Пътят на пробуждането в „Железният светилник” на Димитър Талев

Публикуван през 1952г., историческият роман „Железният светилник” на Димитър Талев описва съдбите на жителите на град Преспа по време на турското иго. Както загатват жанрът и сюжетното развитие, погледът на автора е обърнат към миналото (за разлика от този на негови съвременници), което улеснява поставянето на въпроси, присъщи за Ранното българско възраждане. Един от тези въпроси всъщност се явява и главната тема на произведението – въпросът за пробуждането!

Думата „пробуждане” в контекста на романа може да се интерпретира по два различни начина – като националното сплотяване и своеобразно „пиянство” за свобода (по „Под игото” на Иван Вазов), представено алегорично чрез сюжетната линия със строежа на църквата, или като „проглеждането” изцяло на личностно ниво; „самосъзнаването”, за което не е задължителна позитивната основа на предишния вариант.

Централно и по-щателно разглеждано в произведението е първото значение – на общото обединение против наложената норма. Важността на това пробуждане се загатва още в самото заглавие на книгата, което може да се разложи на два символа: желязото, представящо устойчивостта на рода и народа, и светлината – духовното „проглеждане” и будната човешка съвест.

Като „просветител” на тази съвест и водач на простолюдието се утвърждава Лазар Глаушев, главният герой на романа. Новите му идеи за църковна независимост влизат в пререкание със суровия конформизъм и сляпото поданичество, в които вярват антагонистите (и антиподи на лидера) – Аврам Немтур и гръцкият наместник.

Впоследствие „народът се пробужда” (както е и името на третата част), архимандритът е изгонен и целта на Лазар Глаушев е изпълнена; конфликтът „борба-примирение” е разрешен в полза на първото!

Подобно противопоставяне на робството и свободата се открива и в лириката на унгарския поет със сръбски корени, Шандор Петьофи (Александър Петрович). В стихотворенията му „Песен на кучетата” и „Песен на вълците” са предоставени и двата полюса на опозиционната двойка – този на домашните кучета, които ближат краката на господаря си и често стават жертви на бой, и тази на дивите вълци, нямащи властелин, принудени да търпят суровите условия на природата, но „вълкът има свобода!”.

Друг пример е стихотворението „Бойна песен”, където фигурира стихът-поанта: „Ний ще умрем, но ти, Отечество, живей!”, който представя частното като „градеж” на общата цел.

В „Железният светилник” частното също играе ключова роля – това е точно „самосъзнаването”; второто значение на пробуждането. И когато „международната война се превърне в междуособна” (по „Дар” на Владимир Набоков), всичко опира отново до водача на движението – до Лазар Глаушев!

Неговият момент на себеосъзнаване – когато той решава, че ще поведе хората – е срещата му с рилския монах във втората част на романа. Под влияние на словото църковния служител, бъдещият лидер разбира призванието си и осъзнава нуждата от незабавно действие. Така една единствена среща успява да промени светогледа на героя.

По сходен начин започва и една от сюжетните линии в епическия роман „Война и мир” на Лев Толстой: по време на пътуването си до Петербург, граф Пиер Безухов се запознава с Осип Баздеев – масон, който разкрива на благородника основните принципи на своята организация и му предлага път към щастието, свързан със служба на Бога, а не с материални блага. Мирогледът на богатия, но нещастен Пиер, се изменя – графът признава, че капиталът и сигурният живот не му носят щастие; приема предложението на масона и започва да се занимава активно с филантропия.

Общото между тези фрагменти от двата епически романа е позитивното развитие на персонажите (Пиер и Лазар), стимулирано единствено чрез силата на словото и религиозната вяра.

Религиозна вяра привидно имат и Аврам Немтур и архимандритът – антагонистите в „Железният светилник”, но тя не ги възпира от основната им цел – налагането на елинския като основен език в новата църква. Техният момент на осъзнаване идва, когато разбират, че намеренията на Лазар са сериозни; че той не е склонен да се откаже от мисията си и че единственият начин да постигнат целта си, е да го убият. Това е доказателство на по-горното твърдение, че за личностното самосъзнаване не е необходима позитивна основа.

По този параграф „Железният светилник” се отличава от изцяло историческите романи. Отразявайки важни събития от „нашто недавно” (по „Опълченците на Шипка” на Иван Вазов), авторът не само възкресява духа на отминалото време, но и описва човешки междуличностни (и вътрешноличностни, както стана ясно) отношения, характерни както за тогавашната, така и за сегашната епоха, като по този начин гарантира, че популярността на произведението никога няма да спадне!

„Железният светилник” можете да прочетете ТУК;

„Под игото” на Иван Вазов можете да прочетете ТУК;

Споменатите творби на Шандор Петьофи можете да прочетете ТУК;

„Война и мир” на Лев Толстой можете да прочетете ТУК;

„Дар” на Владимир Набоков можете да прочетете ТУК;

„Опълченците на Шипка” на Иван Вазов можете да прочетете ТУК

Библиография:

Вазов, И. „Под игото”, 1894г.;

Вазов, И. „Опълченците на Шипка (11 август 1877г.)”, 1883г.;

Набоков, В. В. „Дар”, 1937г.;

Талев, Д. „Железният светилник”, 1952г.;

Толстой, Л. Н. „Война и мир”, 1869г.

Николай Петров

ЛитКритик

Николай Петров е литературен критик и носител на национални награди. Ученик е в 81 СУ „Виктор Юго”.