"Пиявица" разказ от Сони Димитрова

„Пиявица“ – Сони Димитрова

Пиявица

В лазурното проявление на живота, аз бях пиявица. Избор, направен съзнателно, методично следван без капка сърдечно разкаяние. Можех да бъда и червей, хранещ се от разложението на плътска безпътица, но определено предпочитах да задоволявам суетните си прищевки, изпивайки всеки жив полъх в душата на примитивния невежа. 

Историята ми не е необичайна, човечеството е изградило монотонна наблюдателност върху такива случки. Земен лунапарк и огромно виенско колело, което при поредно завъртане поднася лаконично, следващата преболяна човешка приказка, украсена с мрачна болка и угнетяващи душата, последици. 

Винаги съм бил умен. Или по – скоро находчив. Основните наслади, които изповядвах бяха телесна гимнастика, кътайки чужди течности в себе си понякога и ментално съприкосновение с пустословци. Не разбрах идеята на приятелствата, както и значението на любовта. Приемах ги като слабост и безсмислица – утайки на вече увреден социум. Както казах, бях прозорлив. 

Раждането ми е било съпроводено от канско изтощение и смъртоносна агония и майка ми не пожела да ме приеме с отворени обятия. Бях поредно дете, нито желано, нито чакано. Наложено ми бе от малък да се боря за оцеляване, за насъщния и за топъл ъгъл за спане, във вече претъпканата стая. Отчаянието, макар и зловонно, успяваше от време на време да спечели битката, но войната бях твърдо решен да спечеля аз. В нощите, когато често спях седнал, а не легнал, мъртвешки хлад се настаняваше до мен и усещах диханието му в ноздрите ми. Казвах му.

– Вониш! Има други, които да топлят разложението ти!

– О, не скъпи! – отвръщаше ехидно той – От теб избрах да изсмуча цялата топлинка, която крехкото ти телце пази самоотвержено.

Годините летяха като безмоторни самолети, отъждествявайки с тежка меланхолия прехода от детство към юношеска младост. Посещаването на училище бе мое доброволно желание, където се криех между букви и цифри. Никой от близките ми не бе успял да мине в гимназиален етап, но аз драпах озверен, интуитивно разбирайки, че така бих имал шанс за нещо повече от събиране на дърва и гъби за примитивното оцеляване. В библиотеката на училището открих книга, която ме пренесе в непознат, колоритен свят на поквара и аз се зарекох, че ще бъда повече от главния герой, чиято история бе за оцеляването му като мъж в чисто женски свят, благодарение на красотата и офицерското му звание. Военен нямаше да стана. Но знаех, че мога да въздействам на жените. Точно затова вложих цялото си старание да излъскам визията си и да добия онзи пленителен вид на мачо, който щеше да внесе търсени дивиденти в кратката ми жизнена стойност.

С опасният чар се набутах в тъмни среди и станах дилър на удоволствия. Шефовете ме ценяха, защото мълчанието ми бе провокирано не от глупост, а от съобразителност и не след дълго се издигнах в йерархията до самозван, самосиндикален сутеньор. Големите не ми се пречкаха, а аз внимавах да не ги разяря. Стъпвах по тънък лед или меко казано по бял прах. Не харесвах дрогата, изкривяваше личностите до състояния на мекотели, затова се концентрирах върху плътското изтезание. Бях млад, но много напорист. Омайвах жените с присъствие и спокойствие, карах ги да ми доверят живота си и парите, изкарани с дълбоки терзания. Успявах да изчегъртам и калта под ноктите на моите робини. Изпитвах кулминационна наслада от миговете, в които ги прибирах след непочтени и унизителни нощи и взимах всичко, което бяха спечелили. Подарявах им трохи. Повечето бяха самотни майки на невръстни деца и нямаха сили да роптаят срещу изедничеството, което тенденциозно налагах. Вече не се прибирах в бащиният дом. Отдавна бях загърбил мизерното разлагане на битовизмено оцеляване. Не изпитвах интерес към роднините, сякаш бяха замъглени спомени. Имах ново семейство – цял арсенал различни, сломени от времето, жени. Впих се в животите им и ги изсмуквах с безсрамно коварство. Бях фантомен приятел на тези угнетени, ослепели от надежди за щастлив хоризонт нещастници.

Бизнесът процъфтяваше като безкрайна поляна с уханни лавандули. Моите женствени цветя вехнеха нощ след нощ във вертепа, който илюзорно би им донесъл бъдещо спокойствие. Към добре подбрания букет добавих още едно, все още не изсъхнало цвете. Тя беше тъкмо изхвърлена от приют за изоставени деца, тъй като вече бе пълнолетна. Нямаше дом, нито работа, защото социалната система просто така функционираше. Всички бяхме роби в един привидно здрав свят. Истински глупци, търсещи тайната на нашите нещастия другаде. Аз бях мръсник. Живота ме изцеди до последното човешко качество и нямах угризения, че съм отрепка. Тя може би щеше да усети горчивината на въздуха в следващ етап. А бе чиста и красива като сълза на новородено. Беше разбрала за мен случайно от уличните клюки и сега стоеше пред мен, притисната в сивотата на тясна стая, трепереща, не съзнаваща, колко прелест таи в себе си. С повелителен тон наредих.

– Съблечи се!

Взря се в мен с рухнал поглед. Безмълвно посегна към ципа на доста износена пола до глезените, която някога е била черна, а сега просто бе дрипа. Тя се свлече до пода и пред мен лъснаха два слаби, прекрасно оформени крака.

– Блузата също! – наредих, сякаш съм пред взвод артилеристи.

Продължаваше да се взира в мен с тъжно мълчание и раболепно изпълни нареждането. Остана гола, типична Евина дъщеря, отразяваща първородния грях и красота, донесла на света безкрайни войни и упадък. Маргаритка, която първо аз щях да погазя. Обладах я веднага върху студеното душаме. Разкъсах невинността и, обагряйки в червено застоялата миризма на чужда еротика. Разорах дълбините и с нечовешко ожесточение, а тя просто лежеше и безутешно ридаеше.

– Свиквай! Ако ще работиш за мен ще ти се наложи да станеш безчувствена. Мислиш ли, че тъпите мъже ще плащат за свенлива и невинна девойка? Може и да се намери някой заблуден, но почти всички искат онова, от което жените им ги лишават – страст, момиче! – говорех сякаш на себе си, докато закопчавах ципа на ленения панталон. С времето бях развил усет за стил и макар да нямах много дрехи, се стараех да се обличам прилично, обръщайки гръб на неприличната бедност, в която бях израснал.

Тя промълви тихо.

– Ще се науча! Няма къде да отида! Мога да чета и пиша, но нямам никакви умения. Изгубих времето в борба за оцеляване в онзи приют. Така че, ще се науча! – натърти.

– Добре! – снизходително отвърнах. – Планът е следният – аз те водя до адрес, изчаквам да се качиш, а като приключиш, обаждаш ми се и те прибирам. Засега ще останеш при мен, докато наема още една стая, колежките ти са по две в няколко различни квартири. Парите взимаш предварително и ако има нещо, което те притеснява, звъниш. Имаш телефон с предплатени минути, използвай го само за нужното. Сега отивай в банята, междувременно ще ти избера дрехи. Довечера е първият ти клиент!

Пронизаха ме очи, изразяващи едновременно благодарност и отвращение. Събра старите си парцали от земята и с изключителна грация се запъти към банята. Нямаше въпроси, нямаше истерия, нямаше нищо, освен тихи стъпки. Гледах гърба и вдървено, след което се окопитих и впрегнах цялото си въображение да и измисля тоалет, с който да впечатли първият от многото клиенти. 

Знам, че не съм магьосник, обаче въпреки цялото презрение към живота, исках да залича миналото и, за да мога да я моделирам в удобен за мен, вариант. Жените, които притежавах бяха лишени от способността да мислят. Просто слушаха наставленията ми и се примиряваха с тегобите. Тази имаше живец, който усещах, че трябва да изсмуча като скъперник, таящ последна капка вода.

– Ето, тези са за теб! – хвърлих и къса черна рокля с пайети и чифт лачено стилето. 

Усмихна се вяло, душът я бе отрезвил. Кротко каза.

– Все още имам малко кръв, не успях да я отмия!

– Не го мисли, след час ще си забравила! Трябва да се фокусираш върху предстоящата работа! Виж, в коридора някъде се въргаляше едно червило, сложи си! – продължих професионално да обяснявам.

Тя изпълняваше механично наставленията ми. Исках да скоча и да я разкъсам като парче коприна. Тази човешка руина просто ме дразнеше по непонятен начин.

Наложи се да проведа няколко разговора и когато приключих беше готова и тръпнеща в очакване. Ухаеше на страх. Хареса ми.

Закарах я на мястото, което бе уговорено и безцеремонно я изритах от колата.

– Отивай! Бъди страстна! Не забравяй – първо парите! – излишна грубост, но си бях такъв – гадняр.

Вечерта бързо се изроди в разяждана нощ. Обади се и с равен тон, почти шепнейки, каза.

– Приключих! 

Прибрах я в ергенския коптор. Разказа ми.

– Знаеш ли, завиждам ти че си мъж! Не ви познавам природата, но сте по – защитени от нас! Ние сме погазени по рождение!

– Плати ли ти? – естествено важно ми беше първо това. Другото го знаех, но изречено от нея – запари ми в гърлото като киселина. Трагедията се таеше в нейната чистота. Едва ли ще се омърси, независимо от бройката неудачници, търсещи повърхностна забава.

Така започна нашият съвместен, охулен от галопиращи дни, съюз. Бизнесът процъфтяваше, тя набра популярност. Все по – често ме търсеха за нейните услуги, а аз тайно потъвах в призрачна ревност. Нямаше да призная. Продължавах да смуча души.

В проблясъка на пробудена зора, докато стоеше по халат в грозната кухня, забелязах, че е наедряла. Изтръпнах.

– В кой месец си? – нападнах я неочаквано. Не успявах да се окопитя и препусках из сметките от изминалите седмици.

– В седми. – каза го, сякаш обясняваше предстоящата прогноза за времето.

– От кого е? Защо не знам? – атакувах с настървение.

– От теб! С другите се пазя! Момичетата ме научиха как. 

Зяпнах от изумление. Уж следях всичко, а това ми беше убягнало. Не я бях докосвал след първото ни съприкосновение. Интересуваха ме само парите.

– Ходи ли на лекар?

– Не! – отсече, сякаш с брадва, въпроса ми. – В приюта имаше деца, които бяха насилени, знам, какво е да си бременна.

– Как си представяш да работиш и защо не ми сподели? – ревях истерично.

– Нямаше нищо за казване, ще го родя! – заяви с не подлежащ на противоречие, тон. Обърна ми гръб, загърбвайки вселени от горделиво униние.

Егоизмът ми настоятелно ръчкаше сетивата ми. Колко ще изгубя, ако спре да ходи при клиенти, кой ще гледа детето, ще го остави ли в дом? Въпроси, висящи като обесени на тънки въжета.

Следващите дни се търкаляха с обичайно темпо. Все още я водех по адреси, бе станала сексапилна и на мъжете явно не им пречеше, че е в очакване. 

Пореден мрак се разстилаше, когато ми звънна да я прибера. Вместо това, чух.

– В банята на човека съм, раждам! – процеди през болка.

Безобразна паника ме връхлетя. Втурнах се към мястото. Вратата вече беше отворена и мъжът бял като студ, изрева, че не я е наранил. Пазеше лицето си с длани, очаквайки да го нокаутирам. Подминах го, без да отразя казаното. Нахлух в банята, където моето момиче клечеше на тоалетната и издаваше гърлени писъци.

– Идва, не знам защо! – от устата и се точеше пенлива слюнка.

Вече се бях окопитил и викнах линейка. Опитах се да я успокоя, чакайки медиците. Гледаше ме с такава печал, че се проклинах за тъпото си мъжко достойнство. Не знаех как да следя контракции, нито защо има кървави дири по плочките, само се молех да дойде екип. Като в просъница я чувах да пищи откъслечно. Не бях виждал толкова страдание, изрисувано върху нечие лице.

Пара медиците се отзоваха мигновено, нещо, което бе като да видиш падаща звезда. Дори не гледах, какво правят. Всичко се случваше автоматично. Качиха я в линейката, а аз подкарах скоростно след тях.

Минути безвремие. Стоях прав, безпризорен в средата на чакалнята. Чаках. Моята покана за екзекуция. Не закъсня! Лекарят се появи с изражение на овдовял плъх.

– Имате син, доста подранил, но е здрав. Ще остане известно време в кувьоз .

– Майка му как е? – беше разстроен въпрос. 

– Приемете искрените ми съболезнования! Изгуби много кръв, не беше възможно да я спасим! Съжалявам.

Разревах се. Никога не бях ревал с глас или въобще. Върху мен се посипа дъжд от нещастни сълзи. Мразех всичко в този момент, повече, отколкото бих могъл. Усещах очните си дъна да се разяждат от ненавист и да превръщат тялото ми безплодна пустиня. Не бях човек, последният лежеше на операционната маса. А аз бях нищожество, дишащо гневни изпарения. 

Послеслов

След месец отидох да видя детето. Вече беше заякнал и сестра го хранеше от шише. В изтеклите самотни и изтерзани часове бях решил, че ще го отгледам. Бях плазмодий, пиявица, черпеща с непобедима упоритост от живителните сокове на заблудени същества. Но него щях да науча да изсмуква красотата от живота.

Сони Димитрова

500 Views
error: Content is protected !!