“Под повърхността” от Дора Нонинска и Елиса Хес

Градът се пробуждаше бавно, с въздишка, с нежелние да се откъсне от съня и да се раздели с воала на отиващата си нощ. Мъглата, забулила покривите, се раздипляше мързеливо, докато първите слънчеви лъчи се промушваха между сградите. Въздухът бе свеж, напоен с влажната прохлада на нощта.

   Под прозореца на Валерия птици заграчиха кресливо. Заръжаха хаотично, като че ли спореха помежду си, преди една от тях да се спусне и да се приземи върху перваза. Врана. Черните ѝ пера проблеснаха, погалени от сутрешните слънчеви лъчи. Валерия вдигна очи към  прозореца. Сърцето й се сви, като видя кацналата на перваза птица. Черен предвестник на нещастия. Наблюдаваше я с присвити очи, а пръстите ѝ несъзнателно затегнаха захвата си около порцелановата чаша с кафе.

Махни се от перваза, грозна вестителко!

Отпи бавно.

   Горещата течност докосна устните ѝ, тъмна като мастило, а ароматът на кафе я обви като в невидим воал, обгърна я в уюта на утрото. Но вида на птицата пробуди нещо у Валерия, накара я да застане нащрек, тревожни тръпки полазиха по цялото ѝ тяло. Тя се опита да се отърси, да не мисли за суеверията,  които заплуваха в мислите ѝ. Днес щеше да бъде хубав ден. Трябваше да бъде.

Погледът ѝ се стрелна отново през прозореца, като се спря върху линията на хоризонта. Там, в далечината, хълмът пред тях се разстилаше като зелено море. Валерия бе сигурна, че тревата, покриваща склоновете, бе мека и сочна; скалите по склоновете се преливаха в белезникави форми и оформяха релефа на череп. Валерия примигна. Не! Привиждаше ѝ се, бе сигурна в това! Очите ѝ си правеха лоша шега с нея. Тя се надигна. Вгледа се навън, примигна. И ѝ се стори, че наистина вижда кухите орбити на огромна, костелива глава.

Валерия скочи и дръпна пердето.

Зад гърба ѝ, чаршафите на разтегателния диван прошумоляха, а след няколко секунди малко и топло телце се притисна в нея и я обви с ръчички.

– Добро утро, мамо.

Гласчето на Ива беше сънливо и звънливо нежно. Валерия я притисна в обятията си, като се наслаждаваше на прегръдката. Ива бе същинско нейно копие, но умалено. Очите на момиченцето проблеснаха на утринната светлина – сини като морски бряг, с меки зелени пръстени около зениците, които правеха цвета им неустоимо жив.

Русата ѝ дълга коса, се разстилаше по раменете ѝ на златни снопове. Лъчите на слънцето, процеждащи се през прозореца, се спускаха по гладките кичури и я караха да изглеждда нереално жива, почти прозрачна в златния ореол.

– Добро утро, миличката ми –Валерия се усмихна и погали с длан главичката ѝ.

От дивана се надигна и Миро, мълчалив, както винаги.

Разтърка очите си и отпусна рамене. Напоследък по-големият ѝ син постоянно бе унил, потънал в мислите си. Очите му – тъмнокафяви, с цвета на добре изпечено кафе, бяха замислени. Валерия се надяваше почивката им да успее да го разсее, да го издърпа от света, в който се затваряше.

Миро не бе като сестра си. Никога не говореше много. Но явно разнообразието му се бе отразило добре, защото той ентусиазирано скочи от леглото и се приближи към прозореца.

– Хайде днес да направим нещо забавно. – уверено каза той.

Валерия го погледна, изненадана. Обикновено тя измисляше идеите какво и къде да се прави и тази инициатива я изненада приятно.

– Какво имаш предвид?

– Да отидем в планината.

В очите му пламтяха ентусиазирани искри. Миро никога не бе бил голям почитател на трекинга. За днес бе планирала да посетят ферма за отглеждане на охлюви. Тя сви рамене. Какво пък, може би една разходка в планината щеше да се отрази добре на всички.

***

Колата пъплеше по криволичещия път между боровете, а пейзажът от двете страни се редеше все по-плътен и сенчест. Навлизаха в дълбоките дебри и слънцето едва си проправяше път през гъстите корони.

Пътят прорязваше през вековна гора, тесен и еднолентов, и Валерия се замоли някоя кола да не изскочи иззад завоя, защото някой неминуемо щеше да го отнесе.

Но пък прохладният въздух бе чудесен, нахлуваше през отворените прозорци чист, напоен с мирис на смола и дъжд.

След поредния завой, езерата се разкриха в ниското пред тях.

Красиви, изумрудени, с прозрачни води, дълбоки и зелени като нефрит. Слънцето проблясваше на повърхността и галеше спокойната вода.

Мястото явно бе популярно, защото не бяха сами. Недалеч се забелязваха няколко заведения за хранене, а по скалистия бряг се разхождаха хора, тичаха деца, в сутрешния въздух летеше глъчка.

Валерия спря на отбивката и се загледа в изумрудената повърхност. Не можеше да откъсне очи. Гледката й бе спряла дъха. Никога не бе виждала по-живописно място.

Миро се наведе напред към шофьорското място.

–Уау! Жалко, че не си взех бански!

Валерия се обърна.

–Да не би да искаш да плуваш? Водата сигурно е студена!

– На бас, че не е! Ще видиш, като стигнем!

Валерия подкара колата към ниското и паркира.

Децата изскочиха от колата и се втурнаха към брега. Миро нетърпеливо изрита обувките си, нави си крачолите нагоре и нагази в езерото.

–Уха! Леле, колко е свежо!

Валерия се усмихна. Промяната на обстановката определено му влияеше добре. Може би трябваше да пътуват по-често.

Майката последва примера на сина си и пристъпи в плитчините. Водата я посрещна със зашеметяваща хладина, която запълзя по кожата ѝ като студен дъх върху голо рамо.

Валерия изохка и потръпна.

До нея, Миро и Ива затичаха по плитчините, започнаха да се пръскат с вода, звънкият им смях отекна по билото.

Валерия направи още няколко крачки навътре. Беше приятно да усети разликата в температурата. Кожата ѝ пламна от хапливия студ, който плъзна нагоре по кожата ѝ. Хлад запъпли по прасците, по бедрата ѝ, нагоре към кръста.

Валерия спря. Внезапен порив я тласна да върви по-навътре. Към дълбокото.

Вдигна поглед.

Слънчеви зайчета играеха по повърхността, наоколо щъкаха хора. На пръв поглед нищо необичайно. Повърхността на водата бе спокойна и тъмно зелена. Нещо се мярна в мътните дълбини пред нея. По повърхността се образуваха концентрирани вълнички.

Сърцето ѝ ускори ритъма си. Нещо не беше наред.

Валерия се взря в дълбочината пред нея. Каза си, че само си въобразява, че планинските езера винаги изглеждат така.

Но тогава я видя с ъгълчето на окото си. Повърхността на водата встрани до нея се раздвижи в концентрични кръгове. Валерия обърна глава натам.

Повърхността утихна. След това се развълнува отново.

И тогава, бавно, с грация, неприсъща ни никой човек, оттам изплува ТЯ.

Първо на повърхността се появи бялата ѝ дреха – разпростря се във водата като белезниква паяжина.

После изплуваха и дългите ѝ черни коси, които се разстлаха около нея се като мъртвешки воал.

И накрая, изплува и лицето, синьо, бездънно, студено.

Отвориха се чифт бездънни, празни, пронизващи очи.

Погледът ѝ се впи във Валерия.

В този миг, времето се разтегли.

Глъчката наоколо заглъхна.  Гласовете на хората, детският смях, плясъците от игривите вълни – всичко утихна.

Остана само звукът на дишането ѝ.

И съществото, което я гледаше.

Очи странни, немигащи, огромни.

С тесни, тъмни зеници.

Не на човек.

Гледаха я втренчено.

И тогава, с бавен, ленив жест, жената от дълбините вдигна ръка и посочи Валерия.

Майката ахна.

Сърцето ѝ заблъска в гърдите, бясно, неконтролируемо.

Това не беше истина.

Нямаше как да бъде истина.

Но все пак беше.

Съществото във водата не бе някакво отражение, не бе халюцинация.

То я виждаше. И сочеше към нея.

В този момент, като че ли някой разкъса воала от тишина, който се бе спуснал върху езерото.

Писък разцепи въздуха.

Валерия обърна глава в посоката, откъдето дойде.

Видя как човек беше дръпнат надолу.

От дълбините на талази изплуваха жени, ръцете им се стрелкаха като бели копия, сграбчваха глезени, сграбчваха ръце.

Без да трепнат.

И завличаха навътре.

Водата закипя от черни пръски.

–Мамичко! – проплака Ива до нея.

Валерия се озърна наоколо, но Миро не беше там, където го бе видяла бе преди малко.

– Къде е брат ти?!

Ива потръпна до нея и издаде неопределен звук. Миличката, бе прекалено уплашена, за да говори.

Очите ѝ се стрелнаха по брега.

Видя го. Миро стоеше недалеч, бе нагазил до кръста в дълбокото.

Очите му бяха изцъклени. И гледаха в други очи. В очите на жена от дълбините. Която се бе изправила срещу него и му се усмихваше.

А Миро протягаше ръка към нея.

Сърцето на Валерия спря да бие в гърдите. Писъкът ѝ бе пронизителен, мощен.

Не могат да вземат детето ми! Не могат, не могат!

– Мирооо, НЕЕЕ!

Пръстите на Миро докоснаха нечовешкия пръст. Бялата ръка се стрелна към китката му.

Сграбчи я с нечовешка сила.

Дръпна.

Съществото повлече сина ѝ в езерната вода. Взимаше го със себе си.

– НЕ! – Валерия изкрещя отново, вън от себе си, и се хвърли в неговата посока.

Успя да сграбчи тениската му, задърпа я.

Но така правеше и тя. Каквото и да бе.

–Ива, стой на брега! – изкрещя Валерия към момиченцето си и задърпа колкото сила имаше. Но нямаше нужда, малката вече бе на брега и трепереше, обляна в сълзи.

Очите на жената се впиха във Валериините. Лицето ѝ се изкриви в омраза. Но ръката ѝ не отпусна хватката си.

– Пусни го! Той не е твой! – изкрещя Валерия.

Гласът ѝ отрезви Миро. Той трепна, като събуден от сън, и осъзна къде се намира. При вида на призрачната жена срещу него, хванала го за китката, той се паникьоса, замята се. Очите му се окръглиха от ужас.

– Мамо, не ме пускай! Моля те! Не ме пускай!

Майка му отново го задърпа отзад. Валерия засили хватката си, дръпна с нечовешка сила, все едно самият Господ бе вложил сила в двете ѝ ръце, за да го изтръгне от примката на създанието.

Онова изсъска. Ръката се изплъзна.

Валерия дръпна Миро назад, обгърна го с ръце, строполиха се задъхани и треперещи заедно в плитчината.

Съществото пред тях се потопи във водата. С усмивка на уста.

Сякаш казваше: “Ще се видим отново.”

***

След като се прибраха, Валерия превъртя ключалката на вратата до край. Затвори прозорците, дръпна завесите.

Но не можа да заглуши вътрешния глас, който я човъркаше отвътре.

„Може ли да се предпазиш от нещо, което не принадлежи на този свят?“

Не знаеше какво да обясни на децата си. Въпросите им идваха един след друг, тревожни, пълни със страх. Заслужаваха отговор, само че Валерия не знаеше какво да им каже. Не знаеше какво бяха те. Не знаеше и защо се бяха появили.  

Усети вина, че ги бе довела тук. Трябваше да напуснат този град колкото се може, по-скоро. Още утре сутринта.

Тя започна да събира багажа.

Децата заспаха неочаквано лесно. Или може би просто бяха изтощени от ужасните събития край езерните води.

Тя ги сложи да спят в голямото легло и легна до тях, притисна се в топлината на детските им тела.

Пръстите ѝ несъзнателно се протегнаха към Миро, да го докоснат, да го усети. Днес едва не го загуби.

Никога нямаше да си прости, ако съществото бе грабнало детето ѝ. Откъде ѝ дойде тази извънредна сила? Тя не знаеше. Но знаеше, че бе готова да се бори на живот и смърт с каквото и да заплашеше децата ѝ.

***

Валерия заспа.

Не усети кога.

Но когато се случи, онази бе там. Валерия отвори очи. Вцепени се от ужас.

Жената от дълбините. Същото създание. Черни коси се виеха около лицето ѝ като удавени змии. Бяла рокля плуваше около тялото ѝ.

Но този път тя не изплуваше от вода.

Изплува в стаята.

Боса.

Капки вода се стичаха по кожата ѝ, падаха върху пода и образуваха внушителна локва.

Валерия не можеше да помръдне.

Не можеше да диша.

Жената я гледаше.

Валерия не разбираше какво иска.

Погледът на съществото се премести върху спящото до нея дете. Миро.

Валерия разбра.

Жената не се бе отказала.

Просто ѝ беше дала време.

Непознатата наближи, приведе се над леглото. Студена ръка докосна бузата му.

И когато Валерия отвори уста, за да изкрещи, но от нея не излезе нито звук.

Коварна, злостна усмивка разтвори бледите устни.

Глух шепот изпълни ушите на Валерия.

– Аз ще си го взема.

Валерия се събуди, трескава и задъхана.

Нощницата ѝ бе мокра от пот. Възглавницата ѝ бе мокра. Тя се надигна да провери за Миро.

Детето спеше дълбоко до сестра си в голямото легло.

Но клепачите му примигваха неспокойно.

Майката се огледа. На пода до леглото имаше голяма локва.

Изправи се в леглото рязко, седна задъхана. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите като полудяло.

Нямаше време за губене. Трябваше да се махнат час по-скоро оттук.

Тя полека се изхлузи от леглото и започна да се облича. А после щеше да събуди и децата.

Трябваше да измисли някакво оправдание, че ги буди посреднощ.

Трябваше да измисли някакво обяснение, че напускаха хотела по никое време, още по тъмно, преди да бе изгрял новият ден.

Но как можеше да им обясни, че нещо на дъното на това езеро бе впило ноктите си в семейството и не искаше да пусне плячката си?

Трябваше да има начин да спре всичко това. Да защити семейството си. Да ги опази.

Тя още не знаеше какъв.

Но Валерия щеше да го намери.

И знаеше едно. Че нищо не бе приключило.

Жената щеше да се върне.

Може би утре.

Може би след седмици.

Но някога щеше да дойде.

И тогава Валерия щеше да бъде готова.

Защото една майка се бори до край за децата си. На живот и смърт. Каквото и зло да бе това, нищо не бе по-силно от майчинската обич.