Михаела Михайлова – “Дива светлинка”
Декемврийска сутрин. Студ на кутишки, как му викаме по нашио край.
Не се бех прибира̀ла от сума̀ти време. Разръчках огина у дрътата на библия печка.
Турнах джезвето. Китна къщица за гости у Балкано. Ма яле не е баш като при мойта
бабка. Друго си е да си си у дома. Да си съблечеш и кожицата и да останеш само по
детство и ду̀ша. Сека тежкотия от тебе да се свлече.
Три дни. Са̀ма. С мене си. Мъж ми е разбран човечец. Знае кога ме найдат гяволете, че
нема отърване от мене самата. А декември – гяволи много, поруха у тебе да зайдат. Душата
ти ядат, оти всичко светка така убаво и ората требе да са щастливи и благодарни. Ама у
най-големото всеобщо щастие, съм забелезала, липсите къде пазиш у най-длибокото на
душата – най- много изскачат. И они като коледни лампички светкат. И така дивно ти
огреват оня чрън ка̀зън у душата, ше рече човек: яле го, като приказка, ка ше е ка̀зън! Ама
‘ли знаете, не сичко дек изглежда убаво, е убаво и изотвътре?
Изтъкана съм от липси язе, ама съм и цукната от Господа, знам си я. Оти семейството ми
откачено по целата шашавица, ама добро, задружно и здраво и я си ги обичам много, нема
кво. И приятелете ми са ора на место. И мъж ми…Тоа човечец има сръце като за цел свет и
оно све е мое. И я си го пазим свидно, що ми е светлинка и пристан у живото. Бегат ми
гяволете бръже от ньего.
Огинът пламна и се разгоре да си ебе. Водата закъкри у бакъреното джезвенце и ме закара
години назаде у едно друго село у равнината обаче. Къде се будех с мирис на мекици,
липов чай и силно джезвено кафе.
Да а жива и здрава ба̀ба ми още дълги години да ни сбира дома покрай кюмбето…и
Господа светлинка да дава на душицата на деда ми!
Кога а скръцнала старата дръвена вра̀та я не знам, ама улезна една блага бабичка с
мекици и сиренье.
– Добро ти утро, мале, епа и за вечера не слезна̀, нигде те найдох. Па я се почуди, почуди,
па си викам чек да опна на тава дете една-две мекици, не а яло от вчера.
А я, къ да ви каам, не съм от най-лефтерните девойки къде ще видите на таа зѐмя, ма
бабичките по Северозападо га че ли видат с умалителни очила младите ора и се требе да
се тури нещо на масата.
– Благода̀рим ти, бабо Марикье, Господ да те пожѝви!
-Нема за кво, черко. – засме се беззъбо бабичката, турна тавата с мекиците и сиреньето на
кюмбето да е топла и сегна къде прозорецо да дръпне пердето и с шептеж добави. – Сал
една човещинка дек е остала на тоа свет да ни греа подир кюмбето.
Светна като че прожектор от белота. Откри ми ти се оня Балкан: убав, убав, право у
сърцето ти улаза таа белота.
-Е те така – каза бабичката и пак показа венците с единио зъб по средата. – Друго е като е
светло. Оти ти е така тъмно, мале?
Я се совна къде джезвето наместо отговор, че кафето тръгна̀да излаза навънка, ама
бабичката ме изпревари и ръгна напрежно мене.
– Яле го, и ти са като те тава кафе! Дръжиш, дръжиш, като ти е време да излезне
чернилката си като занемела и стискаш ония у̀ста като кокоши дзадник, ама посленка оно
че си излезне и без да го сакаш. И че прелее, мойто дете. От мене да го знааш.
– Абе, бабо Марикье…- засмех се я нервно.
– Седай, седай, я че ти сипем кафенце.
Набуа ми ти онаа бабичка онова джезвено кафе къде моа да подигне и мъртвец из
гробищата у една чаша за чай 300 мл тамън догоре с пъ̀пък. – Пий тама, че ти светне пред
очите.
И оно верно ми светна. Гледа ме бабичката, седи срещу мене, хили ми се и мига на
парцали.
– Що ти е на душата, мале?
– Що ли ми не е, бабо Марикье…
– Липше ти нещо
Не кимам. Не думам. Мълчим. Гяволете надвиснали над мене, ама белото от прозореца и
баба Марикя е по-големо от них. Висовете се издигат надалеко и те карат да се чувстваш
дечели си мънинко дете.
Баба Марикя ми тура една мекица у пръстена чиния, гледа ме благо и ме тупа по рамото:
-Койо си е твое, оно че те найде, баба, нема да му се даваш на тоа пусти животец! Айде
сиги апни манечко, па излез повънка да те види снежецо.
Излезна ми ти онаа бабичка, а се едно си е при мене още. Поогледах се, нема ги гяволете,
разбегала се чернилката. Само бело наоколо. Цел свет се белнал през старио джам.
Кюмбето бумти на едно. Огина пука весело и само он се чува, нищо друго. Кафето е
благо, та знаа ли се. Телефонът извибрира: еле го мъжонги, най-добрият си е моя!
Вали снежец навънка, трупа. Лавне некое куче и Балканът му разнася ехото, а думите на
баба Марикя кънтят у мене като избушената камбана на запустелата селска църквица:
“Койо си е твое, оно че те найде, баба, нема да му се даваш на тоа пусти животец!”
Пущам го те тук те, на кой му требе да го види и да си го скута у пазвата да го грее като
рикийка от нашио край.