Поезия от Юрий Лишчук

Екипът на списание “Литературен дизайн” се свърза с тазгодишния финалист, заел трето място в международния конкурс “Мили дуели”, и с удоволствие представя поезията на Юрий Лишчук.

КОГАТО ВИДЯХ БОТОКСОВОТО МУ ЛИЦЕ

Гледам входната врата.
Стъпка напред и зоната на комфорт ще се взриви.
Стъпка назад – и ще погълне изцяло.
Никой не разбира какво може да се случи за миг.
Освобождава разстоянието враждата за съществуване.

Въздухът чувства обратното броене на последната тишина.
Къщите се подготвят за безсънна нощ.
Ние се вглеждаме, за да видим първия лист,
израснал от наследството му.
Ще надживее ли идващия трети хаос?

Най-трудното чувство е,
когато седиш на ръба на безпокойството.
То бележи началото на живеенето
и края на вярването
във всяко нещо, което е продължение
на съзнателното решение.
Кой го е грижа за животите, когато амбициите
на сляпото зрение подчиняват ума
като заложник и го отстраняват?
И кой го е грижа за мъртвите
отправили се за среща в небето
с едно мигване на очите?

Краят е близо.

Легендата за стария ред идва
с финалната глава от романа.
Някой ще загуби само дома си,
а друг – почти цялата си душа.
Подготовката за обсъждането на ролята
на новия геноциден тиран започват.

Трети Рим ли?
По-скоро трети Райх.

22.02.22
Юрий Лишчук

БРОЯ ЗВЕЗДИТЕ

Ескадрили от птици се завръщат за гнездене.
Подготвени за най-лудите обстоятелства,
те пеят без да се впечатляват.
Летят към домовете си с надеждата,
че наследството им не е разрушено
от пиян наблюдател,
че техните родните места
не са осквернени от тъпо дете,
че пейзажите, които познават, не са трансформирани
от строителна фирма с желание
да построи поредния пентхауз на историческото място.
Те летят към дома с вяра и надежда.

От началото на инвазията си напомням,
как малките неща са най-важните
и красиви по своята същност,
когато всичко е заложено на карта.
Видях чистото небе – точно както вчера.
Нямаше сирени, нямаше аларми, нямаше предупреждения,
които да нарушават тишината.
Само небето с безброй звезди.
Само небето.
Мирно, тихо небе.

Погледът ми рисува границата между
рая и нашата безопасност.
Съзнанието ми установява измислена линия,
където защитната броня свършва.
А тялото ми имаше нужда да отхвърли
безпокойството и болката.
И тогава започнах да пея.
Тихо – за да не събудя уморените съседи.
Искрено – за да почувствам детето в мен,
което със светлина храни небесните мечки.
Страстно – за да почувствам, че всички хора, които харесвам
са живи.
И аз вярвам, че те са живи.

Започнах да усещам как малките неща
спомагат да се премине през войната
без да изгубя нормалност.
И макар и нещо вътре в мен
да боли, защото не съм на фронтовата линия
и да преживявам една и съща сцена отново и отново,
благодаря на Бог за подарената нощ, в която
успях да оцелея.
Благодаря на себе си, че давам всичко по силите си,
за нашата победа.
Благодаря на своите приятели, научили ме, че
не е нужно да се паникьосвам от притеснение за тях.
Благодаря на всички воини и приятелски духове за
всеотдайната защита на моята родина.
Благодаря на себе си отново, че мога да направя нещо
за общото благо.

Снегът започва да вали от нищото сякаш.
Пролетта настъпва.

Иска ми се да можем да бъдем разстреляни
само от сняг или дъжд
не от артилерия и бомби.
Но това е историята на дългата борба срещу
тези, които не познават езика на мира.

И все пак вярвам, че ще живеем достатъчно дълго,
за да видим края на войната
и че не всички звезди ще са паднали.

Тъй като имаме много желания.

01.03.22
Юрий Лишчук