Надежда Тодорова – „Закъснението“

Reading Time: 4 minutes

Автобусът от София закъсняваше петнадесет минути. А ми предстоеше да пътувам три часа и половина и щях да пристигна доста късно в дунавското градче. Навярно моите племенници вече щяха да са заспали. Но затова пък щях да поговоря на спокойствие със сестра си и мъжът ѝ, се успокоявах мислено аз. Тази мисъл не ми помогна много. Искаше ми се да запаля една цигара, но след като се разболях от ковида, ги отказах (да има поне някаква полза от него). И тъкмо се канех да се обадя на сестра ми, че явно доста ще закъснея, дойде белият спасител със синия надпис. Когато шофьорът слезе не се и изненадах на закъснението. Нямах много приятни спомени от пътуването ми с този мъж. Веднъж се беше отворил багажникът на автобуса и загубихме десетина минути в събиране на разпилените чанти и куфари. А при друго пътуване пък спирахме в разни селца, нямаше проблем щом се дадеше на водача на автобуса пет лева. Дано този път всичко да е наред и да не се налагат много извънредни спирки.

И ето ме, вече седнал на едно от предните места (билета съм закупил цяла седмица предварително) и канещ се да се обадя на сестра ми, когато чувам:

– Моля, всички пътници да слязат от автобуса. Повреден е и няма да може да продължим с него.

Пътувах единствено с една раница, приютила лаптопа ми и пропуснах суетенето за смъкването чантите и куфарите от автобуса и багажника му. Даже успях да намеря празен стол и да седна на него. Приготвих се за дълго чакане, нищо че диспечерката ни успокои, че ще пристигне нов автобус след петнадесетина минути. А какво по-интересно да наблюдаваш реакциите на хората край тебе. Всичките като автомати (включително и аз) грабнахме мобилните си телефони и започнахме надълго да обясняваме за ситуацията, в която сме попаднали. В същност не, грешах – един мъж, бе се продпрял на колоната, държеше в ръка една един опакован пакет и дори не се присегна да извади телефона си. Не зная защо, но ми заприлича на пленена птица. Сякаш искаше да литне, но нещо здраво го държеше за земята.

Петнадесетте минути минаха, хората определено вече не можеха да стоят на едно място, няколко жени сновяха до гишетата за билети и носеха новини на останалите. Новини беше преносно казано, защото такива нямаше- касиерките на знаеха откъде е тръгнал автобусът, който ще ни извози, нито на коя фирма е, а и нямаха телефон за връзка с шофьора му. Единствено от своето място не помръдваше мъжът-птица, както мислено го бях кръстил. Явно, една жена бе забелязала интереса ми и се присламчи към мен:

– Него ли гледаш? Нещо май му хлопа дъската, ако ме разбираш. Хубаво го виж – как се е запуснал, а едно време беше един от най-известните в село. И умен и хубав (ей, не мога да разбера жените – за мен беше съвсем обикновен). Но любовта му изпи акъла. Не знам какво беше видял в оная никаквица, дето на малкия му пръст не можеше да стъпи. То не бяха скъпи подаръци, то не бе чудо. Говореше се, че ще се жени за нея. И един ден тя изчезна. А той се скита известно време напред-назад, разказват, че ходил да я търси в града, а след това млъкна, сякаш е погледнал в гнездото на сова. А след това изчезна. Е не съвсем де-заживя в една колиба в ливадето горе. Това беше неговото скришно местенце, като самотен остров сред морето. Даже и къщата в селото продаде. Пасеше овцете на селото и преживяваше от подаяния. А учен човек, ех….

Добре, че пристигна автобусът. Закъснението? Час и половина. Настанихме се по местата (добре че бях далече от жената-дето всичко-знае) и докато гледах навън през прозореца неусетно съм заспал. Събуди ме гласът на шофьора:

– Даваш пет лева и те спирам. Не съм длъжен да го правя. Виж какво пише на билета ти.

– Нямам пет лева – тихичко отговори мъжът-птица – а трябва да стигна на време, нося лекарство и без това много закъсняхме.

Но шофьорът беше непреклонен, даже ми се стори, че подкара автобуса по-бързо.

Стори ми се, че блести сълза в очите на мъжа. Но навън бе паднал вече мрак и лампичките едва мъждукаха, така че може и да ми се е преведяло. И все пак се зарових се потърся пет лева, не знам защо, но ми се струваше, че непременно трябва моят мъж-птица да слезе там, в полето малко преди града. Но плащането с карта ми изигра лоша шега-имах единствено една банкнота от 20 лева и шепа дребни стотинки. Докато търсех парите, мъжът премина край мен и си седна на мястото. Стори ми се че чух нещо от рода: „Закъснях, закъснях…“ След 5-6 минути стигнахме малкото градче, автобусът почти се опразни. Мъжът беше един от първите, които слезе и побягна в мрака. Навярно към неговия остров на спокойствието.

Е, моят път продължи още половин час. И понеже пристигнах доста късно, отложихме разговорите за следващия ден. През нощта ми се стори, че чувам трополене в коридора, но и не се учудих много – зет ми беше пожарникар и понякога се случваше да го вдигат пред нощта да гаси пожари.

Той се прибра на сутринта, докато си пиехме кафето. Но това не беше веселия ми зет. Явно бе, че е изживял нещо ужасно. И не след дълго ми разказа

– Такава трагедия… Ходихме на тридесетина километра от тук. Гореше една колиба в ливадите край едно селце. И там край огъня се върти един мъж и крещи: „Закъснях, закъснях!“. Добре, че дойде полицията, за да го отведе. А когато угасихме всичко и влязохме вътре видяхме обгорелия труп на едно момиченце. Защо бе загинало това дете? И дали онзи я беше убил и подпалил колибата? Какво му беше направило детето?….

*************

Съдбата, казват събира хората. След няколко дни, когато се връщах обратно, на няколко седалки през мен беше седнала жената-дето-всичко-знае. И ме позна. На първата почивка се добра до мен и започна:

– Чу ли какво стана, такава трагедия, кой да предположи. Само дето обвинявахме жената. Не е избягала тя, а се преместила в града да се лекува, ама кой да предположи, че е болна. И детенцето дето е родила и то било болнаво, ама от каква болест така и не можах да разбера. Затова баща му го завел там на полето, да заякне или пък да го скрие от хорските очи? А лекарствата – от скъпи-по-скъпи. Че и ги нямало много. Ей, онзи път когато закъсня автобусът за специално лекарство е бил ходил. Ама закъснял и детето издъхнало, докато го чакало. И човекът……

Престанах да я слушам. Чуствах се виновен! Ако бях дал тези 20 лева, шофьорът щеше да спре и може би нямаше да бъдат погубени два живота. Ето как изчезна един самотен остров, изграден с надежда за оцеляване и погубен от бездушие и алчност.

Надежда Тодорова

83 Views