Победител януари и нова тема за февруари

Когато нещото, в което се бе превърнала сестра ми, изтръгна ножа от гърлото си, облиза кръвта и тръгна към мен, панически се прехвърлих във времето с последния заряд на хрономодулатора. Вселената се пръсна на пиксели и пресътвори, а щом отворих очи да разбера кога съм, видях как нещото, в което се бе превърнала сестра ми, изтръгна ножа от гърлото си, облиза кръвта и тръгна към мен.

„Мисля, че имаш нужда от още едно питие“ – заяви мъжът пред умивалника и отвори ново пакетче с препарат за отпушване на канали. Другият мъж, пристегнат с ремъци по гръб върху плота на кухненската маса жално измуча, а от фунията, забучена в гърлото му, се надигна кървава пяна…

След като жена ми отрови собствената ни дъщеря от ревност към мен, реших да я удавя във ваната, в която бяхме прекарвали незабравими мигове заедно. Натиснах главата й под водата, гледах как гейзер от балончета се пукат над нея, докато тя маха настойчиво с ръце, сякаш иска да каже нещо, само за секунда, „обичам те“ може би, заради това я извадих и се заслушах, а тя само се изплю и каза твърдо: „Пак!“.

Докато гледаха замечтано новогодишната заря, той се обърна към нея, протегна ръка, хвана я нежно за рамото и я бутна от балкона, гледайки как се размазва с трясък върху новия автомобил на съседа, с който вчера разбра, че му бе изневерила. Докато анализираше емоциите си, вариращи от неописуем шок до неконтролируема радост, чу гласа й някъде зад себе си „Хареса ми, хайде пак!“.

Още един и още един, и още един. Майката разлепяше обявите със снимката на липсващите близнаци, без да подозира, че лепилото, с което съседката ѝ услужи, е направено от костите им.

Малкият Томи искаше червената пухкава панда повече от всичко на света, но приемните му родители отказваха да му я купят. Той за пореден път взе нещата в свои ръце и ги уби без да му мигне окото, с надеждата да го изпратят при друго семейство, което да му подари пандата.

Забелязах я с крайчеца на окото си, беше странно такова малко момиче да е на детската площадка по това време на нощта, въртеше се на въртележката и повтаряше нещо. Приближих се – „Едно, две три умри, четири, пет, шест умри, седем, осем, девет, десет точно ти“ – заби поглед в мен и ме посочи с малкото си пръстче.

Стоях в гаража, седнала на студената земя и се опитвах да разбера защо смахнатият мъж с нереално къдрава коса и очи с различен цвят, ме караше да удрям главата си в тухлата пред мен. „Още веднъж“ – опита се да изрече той, но не успя, защото я хвърлих по него, а в главата ми ехтеше въпросът „Кой е плачещият сега?!“…

– Съжалявам, но отново изгубихме бебето – съобщи с равен глас гинекологът.

След като я откараха от операционната, той се прибра в кабинета си с пакет в ръка, който прибра в хладилника, за да съхрани прясното и крехко месо за вечеря.

– Тате, тате.. виж колко са големи акулите! – каза сладко синът ми.

„Наистина са големи, сине“ казах аз, сдържайки сълзите си, придърпвайки го при мен на шофьорската седалка за последна прегръдка, преди да се счупят прозорците от налягането.

След като започнаха песнопенията, той още веднъж обходи изпитите, измъчени лица на съкилийниците си с поглед и отново изреди молитвите си за всеки един от тях, въпреки че вярата беше избита от него много отдавна. Молеше се да изберат за жертвоприношението отново някого от тях, който и да е, само да не е той.

Още веднъж нощният влак София-Варна пристигна с по-малко пътници, отколкото беше тръгнал. Мнозина от тях преживяха най-кошмарната нощ в живота си.