Милен Нанков - "Денко добър юнак и голема облога"

Милен Нанков – “Денко добър юнак и голема облога”

Милен Нанков – “Денко добър юнак и голема облога”

“Бря! Успал съм се! – помисли се старецът и отвори клепачи. И първо се огледа за него, слънцето. То биеше през прозореца право в пода на стаята му. – Търси ме, а? Търси ме да ме вземе, ама, ядец! Пък азе, напук нему, дори ще му попея, с шептеж, ей тъй с половин уста, по никое време…”

 

Обложи се Денко със слънцето:

ако Денко слънце надиходи,

да си земе слънчевата сестра;

 

Старецът едвам мърдаше устни от яд. Веднъж да се успи и този нехранимайко недни, слънцето, веднага бе побързал да навре глава през прозореца му. Ощипа се от срам. Дърт пръч! И изкуфял! Такъв си е, щом се бе оставил изгревът да го свари в леглото. Закашля се. От ляво на брадата му се източи слюнка. Той я изтри с опакото на дланта си и продължи да ръмжи:

 

… ако слънце Денко надиходи,

да си земе Денковата коня.

 

Имаше силен, дрезгав глас. Някога. “Някога имах и доста други нещица… – въздъхна и се обърна по хълбок. – Имах и бабата!”

Бе умряла в ранно утро. В пет сабалянта. А в четири и половина бе го събудила с молба да пуснат пердето на прозореца, щото слънце напичало очите й.

“Какво слънце тей патило, ма! Не гледаш ли часовника? Вън е още мрачина, окьоравя ли! Спи, де!”

Бе я навикал без настървение, без злоба, просто така, както баща му бе хокал майка му. После в съзнанието му се шмугна с лисича пъргавина чувството за вина, пръстите му бяха шавнали към бедрото й и мирно го бяха побутнали.

“Жив да си, Денко, пусни пердето! Свети Тодор е дошъл душата ми да вземе! Конят си, ясно слънце, пред къщата ни е вързал!”

“Ба! Е, тъй да е… Ще зайда… Ти само кротичко си стой… Ставам, ма! Ей го, ставам! Ти само се дръж! Има сили още в нас, Стояно!”

Когато бе понечил да легне отново под козяка, в отворените й очи две светли петънца бързо гаснеха. Бе издъхнала.

 

… Слънце стана на права обеда,

коня цвили до небо се чуе,

с нозе копа, та се земя тресе.

 

После погребението й старецът намрази слънцето. И при оран, и пред сеитба, и по жътва. Винаги говореше за него в трето лице, както съселяните му говореха за жълтеницата или за едрата шарка. И си оплете за летните горещини шапка от млада върба с широка периферия, която в дълбокия сняг подплатяваше със заешка кожа. Иначе гологлав, изложен на слънчевите лъчи, очите му червенееха и налиташе да бие.

Изпъшка. Беше толкова отдавна всичко това, че Старецът за миг се усъмни в достоверността на спомените си. По лудите си години ли тъжеше или се връщаше още по-назад, към силата и младостта на баща си. И той ли ненавиждаше ясния и топъл ден или татко му?

 

… Па си ока Денко добър юнак:

– Диг се, диг се, Денко, не дигнал се!

Моя глава за облог отоди.

 

“Какъвто ми е животът, такова ми е и пеенето! Тежкотия! Казън!” Гръбнакът го приболя и изпод клепачите му просълзи. От инат слизаше от дюшека си всяка сутрин, от инат и пееше. Легна по гръб и разтри скулите си с юмруци. “Нека да боли! Ще поболи и ще спре!”

Болката зад клепачите му се уталожи, слънцето бе отскочило, но четвъртинка от питата му още висеше под горната дъска на перваза и напичаше разголения му врат.

“Надхитри ме, проклетника!”

Старецът се хвана за дървената табла на леглото и надзърна през стъклото на прозореца. Облачеше се. По източения и заоблен гръб на дивните висове над Коджа баир се облачеше. Бря!.. Посегна към ръждясалата врътка на прозореца, опита нагоре и надолу, повтори нагоре и тя поддаде, дръпна я рязко и прозорецът зина. Зиморничаво потрепера. От калдъръма лъхаше на влага и хлад. Високо над лозницата, облаците вече затрупваха с ленивия полет на есенни гарвани слънцето.

“Тъй, тъй!.. Затулиха ли го! – Старецът се провря през черчевето и вирна кукиш срещу небето. – Сега аз ще му найда цаката! Дойде моят час! Не знам само бабата за какво го почиташе? Било добричко като Свети Георги, било ни хранело като Свети Илия и слугувало като Свети Тодор… Женски приказки, гъши приказки! Щуротии! Едно време тъй се приказваше за аргатите! А аргатин почита ли се? Дъждът, виелицата! Виж, те са по-друго, нрав има при тях, мъчат те, мокрят те, мръзнат те, ще речеш, като жив човек са! А добротата е неясна сила, като поруха е, плаши! До мене да беше, щях да й дам аз на бабата един свети Тодор и един кон ясно слънце!”

Облече се. Закуси порязаница хляб и бучка сирене, и излезе на двора. Загриза нокътя на показалеца си.

“Живец си не ми е остал нещо тази сутрин! Ей тъй, кеф за работа не ми идва!”

Попипа се по главата, врътна се към къщата и излезе оттам с нахлупената си до вежди шапка от върба. На тила му се ветрееше, олисяла, заешката кожа.

“Студено е! Средата на октомври е, пък ми е студено! Как ще се изкара тази зима!”

Пак потърси слънцето през листата на лозницата, но не го съзря.

“Запиляло се е в джендема! Пекна за час, подигра ме и се свря в облаците, ни лук яло, ни лук мирисало. И само ме дебне да ме сгащи без шапка… Шъ го вълци ядат! Да ме скочи иска, ама не ще го бъде, бачо му Денко не е вчерашен!”

Запъти се към сушината и на втората крачка се препъна. Галошът на левия му крак отхвръкна напред и старецът изруга.

“Тъй съм от години, откак се помина Стояна!”

Изсекна се, пристегна колана около кръста си и през скъсания на върха чорап, с пръстите на крака си, затътрузи насам-натам галоша по калдъръма, докато напъха цялото ходило в него.

“Юнак съм! Голям юнак! Война съм изкарал, на куршума не се дадох, та на него ли! Чу ли?” – и разкърши рамене.

Напрежната седмица от стопанството бяха му докарали половин тон жито в чували, което трябваше да пренесе в хамбара, за да не сгние. Половин тон зърно! И го подхвана, кринка по кринка… Тази сутрин му оставаше сал последния чувал и – весели се, сърце Денково! Надзърна изпод навеса и видя слънцето да белее зад тънки облаци. Смръщи вежди.

“Кротнало се и дебне да ме захапе с чакалова паст! Нека да дебне!”

Развърза чувала и взе кринката. Докато я пълнеше си мислеше, че съвсем по женски я вършеше пустата му работа. Разгърне широко чувала, забие кринка в зърното и тика, тика с шепи. После – носи, Денко! Преплитай нозе, Денко! А то, слънцето, конят на Свети Тодор, му се смее и търси да го захапе на голо нейде!

Напълни кринката и я притисна към гърдите си. Такааа! И шапката е добре, не прихлупва очите му. Тръгвай, кьопчо! Показа се вън от сушината и видя сянката на крушата да бликва изпод пръстта и да се плъзга по стената към покрива на къщата.

“Усети ме, негодникът! И пак грейна! Хайде, Денко, хайде, женчо, стъпвай! И внимавай да не сплетеш галоши в буренака по двора!”

Старецът обаче се засуети, запристъпя от крак на крак и вдигна поглед към слънцето.

“Като рояк оси са лъчите му, ще изпият очите ми!”

Отстъпи заднешком към сушината и отвисоко хвърли кринката в чувала. Наистина, по женски я караше!.. Като ще е, да е!.. Въпреки, слънцето!Усука гърлото на чувала и го хвърли на гърба си. Залитна. Опря чело в дирека на сушината и зачака колената му да спрат да треперят.

“Пуста и опустяла торба! Ще вземе да ме събори и затисне! Трябва да има, пущината, петдесет килограма! Напъни! Напъни да се размърдаш, бе!”

Тръгна покрай телената ограда, мина първия винкелов прът и облегна гръб на втория.

“До хамбара са близо четиридесет метра, винкелите са вкопани на всеки пети метър, значи, сметни го, ще скърцаш със зъби до осмия прът. Хайде, Денко, диг се, не дигнал се! Почивка – на четвъртия винкел!”

Спря да почине при третия.

“Как беше в песента? “Дор да тури нога у зенгия, коня мина през девет планини, дор да тури и онаа нога, коня стигна до слънчеви двори…” Лесно му е било на Свети Тодор! Бих искал тук да го видя, да е на осемдесет години и да пълзи с чувал на гърба към хамбара!”

Оттласна се. Чувалът го повлече към герана, направи крачка, две и се задържа.

“Ще взема за едното чудо да се удавя! Шапката! Нищо не виждам от проклетата подплата!”

Приклекна. Тежестта на чувала се измести от кръста към плещите му, което му позволи да освободи дясната си ръка и да перне шапката от главата си. Майната й!.. После събу галоши, поприхвана със свободната си ръка чувала изотдолу и бос по чорапи, се залюшка към четвъртия винкел.

Стигна го. Поразкрачи се и остана тъй, прав и неподвижен. Знаеше, че рече ли да се опре о пръта, чувалът щеше да го завали.

“Ще утрая! Само да мога да се изхр…” – давеше го храчка, пое въздух и я изхвърли. В същото време от ухото му се източи струйка кръв и сгря врата му.

“Ръфна ме! Слънце ли е, кон ли е, Свети Тодор ли е, ама ето, гризна ме, чакалът му с чакал! Ще му дам да се разбере! Ще се изправим очи в очи един срещу друг!”

И го затърси. Него! Който и да бе той. Кон слънце, светия или демонско чедо!.. Беше някъде зад гърба му. Пови глава и бяла светлина го заслепи. До болка. От нея, клепачите му овлажняха. Опита се да се засмее, гърдите му изхъркаха и старецът отново се изплю.

“Ако Денко слънце надиходи, да си земе слънчевата сестра… Ще го надходя, калпазанина! И без кон ще го надходя! Краката си веднъж да отлепя от земята!”

В слепоочията му прибуча гръмотевица, ехото й изтъня и му се счу гласа на Стояна: “Денко, безбожнико, смири се, душата си ще погубиш, а с нея и моята!”

Скръцна със зъби.

“Каква душа, ма! – зажумя той и продължи слепешката да върви. – Денко да не ми викат, ако не го надходя, па ако ще то да е кон слънце, светия или демонско чедо!”

Спря се едва тогава, когато дочените му панталони задраха в акациевите храсти околовръст хамбара. Запремига. Имаше да изкачи две стъпала, оттам да стъпи на рязаното чуканче и да изсипе зърното в коша.

“Да прехвърля на гърди чувала и съм го сипнал!”

Жегна го мисълта, че би могъл да го хвърли на земята. Колко му е! Само да речеше да разхлаби ставите на пръстите си и чувалът щеше да тупне зад гърба му. И тогава, с кринката! Десет кринки – един чувал!

“Денко, шашкън, Денко! Облог имаш!..”

Стената на хамбара му помогна да подпъхне длан под чувала, извъртя го и го обгърна с двете ръце.

“Ще ми изкочат червата… Усещам ги как се късат на отрязъци и се трупат в слабините ми.”

Стъпи на първото стъпало, вдигна крак към второто и от носа му брижна кръв.

“Още малко да се помая и го изтървавам! – помисли си той и подпъна коляно под чувала. – Ръцете ми, ей тъй, да отдъхнат за минута… Ха, юнак Денко, да те видя! Вдигай!”

 

Па си дойде слънце млади юнак,

та си даде неговата сестра,

даде си я Денко добър юнак,

даде я на голема облога.

 

Стояна! Пак нейният глас! Прииждаше иззад тила му, от онази посока, дето за последен път беше видял да припича слънцето.

“Пей, невясто! Пей, либе! Знам аз, нищо няма над мене! Ни светия, ни кон светило… нищо…”

Изведнъж скулите на стареца прибеляха, изохка и докато се свличаше покрай стената на хамбара, успя да прикалабикне чувала в коша. Някъде наблизо цвилеше кон.

100 Views
error: Content is protected !!