Обрати - Десислава Стоянова

“Обрати” – Десислава Стоянова

Обрати

Историите започват по един начин и често завършват по съвсем друг. Понякога изобщо не завършват, а друг път дори не започват. За доброто и злото няма време, има хора. Всеки човек носи в себе си и едното и другото. 

Така стояха нещата и в семейство Владиславови. Времето у тях често беше  като застояло, сякаш блатисто. Връщаха се от работа по едно и също време. Всеки беше хапнал нещо преди да си дойде. Анжела правеше нещо за детето и после всеки от тях мълчешком сядаше на двата противоположни края на общото легло. Тя потъваше в своя свят, той в своя, а детето в неговия. Светът на детето беше най-шумен. 

Малкият Мартин нямаше десет години и непрекъснато играеше на игри и разговаряше в конферентен разговор с поне още две три деца. Викове, сумтене и звуци от игрите огласяха общата за всички стая, разделена с един голям гардероб. Анжела вече не обръщаше внимание на това. Тя си гледаше романтични комедии или си пишеше някой разказ, четеше книга, или чатеше в месинджър с приятелки.  Добромир, съпругът ѝ, седеше на другия край на кревата до малка масичка, пийваше водка с кола и той правеше нещо на лаптопа си. Сложил големите слушалки на ушите или слушаше комични скечове или чалга и често играеше на някаква игра свързана с футболни стратегии. Уж семейство, а изобщо не общуваха по между си. Всеки живееше в собствената си реалност  и от време на време се разминаваха в коридора.  Анжела искаше от него от време на време да разговарят. Той искаше от време на време от нея да се любят, но тъй като той не ѝ даваше това, от което тя имаше нужда и нея често я болеше глава, и не му даваше онова, от което той има нужда. Всеки по своята същност беше добър, но в такава среда всяко чувство замираше и потъваше като в тресавище. Едно привидно спокойствие и идилия събираше прах в този дом. 

Така минаваха дните и нощите в семейство Владиславови. Анжела и Добромир спяха с гръб един към друг. Анжела още като се омъжи за него не го обичаше, а той пък я обичаше много за компенсация. С годините това, че тя не го обича му натежаваше. Усещаше се, че тя не е загрижена за него, както е загрижена за детето и за кучето им дори. Да, семейство Владиславови имаха дребна порода куче на име Лъки. Не се знаеше кой беше късметлията, дали кучето или стопаните му. Мартин често дърпаше горкото животно за опашката и обичаше да му пречи когато се храни. 

Тази неделя следобед изобщо не изглеждаше, че ще бъде съдбоносна. Семейство Владиславови  решиха за излязат на разходка в парка и с хиляди уговорки навиха и сина си Мартин.

– Хайде де, после ще те водим да гледаш „ Аватар“! – подкупваше го майка му.

– Какво ще правя в парка, там е много скучно? – тръшкаше се Мартин

– Добре де, ще ти купя и сандвич от МакДоналдс.

– Добре, но ако не ми хареса ще се прибираме. 

– Е, ще видим … 

– Ти все така казваш, после ме лъжеш. 

Добромир никога не се намесваше в спора. Той и никога не участваше дейно, нито в отглеждането, нито във възпитанието на детето си, сякаш го нямаше изобщо. По природа беше леко флегматик, докато Анжела със сигурност беше холеричка. Тя често се чувстваше като мъжа в семейството. Добромир мрънкаше за нещата като жена, а тя все оправяше положението с твърдост и постоянство. 

След дълги увещания и уговорки излязоха на разходка към единадесет преди обяд.  Мартин непрекъснато пуфтеше и се мръщеше. Мрънкаше си под носа:

– Защо тръгнах, толкова е скучно … мрън-мрън 

Анжела се правеше, че не го чува, за да не започне да се дърпа и да не тръгне да се връща сам. Синът ѝ имаше характер на когото тя не можеше да надделее. Добромир пък изобщо не се намесваше в ситуациите и тя го беше приела като някакво необходимо присъствие. 

Както си вървяха мълчаливо, всеки замислен за нещо свое, изведнъж пред тях застана едно мърляво и почти голо дете. Те бяха на пътечка в гората и наоколо нямаше други хора в момента. Детето се приближи и протегна ръка:

– Моля помогнете! – каза го жалостиво. 

Анжела и друг път беше виждала раздърпани циганчета да просят жалостиво, но не и в гората. Тя се наведе към детето и го погледна в очите. Тогава с ужас откри, че очите нямат зеници и са неподвижни. Тя се стресна и леко се отдръпна, а през това време Мартин се приближи до детето и го хвана за ръка:

– Къде искаш да отидеш? – каза той, явно забелязал, че детето е сляпо преди майка си. 

– Да отида… Аз не знам къде съм. Искам да отида там където ще ме обичат – каза детето с още по-жалостив глас.

– От къде идваш дете? – попита Анжела, въпреки, че знаеше, че няма да получи насочващ отговор. 

– Избягах от едно място където ми беше студено и някой ме биеше. Биеше ме, не ми даваше много-много да ям и ме изхвърляше навън с нещо на врата. Хората ми пускаха пари. Така поне казваха и по някое време този някой ме намираше и ме връщаше на студеното място. 

Анжела се разплака и извади мобилния. Позвъни на 112 и съобщи за детето. После Мартин каза:

– Мамо, хайде да заведем това дете и да му купим храна и дрехи. Нека да го заведем и в къщи да се изкъпе? – Анжела се съгласи, а Добромир нищо не каза, просто ги последва. Семейството се прибра и се заеха да помогнат на детето. Анжела съблече мръсните му дрипи и видя доста синини по тялото му. Взе лекарства за тези синини, но първо изкъпа хубаво детето. Детето първоначално се изплаши, но тя го успокой:

– Не се притеснявай, милото ми! Това е вода, с нея ще отмия мръсотията от теб. После ще ти намаже синките с едни лекарства, а после ще дойдеш да хапнеш в кухнята. 

– На какво така вкусно мирише? – попита детето.

– Правих пиле с ориз – каза Анжела, доволна от това, че детето нямаше да се мръщи на нейните гозби. 

След като изкъпаха и облякоха момиченцето, което изглеждаше на възраст колкото Мартин, го заведоха в кухнята да хапне. То се нахвърли върху порцията и за малко да не изяде и кокала. 

– Ти как се казваш? – попита Мартин, който като видя момичето с бухнали къдри я хареса, някак си. Стана му мила.

– Не знам. Този човек, който ме биеше, ме наричаше Парцаланка. 

– Аз ще ти викам Добродушка, става ли? –предложи Мартин. 

– Както искаш, така ме наричай – каза Добродушка и се усмихна щастливо. После ѝ се доспа и я сложиха да поспи. 

През това време дойдоха от социални грижи. Анжела ги покани да влязат и им каза да изчакат детето да се събуди.

– Нямаме време за това! – тросна се служителката. – Събуждайте това дете, че и други адреси ни чакат.

– Как се казвате госпожо? – попита Анжела, за да знае от кого да се оплаче.

– Добре ще изчакаме малко – каза жената, видимо притеснена да не загуби работата си. Анжела ги почерпи с кафе и бисквити. Отивайки към стаята където е детето, тя без да иска чу Добромир да говори с някой по телефона:

– Добре скъпа! Да, мила! Ще ти звънна по-късно, че моята се прави на самарянка. Мм, нямам търпение да се разведа с нея. 

Анжела остана известно време като вцепенена, но после се замисли над думите на Добромир. Всъщност той беше прав. Тя не го обичаше. Живееше с него заради детето, а преди това, защото беше пострадала от предишна връзка. Той ѝ даваше едно спокойствие и нищо повече. 

Момиченцето се събуди и Анжела понечи да го предаде на служителките. 

– Не, не искам. Лельо, нека остана тук!

– Нека остане мамо! Моля те! – примоли се и Мартин. 

– Сега не може мили деца. Нито знаем нещо за момичето, нито имаме право да го задържаме. 

– Така е – каза служителката.

– А как може да разберем какво се случва с нея и ако има възможност можем ли да и станем приемни родители? – попита Анжела, виждайки за пръв път в очите на сина си живот и желание да помогне на друго човешко същество. Тя беше способна да даде грижи и любов на това момиченце. Тя знаеше какво е баща ти да те бие. Знаеше какво е приятелят ти да те бие и знаеше какво е да си жертва в този така сложен свят. Служителката видя тази тъга в очите на Анжела и сякаш се пречупи. 

– Ще Ви дам личния си номер и ще се погрижа да разберете кое е това дете и дали можете да му станете приемни родители – после ѝ стисна ръката и едва откъсна Добродушка от Мартин. Двете деца се бяха прегърнали трогателно. 

Тази вечер в апартамента на семейство Владиславови беше пълно мъртвило. Въздухът мълчеше и сякаш очакваше поне една муха за да създаде настроение. Мартин си лежеше на кревата и мълчеше намръщен. Анжела също лежеше вцепенена и разсъждаваше върху обратите, които неминуемо размътват блатата. Добромир най-вероятно си мислеше как да ѝ каже, че иска развод. 

На следващата сутрин животът тръгна по обичайния начин. Ставане, миене, тоалет, закуска, дежурни целувки по бузата с пожелания за успешна седмица и всичкото това… Една фалшива рутина се срути. Анжела беше изкрещяла точно когато всички бяха на вратата готови да тръгват. 

– Не може така – се чу да излиза от устата ѝ.

Добромир и Мартин се спогледаха. 

– Кое не може така скъпа? – попита Добромир.

– Не може, не може. Трябва да поговорим с теб след работа. Навит ли си да се срещнем. Даже може в обедната почивка. Важно ми е да говорим за нещо. 

– За Добродушка ли? Ще я осиновите, ураа! – Мартин нищо не подозираше. Анжела въздъхна и само поклати глава. Всички защъкаха, кой накъдето му беше пътят. 

– Здравейте. 

– Здравейте.

– Обажда се Стаматова, социалната работничка от вчера.

– Да, кажете какво става с детето? – Анжела се зарадва, че ще разбере повече.

– Детето не е регистрирано. Няма име и се води ничие. Не е раждано в болница. Родителите му не могат да бъдат издирени. Въпросът е, че трябва да се изчака до седмица. Подаден е сигнал, че е намерено. Ще бъде съобщено и в новините, и до седмица ще знаем повече за него. 

– Това е интересна новина. Ще почакам седмица, разбира се. 

Дойде време за обяд и Анжела се срещна с Добромир. Тя седеше на масата в едно заведение и оправяше невидими ръбчета по покривката, когато Добромир дойде. Известно време седяха и мълчаха. Тя изчакваше той да започне пръв, но той не го направи. 

– Чух разговора ти по телефона снощи.

– Да, така е, искам развод! – каза Добромир, като стана някак си неестествено рязко от стола, после пак седна. 

– Най-сетне. Виж се, дори смелост нямаш. – каза Анжела и стана и тя на свой ред. – Давам ти развод! Така или иначе това не е брак, а една пародия. 

– Всичко е, защото не ме обичаш.

– Знам, знам… – каза Анжела по-скоро на себе си. 

Двамата се разделиха в противоположни посоки, сякаш сцената свърши и завесата падна. Край! Нямаше аплодисменти, само студенина. Напук на всичко слънцето проби изпод облаците, които до преди малко затулваха небето. 

Мина една седмица и Стаматова удържа на обещанието си. Макар че Анжела вече знаеше от новините, че това дете е прецедент. Сякаш не е родено, никъде не съществува и по тази логика няма как да бъде заведено в институция. Тогава и хрумна. Анжела отиде в полицията и най-безотговорно излъга:

– Детето е на сестра ми. Тя почина от рак миналата година – Анжела каза полуистината със свито сърце. Тя не се беше омъжвала, но живееше с един ром. Ромът я напусна, когато разбра за диагнозата ѝ. – Аз отдавна търся това дете. Радвам се, че е намерено! 

Целият разказ на Анжела беше полуистина. Сестра ѝ наистина роди в дома си едно дете, но то беше мъртвородено. Роди го от ром, който наистина я изостави, когато разбра диагнозата ѝ, така че не можеше да се докаже, че детето не е на сестра ѝ. Нямаше как да я изровят. Анжела се разплака за сестра си. Разбира се, че ѝ разрешиха да осинови Добродушка. 

– Госпожо, това променя нещата. Радвам се, че детето най-сетне ще има дом. Това дете има нужда от много грижа. То е изцяло сляпо, но вие изглеждате добра и отговорна жена.

– Такава съм – уверяваше сама себе си Анжела. 

След всички обрати светът стана по-добро място. В дома на Анжела Симеонова се чуваше детска глъч. Две деца се намериха и обикнаха. Едното намери дом и майка, а другото разбра какво значи да те е грижа за някого. Анжела, тя най-сетне изми стените на сърцето си и от там се отлепи всичката полепнала кал. Може би един ден щеше да обича не само децата си! 

Историите започват по един начин и често завършват по съвсем друг. Понякога изобщо не завършват, а друг път дори не започват. За доброто и злото няма време, има хора. Всеки човек носи в себе си и едното и другото. 

Така стояха нещата и в семейство Владиславови. Времето у тях често беше  като застояло, сякаш блатисто. Връщаха се от работа по едно и също време. Всеки беше хапнал нещо преди да си дойде. Анжела правеше нещо за детето и после всеки от тях мълчешком сядаше на двата противоположни края на общото легло. Тя потъваше в своя свят, той в своя, а детето в неговия. Светът на детето беше най-шумен. 

Малкият Мартин нямаше десет години и непрекъснато играеше на игри и разговаряше в конферентен разговор с поне още две три деца. Викове, сумтене и звуци от игрите огласяха общата за всички стая, разделена с един голям гардероб. Анжела вече не обръщаше внимание на това. Тя си гледаше романтични комедии или си пишеше някой разказ, четеше книга, или чатеше в месинджър с приятелки.  Добромир, съпругът ѝ, седеше на другия край на кревата до малка масичка, пийваше водка с кола и той правеше нещо на лаптопа си. Сложил големите слушалки на ушите или слушаше комични скечове или чалга и често играеше на някаква игра свързана с футболни стратегии. Уж семейство, а изобщо не общуваха по между си. Всеки живееше в собствената си реалност  и от време на време се разминаваха в коридора.  Анжела искаше от него от време на време да разговарят. Той искаше от време на време от нея да се любят, но тъй като той не ѝ даваше това, от което тя имаше нужда и нея често я болеше глава, и не му даваше онова, от което той има нужда. Всеки по своята същност беше добър, но в такава среда всяко чувство замираше и потъваше като в тресавище. Едно привидно спокойствие и идилия събираше прах в този дом. 

Така минаваха дните и нощите в семейство Владиславови. Анжела и Добромир спяха с гръб един към друг. Анжела още като се омъжи за него не го обичаше, а той пък я обичаше много за компенсация. С годините това, че тя не го обича му натежаваше. Усещаше се, че тя не е загрижена за него, както е загрижена за детето и за кучето им дори. Да, семейство Владиславови имаха дребна порода куче на име Лъки. Не се знаеше кой беше късметлията, дали кучето или стопаните му. Мартин често дърпаше горкото животно за опашката и обичаше да му пречи когато се храни. 

Тази неделя следобед изобщо не изглеждаше, че ще бъде съдбоносна. Семейство Владиславови  решиха за излязат на разходка в парка и с хиляди уговорки навиха и сина си Мартин.

– Хайде де, после ще те водим да гледаш „ Аватар“! – подкупваше го майка му.

– Какво ще правя в парка, там е много скучно? – тръшкаше се Мартин

– Добре де, ще ти купя и сандвич от МакДоналдс.

– Добре, но ако не ми хареса ще се прибираме. 

– Е, ще видим … 

– Ти все така казваш, после ме лъжеш. 

Добромир никога не се намесваше в спора. Той и никога не участваше дейно, нито в отглеждането, нито във възпитанието на детето си, сякаш го нямаше изобщо. По природа беше леко флегматик, докато Анжела със сигурност беше холеричка. Тя често се чувстваше като мъжа в семейството. Добромир мрънкаше за нещата като жена, а тя все оправяше положението с твърдост и постоянство. 

След дълги увещания и уговорки излязоха на разходка към единадесет преди обяд.  Мартин непрекъснато пуфтеше и се мръщеше. Мрънкаше си под носа:

– Защо тръгнах, толкова е скучно … мрън-мрън 

Анжела се правеше, че не го чува, за да не започне да се дърпа и да не тръгне да се връща сам. Синът ѝ имаше характер на когото тя не можеше да надделее. Добромир пък изобщо не се намесваше в ситуациите и тя го беше приела като някакво необходимо присъствие. 

Както си вървяха мълчаливо, всеки замислен за нещо свое, изведнъж пред тях застана едно мърляво и почти голо дете. Те бяха на пътечка в гората и наоколо нямаше други хора в момента. Детето се приближи и протегна ръка:

– Моля помогнете! – каза го жалостиво. 

Анжела и друг път беше виждала раздърпани циганчета да просят жалостиво, но не и в гората. Тя се наведе към детето и го погледна в очите. Тогава с ужас откри, че очите нямат зеници и са неподвижни. Тя се стресна и леко се отдръпна, а през това време Мартин се приближи до детето и го хвана за ръка:

– Къде искаш да отидеш? – каза той, явно забелязал, че детето е сляпо преди майка си. 

– Да отида… Аз не знам къде съм. Искам да отида там където ще ме обичат – каза детето с още по-жалостив глас.

– От къде идваш дете? – попита Анжела, въпреки, че знаеше, че няма да получи насочващ отговор. 

– Избягах от едно място където ми беше студено и някой ме биеше. Биеше ме, не ми даваше много-много да ям и ме изхвърляше навън с нещо на врата. Хората ми пускаха пари. Така поне казваха и по някое време този някой ме намираше и ме връщаше на студеното място. 

Анжела се разплака и извади мобилния. Позвъни на 112 и съобщи за детето. После Мартин каза:

  • Мамо, хайде да заведем това дете и да му купим храна и дрехи. Нека да го заведем и в къщи да се изкъпе? – Анжела се съгласи, а Добромир нищо не каза, просто ги последва. Семейството се прибра и се заеха да помогнат на детето. Анжела съблече мръсните му дрипи и видя доста синини по тялото му. Взе лекарства за тези синини, но първо изкъпа хубаво детето. Детето първоначално се изплаши, но тя го успокой:
  • Не се притеснявай, милото ми! Това е вода, с нея ще отмия мръсотията от теб. После ще ти намаже синките с едни лекарства, а после ще дойдеш да хапнеш в кухнята. 
  • На какво така вкусно мирише? – попита детето.
  • Правих пиле с ориз – каза Анжела, доволна от това, че детето нямаше да се мръщи на нейните гозби. 

След като изкъпаха и облякоха момиченцето, което изглеждаше на възраст колкото Мартин, го заведоха в кухнята да хапне. То се нахвърли върху порцията и за малко да не изяде и кокала. 

  • Ти как се казваш? – попита Мартин, който като видя момичето с бухнали къдри я хареса, някак си. Стана му мила.
  • Не знам. Този човек, който ме биеше, ме наричаше Парцаланка. 
  • Аз ще ти викам Добродушка, става ли? –предложи Мартин. 
  • Както искаш, така ме наричай – каза Добродушка и се усмихна щастливо. После ѝ се доспа и я сложиха да поспи. 

През това време дойдоха от социални грижи. Анжела ги покани да влязат и им каза да изчакат детето да се събуди.

  • Нямаме време за това! – тросна се служителката. – Събуждайте това дете, че и други адреси ни чакат.
  • Как се казвате госпожо? – попита Анжела, за да знае от кого да се оплаче.
  • Добре ще изчакаме малко – каза жената, видимо притеснена да не загуби работата си. Анжела ги почерпи с кафе и бисквити. Отивайки към стаята където е детето, тя без да иска чу Добромир да говори с някой по телефона:
  • Добре скъпа! Да, мила! Ще ти звънна по-късно, че моята се прави на самарянка. Мм, нямам търпение да се разведа с нея. 

Анжела остана известно време като вцепенена, но после се замисли над думите на Добромир. Всъщност той беше прав. Тя не го обичаше. Живееше с него заради детето, а преди това, защото беше пострадала от предишна връзка. Той ѝ даваше едно спокойствие и нищо повече. 

Момиченцето се събуди и Анжела понечи да го предаде на служителките. 

  • Не, не искам. Лельо, нека остана тук!
  • Нека остане мамо! Моля те! – примоли се и Мартин. 
  • Сега не може мили деца. Нито знаем нещо за момичето, нито имаме право да го задържаме. 
  • Така е – каза служителката.
  • А как може да разберем какво се случва с нея и ако има възможност можем ли да и станем приемни родители? – попита Анжела, виждайки за пръв път в очите на сина си живот и желание да помогне на друго човешко същество. Тя беше способна да даде грижи и любов на това момиченце. Тя знаеше какво е баща ти да те бие. Знаеше какво е приятелят ти да те бие и знаеше какво е да си жертва в този така сложен свят. Служителката видя тази тъга в очите на Анжела и сякаш се пречупи. 
  • Ще Ви дам личния си номер и ще се погрижа да разберете кое е това дете и дали можете да му станете приемни родители – после ѝ стисна ръката и едва откъсна Добродушка от Мартин. Двете деца се бяха прегърнали трогателно. 

Тази вечер в апартамента на семейство Владиславови беше пълно мъртвило. Въздухът мълчеше и сякаш очакваше поне една муха за да създаде настроение. Мартин си лежеше на кревата и мълчеше намръщен. Анжела също лежеше вцепенена и разсъждаваше върху обратите, които неминуемо размътват блатата. Добромир най-вероятно си мислеше как да ѝ каже, че иска развод. 

На следващата сутрин животът тръгна по обичайния начин. Ставане, миене, тоалет, закуска, дежурни целувки по бузата с пожелания за успешна седмица и всичкото това… Една фалшива рутина се срути. Анжела беше изкрещяла точно когато всички бяха на вратата готови да тръгват. 

– Не може така – се чу да излиза от устата ѝ.

Добромир и Мартин се спогледаха. 

  • Кое не може така скъпа? – попита Добромир.
  • Не може, не може. Трябва да поговорим с теб след работа. Навит ли си да се срещнем. Даже може в обедната почивка. Важно ми е да говорим за нещо. 
  • За Добродушка ли? Ще я осиновите, ураа! – Мартин нищо не подозираше. Анжела въздъхна и само поклати глава. Всички защъкаха, кой накъдето му беше пътят. 
  • Здравейте. 
  • Здравейте.
  • Обажда се Стаматова, социалната работничка от вчера.
  • Да, кажете какво става с детето? – Анжела се зарадва, че ще разбере повече.
  • Детето не е регистрирано. Няма име и се води ничие. Не е раждано в болница. Родителите му не могат да бъдат издирени. Въпросът е, че трябва да се изчака до седмица. Подаден е сигнал, че е намерено. Ще бъде съобщено и в новините, и до седмица ще знаем повече за него. 
  • Това е интересна новина. Ще почакам седмица, разбира се. 

Дойде време за обяд и Анжела се срещна с Добромир. Тя седеше на масата в едно заведение и оправяше невидими ръбчета по покривката, когато Добромир дойде. Известно време седяха и мълчаха. Тя изчакваше той да започне пръв, но той не го направи. 

  • Чух разговора ти по телефона снощи.
  • Да, така е, искам развод! – каза Добромир, като стана някак си неестествено рязко от стола, после пак седна. 
  • Най-сетне. Виж се, дори смелост нямаш. – каза Анжела и стана и тя на свой ред. – Давам ти развод! Така или иначе това не е брак, а една пародия. 
  • Всичко е, защото не ме обичаш.
  • Знам, знам… – каза Анжела по-скоро на себе си. 

Двамата се разделиха в противоположни посоки, сякаш сцената свърши и завесата падна. Край! Нямаше аплодисменти, само студенина. Напук на всичко слънцето проби изпод облаците, които до преди малко затулваха небето. 

Мина една седмица и Стаматова удържа на обещанието си. Макар че Анжела вече знаеше от новините, че това дете е прецедент. Сякаш не е родено, никъде не съществува и по тази логика няма как да бъде заведено в институция. Тогава и хрумна. Анжела отиде в полицията и най-безотговорно излъга:

– Детето е на сестра ми. Тя почина от рак миналата година – Анжела каза полуистината със свито сърце. Тя не се беше омъжвала, но живееше с един ром. Ромът я напусна, когато разбра за диагнозата ѝ. – Аз отдавна търся това дете. Радвам се, че е намерено! 

Целият разказ на Анжела беше полуистина. Сестра ѝ наистина роди в дома си едно дете, но то беше мъртвородено. Роди го от ром, който наистина я изостави, когато разбра диагнозата ѝ, така че не можеше да се докаже, че детето не е на сестра ѝ. Нямаше как да я изровят. Анжела се разплака за сестра си. Разбира се, че ѝ разрешиха да осинови Добродушка. 

– Госпожо, това променя нещата. Радвам се, че детето най-сетне ще има дом. Това дете има нужда от много грижа. То е изцяло сляпо, но вие изглеждате добра и отговорна жена.

– Такава съм – уверяваше сама себе си Анжела. 

След всички обрати светът стана по-добро място. В дома на Анжела Симеонова се чуваше детска глъч. Две деца се намериха и обикнаха. Едното намери дом и майка, а другото разбра какво значи да те е грижа за някого. Анжела, тя най-сетне изми стените на сърцето си и от там се отлепи всичката полепнала кал. Може би един ден щеше да обича не само децата си! 

 

Автор: Десислава Стоянова

284 Views
error: Content is protected !!