Jun
Легендата за змията, истината за воина, животът на момчето
Преди осемнадесет години
Когато първите вълци започнаха да вият, бащата на Ерибран му каза, че е време за лягане. Момчето се сгуши в конопеното одеяло и каза без нито частица сънливост в гласа си:
– Татко, моля те разкажи ми история!
– Ери, вече е късно, трябва да пестим свещта. Пък и ти знаеш всичките ми истории. Нали няма да ме караш пак тази за “Принцесата и мамутът”?
Йонатан, широкоплещест мъж с гола глава и гъста, къдрава брада изглеждаше фалшиво подразнен. Ерибран знаеше, че баща му обожава разказите.
– Днес на пазара чух Рина и Хем да говорят за Манса Саму и как бил победил някаква си змия, знаеш ли я?
– Да, – рече баща му с омекнал тон – но имай предвид, че е малко страшна.
– Вече съм на десет, не ме е страх!
Йонатан сви рамене, после започна:
– Това е истинска случка. Малко преди да се родиш, в Кадмия, едно далечно царство, вилнеела чудовищна змия. Била дебела като ствол на дърво и нападала дървари, търговци, пастири. Ловците, които царят изпратил, не могли да се справят със страшилището. Наложило се владетелят да обяви щедра награда за този, който му донесе главата на змията. Много опитали, но никой не успял, докато не се появил Манса Саму. Някои казват, че той не бил нито от Лемурия, нито от Атлантида, а от един изгубен митичен континент, наречен Африка. Бил висок, с мускули като корените на вековно дърво и с кожа черна като новолуние.
Йонатан духна свещта, но продължи историята си:
– Манса навлязъл в гората, където последно били забелязали чудовището. Намерил змията спяща, след като била погълнала цяла каруца заедно с търговеца и двете му мулета. Само парче от едно от колелата стояло наблизо за да намеква за случилото се нещастие. Воинът пристъпил тихо и обгърнал дебелия врат на змията с мощна верига. Звярът, обаче, нямало да се даде така лесно – замятал се и започнал да троши стволовете на близките дървета.
Въображението на Ерибран рисуваше образите върху платното на мрака.
– Някои казват, че лютата битка продължила часове, но в крайна сметка Манса Саму, целият покрит с рани, замахнал с извития си меч и отсякъл главата на влечугото. Ден по-късно се явил в двореца на царя, качил чудовищната морда на яка камила. За награда, владетелят му връчил две дисаги пълни с толкова злато, че камилата ходела по-трудно отколкото с главата на змията на гърба си.
– Ехаа, татко, чудесна история. – възкликна Ери, на когото още пò не му се спеше.
– Чакай, не е свършила още! – мъждивата лунна светлина за момент се отрази в усмивката на Йонатан. – Манса водел камилата си към портите на замъка, когато чул ужасяващи писъци и съсък. Когато се върнал, намерил змията, отново цяла, да довършва последния царски гвардеец. От самия цар не било останало нищо. “Не отново”, най-вероятно си рекъл Саму, когато отново извадил своята фалката (такъв меч носел, извит и с широко острие). И той се прочул дважди в Кадмия за погубването на чудовището известно по-напред като Змията с две тела. Дори трижди, тъй като тамошния народ ненавиждал царя си.
Йонатан приключи разказа си и Ери усети как баща му го завива още по-хубаво с одеялото.
След това всичко се случи твърде бързо. Тропот на коне. Груби викове на непознат език. Мирис на дим. Свистене. Тежест се стовари върху Ерибран, последвана от хъхрещ звук.
Светлина от факла проникна през прозореца и разкри ужасяваща картина, която момчето не забрави до края на дните си.
***
Преди четиринадесет години
Животът като джаан сар не беше толкова лош. Дните на Ерибран минаваха в тренировки по стрелба с лък, бой с меч, езда, както и уроци по политика и история. Беше се издължил и заякнал, макар да изглеждаше, че няма да стане толкова едър като баща си.
Не мразеше другите от джаан сар – особено тези, с които живееше в казармите – другите ученици. Тези, които ненавиждаше и на които никога нямаше да прости бяха далеч, обикаляха по селата в покрайнините на съседните царства и крадяха деца за армията на царство Отаман.
Този ден, когато Ерибран пристигна в общото помещение на казармите след утринната си смяна на южната кула, усети, че става нещо. Всички се суетяха и шушукаха, а най-отпред имаше няколко джаан сар офицери в пъстри зелени униформи и бели шапки с пера.
– Дошли са да изберат няколко от нас за гвардейци. – Ери не бе чул кога неговия най-близък приятел, Асун, се е приближил до него.
Асун, дребно момче на шестнадесет, с живи, любопитни учи и буден ум, продължи:
– Не мисля, че трябва да се тревожим, ще вземат някои от по-големите като Парт или Беязи.
И наистина – един от офицерите отиде до Парт – може би най едрия от учениците. Скоро след това го отведоха нанякъде заедно с Ади-Адани, Беязи и Пеета.
Асун продължи да говори, а Ерибран продължи да слуша. Това беше ключът към тяхното приятелство.
– Не бих им завидял. Кой знае при кой княз или кесар ще трябва да служат и какви неща ще трябва да правят за него.
Джаан сар бяха пословични с бойните си умения и царят на Отаман често ги изпращаше като наемна войска при своите съюзници. Така получаваше щедра сума, но по-важно – свои лоялни хора в двора на лемурийските благородници.
– Чух една история за гвардеец в Кадмия, където преди двайсетина години властвали царе-близнаци. Народът им ги мразел, благородниците в царството – още повече. Били подли и ако усетели, че някой е срещу тях, поръчвали да бъде отровен – оттам и дошло прозвището им – Змията с две тела.
При тези думи, Ерибран се ококори – та това звучеше като змията от последната приказка на баща му. Прилив на мъка по предишния му живот заля момчето, но то продължи да слуша Асун.
– Близнаците били наели най-внушителния гвардеец, който можеш да си представиш – с полувеликански ръст, силен като петима. Също казват, че изобщо не бил лемуриец, бил с абаносова кожа, и твърдят че дошъл отвъд морето. Не помня името му обаче…
– Манса Саму. – рече Ери почти безмълвно.
– Аа, значи я знаеш тази. – Асун се засмя.
– Чувал съм я, ама по друг начин. Интересно ми е да чуя и твоята версия.
– Добре тогава. В Кадмия захватът на Змията с две тела бил неумолим. Веднъж се случило така, че близнаците узнали за заговор срещу тях от един от болярите в царството. Наредили да го доведат заедно със семейството му пред трона и заповядали на… Манса… да екзекутира всички, включително жената и децата. Искали този път нещата да са публични. Но явно тъмнокожият воин имал някакъв предел, защото в този момент се пречупил, вдигнал меча си и посякъл царете там, пред целия двор. Оттогава насетне станал герой на Кадмия, но не се задържал там за дълго и повече не чули нищо за него по онези земи.
Асун приключи историята си тъкмо навреме, защото се чу медния зов на камбаната, оповестяваща смяната му на пост в южната кула.
– Хей, Ерибран, разкажи ми и твоята версия на историята довечера в столовата, а?
***
Преди седем години
Ерибран постави златната монета на масата. На нея бе изобразен василевсът на цяла Лемурия, Аджагар. Старецът я прибра и се ухили, разкривайки редки, изпочупени зъби.
– Даа, това, което си чул е вярно. Манса Саму дойде при мен за помощ преди години. Тогава бях млад, едва на петдесет, все още имах коса.
– Карай по същество, старче. – припряно рече Ерибран.
Бе облечен в пъстрата униформа на мюлаз, младши офицер в корпуса на джаан сар. Домакинът се сви в стола си, но продължи:
Манса влезе в колибата ми, както и ти преди малко, и ми рече:
– Данобу, имам нужда от помощта ти за да победя змията, която върлува из Кадмия. Наблюдавах как някои от болярите и наемниците, които царят изпрати се бият с нея – не може да я нарани нито копие, нито стрела. Щом Алин Ястреба не съумя, съмнява ме и аз да успея само със сила. Смятам, че има намесена някаква магия.
Той ми разказа подробно за змията и аз, бидейки вещ в Забравения занаят, му предложих решение:
– Приятелю, от това, което чувам, не става дума за обикновена змия. Ще приготвя отвара, която ако дадеш на съществото точно както ти кажа, то ще възвърне истинския си облик.
Тогава взех жълт кантарион, бял равнец, червена боровинка, стрити мамутова кост и люспи от блатна ализия. Изрекох над сместа от Забравените думи и я предадох в мускалче на черния воин:
– Вземи това. Отиди до Тарпатската гора. В самото ѝ сърце има едно езеро с искрящо чиста вода, налей я вътре и разклати добре шишенцето. По новолуние, когато окото на Всеразрушителя не гледа към земята, излей отварата в устата на змията. И внимавай да спазиш точно думите ми!
Той взе лекарството и ми хвърли няколко монети като твоята. И тогава на тях беше същият василевс.
Оттук насетне не съм свидетел на събитията, но знам какво се е случило. Нее, не ме питай откъде, имам свои приятели навсякъде – птиците и горските гадинки са моите очи и уши.
Та, Манса дал отварата ми на змията и тя проимала ефект. Както бях предполагал, това не било никаква змия, а омагьосана девойка. Била чудно красива, с изящна фигура и светлосиня кожа. С две думи – атлантка. Или поне тялото ѝ било такова – изглежда Саму не е успял или не е искал да спази точно указанията ми – може да не е дал течността по новолуние или пък да е налял вода от другото езеро в Тарпатската гора.
Така или иначе, той я завел при царя на Кадмия и му казал за развалената магия, а пък владетелят бил двойно доволен, тъй като харесал красавицата и решил да я вземе като наложница. Възнаградил воина и го поканил да нощува в замъка.
Още същата нощ, атлантката показала истинската си същност. Удушила царя в леглото, а после забила два кинжала в сърцето на царицата. Истината е, че тя била още змия, но с ново, човешко, тяло. Оттам е и прозвището ѝ – Змията с две тела.
Каква е съдбата ѝ – не знам. Едни казват, че Манса я открил над окървавеното тяло на царицата и я посякъл намясто. Други твърдят, че я качил на кораб окована във вериги и я отвел до Атлантида, където оставил тамошните да се оправят с нея. Така или иначе, се прочул в цяла Кадмия, та и отвъд.
Данобу приключи разказа си. Ерибран му благодари и излезе от коптора на “магьосника”. Дали това бе истината? Дали някога щеше да разбере…?
***
Сега
Хаос: писъци, свистящи стрели, мирис на кал, кръв и страх. И най-вече, ужасното тръбене на мамутски хоботи, пронизително, навсякъде.
Ерибран и неговото подразделение джаан сар бяха само малка част от наемните войски на княз Дрий, събрани за да отблъснат нашествието на нечовешкия народ. Няколкохилядна армия едва успяваше да удържи двестате мамута, които Великият матриарх бе решила да изпрати срещу юга.
Чу се пращене, младият офицер се обърна и видя как косматия хобот на един от нашествениците прекършва гръбнака на негов другар. Друг мамут, с боздуган на дълга верига, се приближи и замахна към един от наемниците близо до Ерибран. Без да мисли много, той се хвърли и изблъска другия воин в страни, а стоманената топка с шипове се стовари отгоре му, носеща със себе си изгаряща болка.
С премрежен поглед той видя как високият воин, когото току-що бе спасил хваща дебело копие и с нечовешка сила го изпраща в черепа на мамута. Косматото същество изтръби жално и се стовари настрани. После мъгла обви съзнанието на Ерибран.
Когато се свести, шумът от битката бе заглъхнал. Ерибран се огледа – наоколо му лежаха телата на дузина джаан сар, както и на масивния мамут с боздугана. Козината на челото му се бе сплъстила с кръв, бликаща изпод върха на копието. Ери се сепна, когато усети движение до себе си – едрият воин, седящ с гръб към него. Непознатият наемник се обърна. Бе огромен, мускулест и с абаносово черна кожа. Имаше само един човек с това описание в цяла Лемурия.
– Манса… Саму? – изграчи Ерибран, а болката в гърдите му запулсира.
– Не се движи, момче. – рече воинът с плътен, непознат акцент.
– Колко зле е? – Ерибран не можеше да погледне надолу, всяко движение бе почти невъзможно заради парещата болка.
– Не е добре, поел си целия удар на мамута. – Манса замълча – Момче, дължа ти живота си, имаш моята благодарност. Как е името ти?
– Ери…бран. – успя да каже едвам.
– Виж, ако можех, щях да направя нещо, но няма какво. Затова ще остана тук с теб, поне това ти дължа.
Ерибран преглътна, после, въпреки положението, в която се намираше, каза:
– Змията с две тела… разкажи ми истинската история. – кръв бликна по брадичката му.
По-възрастният боец въздъхна. Изправи се и направи няколко крачки към бойното поле. Сетне рече:
– Чувал съм приказките, поне пет различни варианта. Никой от тях не е верен.
Докато говореше, започна да сваля бронята си.
– Дълги години бях на служба при царя на Кадмия – като гвардеец, наемен убиец, пълководец – вършех всичко и го правех много добре. Един ден реших, че е време да видя и друга част от този континент, моя втори дом. Царят ме награди богато за услугите ми. Потеглих с една камила, превиваше се под тежестта на златото. Някъде в покрайнините на царството, в една странноприемница, на една жена, с която бях прекарал нощта, явно е направило впечатление това –
Саму съблече и туниката си, напоена с пот и кръв. По ръцете и гърба му, тъмни като нощта, с изваяни като от скулптор железни мускули, се виждаше ясно татуировка в синьо: по лявата ръка – изпънато змийско тяло, по дясната – виещо се. Двете завършваха между плешките на Манса Саму в една-единствена змийска глава с изплезен език.
– Аз съм Змията с две тела… това е стар символ на племето ми, от родната ми Африка, на дъното на океана. Жената сигурно е помислила, че съм увековечил битката си с жестоко чудовище и че победата е донесла богатството ми. Оттам, мълвата тръгва като горски пожар, разпалван от хорското въображение и жажда за развлечение.
Черният воин облече отново туниката си и се обърна към Ерибран. Очите на младежа гледаха безжизнено, приковани към залязващото слънце. Манса не бе сигурен каква част от историята бе успял да чуе преди да умре.
Манса Саму, Змията с две тела, хвана копието си и се насочи към бойното поле, където писъците и тръбенето все още не бяха секнали.
Димитър Дъковски
Димитър Дъковски е софтуерен инженер, който живее в София със своето семейство. Има неизчерпаем ентусиазъм към всичко свързано с жанровете фентъзи и научна фантастика. Негови разкази са публикувани в списанията “Дракус”, “Й”, Strangelings и антологията “Мечове в града”, както и в издания на английски. Повече за неговото творчество може да намерите на страницата му https://dakovski.github.io/.
