбоко дискусионен, а и пипалата на този октопод все още живеят сред нас.

Дейността на ДС и сегашните ѝ модифицирани варианти се оказва едно зловещо кълбо, чийто краища – „вход”, „изход” – не могат да се намерят. А това кълбо се оплита от много хитри и коварни личности. В този смисъл образът на групата на служителите от ДС е леко принизен от мрачното ѝ внушение именно с едно увлечение по пародия и сатирична гротескност. Нека и да кажем, че романът на Йордан Василев се появява точно в момент, когато проблемът ДС се усложнява от новите радкрития, които са направени по линия на ДАНС и лицето Алексей Петров. Така знакът „ДС” не търпи еднозначна метафора, не може да бъде изведен само в една посока. Романът на Йордан Василев успешно се причислява към онези произведения в съвременната ни литература, които разкриват атмосферата на живот по време на социализма. На такава тематика бяха романите на Димитър Шумналиев, Георги Господинов, Александър Томов и др. Животът на главния герой Даниел Владиленов и неговото семейство – баща Гочо и майка Мира, буквално е животът на едно „средностатистическо” семейство по време на соца. Всичко в техния живот е белязано със знака на средния показател: не много богати, не много и бедни, не много духовно извисени, но не и много бедни духом, не много щастливи, но и не много нещастни. Една усредненост, която ги кара да живеят живота си кротко и безмълвно. Но и много удобни за обработка от органите, защото са подвластни на примиреността, на угодничеството в името на социалния просперитет. Но тъкмо срещу техния живот се бунтува синът им Даниел. И ако романът разказва за израстването на този герой, то това е израстване на една личност, която се противопоставя на стремежа на органите да направляват съдбата ти, да те манипулират, да те превърнат в послушник на Системата. И тъкмо това непослушание става причината за драматичната развръзка, а именно довеждането му до психиатрията. Конфликтът в самото семейство, а именно между послушните баща и майка и непослушния син, също е част от трагикомичната картина на живот в обществото на Блока. Тази семейна одисея показва как Блокът общество се самовзривява отвътре, как с годините постепенно се достига до преломната 1989 г. И това самовзривяване е на базата на големия фалш и игра, която е съществувала в него. Игра на палачи и жертви, които са си разменяли местата. Явно тази игра, това бигбрадърско наблюдение не може да продължи до безкрайност. Просто защото човешката природа се възпротивява и намира неусетно отдушник да възстанови хармонията на взаимоотношенията между хората. В това послание е патосът, вътрешната енергия на композицията на романа. Йордан Василев има дар на романист. Той изгражда една здрава и добре обмислена конструкция на творбата си. Успява да създаде една голяма Метафора на едно общество, в което свободата като мислене и поведение е ерес, а индивидуалността на личността с годините се претопява в общия колективен хор на могъществото на Системата.

Това общество се самовзриви с промените в 1989 г. Романът на Василев завършва с думите: „Внимание! Опасна сграда. Премини на другия тротоар!” Въпросът е – днес на мястото на Блока какво строим, как живеем в новата социална система, изтръгнати ли са корените на ДС окончателно? Естествено Йордан Василев не дава отговор на този въпрос. Но след прочитане на неговия роман неволно си задаваме тревожния въпрос: Дали блокът е окончателно разрушен, дали порядките в него окончателно са разрушени, дали някакво друго „око” не следи и направлява нашите действия? Въпроси, които всъщност се пораждат от ставащото в днешното ни време – времето на демокрацията в България. А това ставащо е не по-малко сложно, объркано и отново омотано като зловещо кълбо.

Романът „Блокът” можем да причислим и към онези произведения, които разсъждават за паметта на историята, за оценката на явленията в нея. Йордан Василев гласно и категорично отправя своята присъда, своя глас на отрицание на един, както казах, неотдавнашен период на близкото ни минало. В тази присъда се чувства патетиката на младостта, рефлекса на млад творец. А младостта винаги има острота на зрението, умение бързо да се отстранява от дадено събитие и да го вижда и оценява с пулса на своите искрени чувства и свежи сетива за философия и провокативност на тълкуванието. Тъкмо и това прави Йордан Василев в „Блокът”. Затова го и поздравявам с написването на този му роман и му желая в бъдеще следващи такива творби, в които има не само майсторство на писателски разказ, но и дълбоко философско осмисляне на нашия исторически и съвременен живот. Йордан Василев има перото и социалните сетива за това. Честита премиера на книгата ти, Йордане!

Крум Гергицов