Apr
След мъчителния държавен изпит по българска етнология Юлиан и Лъчезар най-накрая можеха да отдъхнат на пейките пред входа на университета.
‒ Майка му стара! Знаех си, че все някак ще успеят да ни прецакат последната година ‒ извика Юлиан гневно и запали цигара.
‒ Ами… очакваше се. Наистина не бяхме на последната практика ‒ сви рамене Лъчезар.
‒ Ама нали ги бяхме предупредили! И двамата не можехме, заради тъпите смени в проклетия ресторант ‒ продължаваше да беснее Юлиан.
‒ Стига, де! Нали минахме изпита и то с отличие. Трудното мина. Сега може да си отпуснем душата, като междувременно вършим някаква работа ‒ Лъчезар се опита да успокои колегата си.
‒ Само да ти кажа, няма пак да спя по къщите на разни съмнителни баби, които ни гледат докато спим и ни държат сметка, все едно сме им внуци ‒ Юлиан изгледа многозначително колегата си и си дръпна от цигарата.
‒ А, да. Онази… ‒ засмя се Лъчезар.
‒ Ти се смееш, ама аз си изкарах акъла! Вярно, че бях бая пиян онази вечер, ама се заклевам, оная баба се беше надвесила над мен като паяк и проверяваше дали спя. На следващия ден даже ме мъмреше защо съм се прибрал късно.
‒ Ха-ха-ха-ха! Да! Тази незабравима вечер в Златоград… ‒ избухна в смях Лъчезар. ‒ Така се беше наковал с онази ракия на дядото. Направо не знам как беше жив на другия ден.
‒ Пълен ужас! На сутринта още ми пареше в гърлото това чудо и ми идваше да си махна главата ‒ Юлиан разтри очи при спомена. ‒ И на всичкото отгоре тая баба ми дуднеше на главата, че съм щял да стана пияница като дядовците там.
‒ Как все на теб ти се падат такива? ‒ Лъчезар продължаваше да се смее.
‒ Сега разбираш ли притесненията ми?
‒ Спокойно, сега няма да е така ‒ Лъчезар се опитваше да спре смеха си, за да може да успокои приятеля си. ‒ Ще си намерим хубаво място.
‒ Къде? Все едно из селата е пълно с хотели ‒ Юлиан извъртя очи раздразнено.
‒ Предлагам да отидем в същото село, в което са били колегите. Разбрах, че хората там са бивши възпитаници на различни университети из страната, така че не са обикновени прости селяни. Пък и ще си спестим малко обяснения какви сме и защо сме отишли.
‒ Как се казваше това село? ‒ попита Юлиан.
‒ Славейно.
‒ Това не беше ли някъде в Родопите? ‒ Юлиан повдигна вежда.
‒ Да. Близо до Смолян. Я да видим Airbnb какво ще ни предложи ‒ каза Лъчезар и започна да цъка по екрана на телефона си.
‒ Да, бе. Все едно в Родопите е пълно с Airbnb-та ‒ подхвърли Юлиан и загаси цигарата си в ръба на близката кофа.
‒ Ето, бе! Как да няма ‒ момчето тикна телефона в ръцете на колегата си.
‒ Хм, добре изглежда. И даже не е скъпо ‒ възкликна Юлиан.
‒ Да звънна ли?
‒ Звънни.
Няколко дни по-късно двамата студенти слизат от автобуса в центъра на малкото родопско село, Славейно. Може би, мегдан би било по-подходяща дума от център, защото се състоеше единствено от кръгло площадче, църква, кметство и две кръчми, разположени една срещу друга. Всичко друго наоколо се състоеше от малки тесни улички, водещи към къщите на хората по склоновете и шосето, по което дойде автобусът.
Посрещна ги дребно, съсухрено старче с венец от оредяла бяла коса и очила с дебели стъкла. Това беше хазяинът им, който имаше доста обикновен вид ‒ овехтял анцунг, избеляла жълта риза и вълнена жилетка, а на плешивото си теме беше сложил протрит каскет.
‒ Здравейте, вие ли сте Ейдриън? ‒ попита Лъчезар и подаде ръка за поздрав.
‒ Да, а вие сигурно сте Лъчезар и Юлиан, нали? ‒ отвърна старецът и стисна ръката на Лъчезар.
Юлиан също се здрависа със стареца, но му се стори някак съмнителен. Забеляза странни белези по пръстите му, както и опулените погледи на околните като видяха, че се заговарят с него.
‒ Ъм, тези хора защо ни гледат? ‒ попита тихо Юлиан.
‒ Клюкари. Не им обръщайте внимание ‒ махна с ръка старецът и ги подкани да вървят.
Старецът ги поведе по стръмния баир към къщата му, а момчетата се опитаха да го заговорят, да разберат повече за него, но за разлика от повечето възрастни хора, този не беше кой знае колко разговорлив. Успяха само да разберат, че е англичанин и че къщата му била оставена като наследство. Това обясняваше лекия му английски акцент и чуждестранното му име.
След мъчителното изкачване на стръмния баир, най-накрая стигнаха дестинацията си. Къщата се оказа огромна, в английски стил, на три етажа, с разкошна цветна градина и орнаментирана, желязна ограда. Изобщо не се вписваше в редицата типични за региона схлупени, белосани къщички с телени огради и насадени краставици и домати.
Дребният старец отвори масивната дървена врата, украсена с красива дърворезба и отвътре ги лъхна миризма на застояло дърво и прах. Отвън къщата изглеждаше като от картичка, но отвътре си лечеше, че никой не е живял там от доста дълго време.
След кратка обиколка, хазяйнът им връчи ключа и каза:
‒ Е, това е. Разполагайте се както ви е удобно и колкото време искате. Аз живея малко по-надолу и ако има нещо ‒ питайте. Само че не обещавам, че ще мога да реагирам веднага.
‒ Не мисля, че ще се налага да ви досаждаме ‒ каза Лъчезар.
‒ Надявам се. Е, настанявайте се. Лека вечер! ‒ каза старецът и затръшна вратата след себе си.
‒ Ох, още един откачалник ‒ възкликна Юлиан като стовари раницата си на едно от леглата, след като влязоха в красива стая на първия етаж.
‒ Нищо му няма на човека ‒ отвърна Лъчезар и започна да разопакова багажа си.
‒ Не видя ли странните белези по пръстите му? Все едно се е горил със запалка.
‒ Откъде знаеш, че не е било някаква работна злополука?
‒ Да, бе! Богатите англичани, които наследяват огромни къщи с разкошни градини, само с ръчен труд са си изкарвали прехраната, да знаеш ‒ каза Юлиан със саркастична усмивка.
‒ Да, и ходят облечени като обикновени пенсионери ‒ отвърна Лъчезар на саркастичния коментар на приятеля си. ‒ Стига глупости! Да се настаняваме, че работа ни чака. Днес, ако не друго, поне да се запознаем с хората от селото.
‒ Само не ме юркай, моля те! Имаме две седмици да се запознаваме. Или поне ме остави да се изкъпя, че ще пукна от жега ‒ измрънка Юлиан и извади тоалетните си принадлежности.
Лъчезар извъртя очи с раздразнение, но познаваше колегата си. Винаги я караше лежерно, не обичаше да си дава зор за каквото и да било. Дори за държавния изпит едва беше погледнал записките от лекциите си.
‒ Бай Христо… Разбрах, че нещо не се харесвате с хазяина Ейдриън ‒ подхвана един ден Юлиан.
Разговорите най-добре вървяха в кръчмата. Там се събираха най-много хора и беше пълно по всяко време на деня. Един следобед Юлиан беше седнал на сладка приказка с един от дядовците, редовен клиент на кръчмата.
‒ Кой? А, Адриан ли? Мани го тоз! Само лоши неща се случват в селото, откак той се пръкна тук ‒ каза бай Христо с кисела физиономия и се изплю. ‒ Пръста си не мърда като има нещо за правене, ама като стане време за пенсии ‒ първи на опашката, че и се предрежда. Даже дочух, че взимал най-много пари от всички. Някаква специална английска пенсия, моля ти се. Уж богаташ се води, а ходи като прошляк.
‒ Може пък поддръжката на такава голяма къща да е доста скъпа ‒ предположи Юлиан. ‒ Наистина е добре запазена. Даже има баня с тоалетна и всичко.
‒ Хич не ща да знам за какво си харчи парите. Не е моя работа. И ваша не е. Щом сте решили там да отседнете, хубаво, ама не се бъркайте в работите на тоя, да не загазите нещо ‒ каза предупредително бай Христо и извади цигара.
‒ Кога казваш, се е нанесъл в селото? ‒ попита го Юлиан съвсем лежерно, въпреки предупреждението.
Старецът си запали цигарата, засмука я и каза:
‒ Май някъде 90-те беше. Разни познати разправят, че го били намерили в двора на къщата му с обгорени пръсти и не бил с всичкия си. Ама стига сме говорили за тоя. Какво друго щеше да ме питаш?
В същото време, Лъчезар беше в кафенето и разговаряше с леля Мариана.
‒ Странен човечец… Гледам да го разкарам по-бързо като ми влезе тука ‒ кафеджийката, беше на същото мнение. ‒ Не че той се заседява много. Любезен е, винаги поздравява, ама е едно престорено такова… Неприятен ми е. Гледам да не се занимавам много с него. И вие недейте!
Лъчезар изгледа с ококорени очи възрастната лелка след последното ú изречение.
‒ Нали друго щеше да ме питаш? Какво беше?
Така минаваха дните им в китното село Славейно ‒ изпълнени с интересни срещи и разговори с дружелюбните хора и изследване на околността и порядките им. Бяха разгледали всеки сантиметър и скрито кътче от селото, дори част от гористата местност наблизо.
Края на практиката им вече наближаваше и те бяха насъбрали прилично количество материал по темата си за погребалните обреди в региона. Трябваше само да затвърдят някои неща, но последните дни не спираше да вали като из ведро и всичко живо се беше скрило по къщите си. Улиците се бяха превърнали в кални вадички и това затрудняваше и без това трудното им изкачване. Беше притъмняло и като че ли облаците бяха паднали и закриваха част от къщите по склоновете на селото. Виждаха се единствено мъждукащите светлини от прозорците им.
Дъждът силно трополеше по старинната дървена дограма на английската къща и понеже беше изключително голяма и се намираше много близо до гората, беше станало толкова студено, че се наложи да запалят камината, нищо че беше средата на лятото.
‒ Човеееек… Писна ми да висим тук. Да отидем до леля Мариана ‒ промърмори отегчено Юлиан и се отпусна още повече на кожения диван в луксозната всекидневна.
‒ И какво те кара да мислиш, че тя е отворила кафенето в това скапано време? ‒ сряза го Лъчезар, седнал на лакираното дъбово бюро до прозореца.
‒ Де да знам… Просто вече откачам. От няколко дена не сме излизали. Да се пробваме при бай Христо?
‒ Човекът сигурно е с внуците си сега и въобще не му е до нас. Пък и надали е подходящо да разпитваме кой как се погребва пред малки деца ‒ каза Лъчезар и се върна към записките от последното си интервю.
‒ Знаеш ли какво? ‒ поде Юлиан с дяволито пламъче в очите. ‒ Какво ще кажеш да потършуваме из къщата? Ей така, просто да разгледаме. Тук е пълно с разни старинни, мистериозни неща. Нали обичаш такива работи?
‒ Не знам дали е подходящо… Да се ровим така из къщата на човека ‒ Лъчезар не изглеждаше много убеден, че това е добра идея.
‒ Хайде, де! Хазяина не сме го виждали, откакто се нанесохме. Надали ще разбере, че сме се поразровили малко ‒ сръчка го игриво колегата му. ‒ Пък и няма да правим мизерии. Ще върнем всичко на мястото му.
Лъчезар се поколеба известно време, след това сви рамене.
‒ Е, какво пък? И без това няма какво да се прави. Прегледах си записките 20 пъти вече.
‒ Така те искам! ‒ подскочи ентусиазирано Юлиан и двамата се запътиха към старинното дървено стълбище.
Разтършуваха се из всяка стая, сандък и кашон, до който успяха да се докопат, но не попаднаха на кой знае какво – проядени от молци дрехи, стари снимки на хора, който не познаваха и много ретро мебели.
‒ Я да видим тук какво има ‒ Юлиан понечи да отвори поредната врата. ‒ А, заключено е.
‒ Хм, щом е заключено, значи по-добре да не се опитваме да влизаме. Това вече ще е прекалено ‒ каза колебливо Лъчезар.
‒ Хайде, де! Щом е заключено, значи вътре има нещо интересно ‒ каза Юлиан и започна да ръчка по бравата. Пъхна личната си карта в процепа между касата и бравата, докато не успя да избута езичето и да отвори вратата.
Стаята беше широка, с огромна библиотека и голям прозорец, гледащ към градината. Пред него висеше тежко, велурено перде, прибрано настрани с протрито, жълто въже с пискюл. Изпод прашасали чаршафи се подаваха части от стабилни барокови мебели. Само един кашон до прозореца беше отворен, като че ли оставен наскоро. Младежите погледнаха вътре.
‒ Кукли- марионетки? ‒ възкликна Юлиан. ‒ И изглеждат сравнително нови. Не като другите стари неща из къщата.
‒ Я да видя ‒ Лъчезар също се надвеси над кашона и двамата го разровиха и в дъното му намериха измачкана и надраскана с червен маркер, черно-бяла снимка.
Фотографията представляваше група от 15-ина младежа, облечени с народни носии. Намираха се на някаква горска поляна.
‒ Ей, това не са ли бай Христо и леля Мариана като млади? ‒ отбеляза Лъчезар.
‒ Ти пък откъде знаеш как са изглеждали като млади ‒ повдигна вежда Юлиан.
‒ Онзи ден ми показваха техни стари снимки ‒ каза Лъчезар. ‒ И ми разказваха за съборите едно време. Колко весело им било. Това сигурно са разни техни приятели.
‒ Но защо са задраскани? И какво общо имат тия кукли с тая снимка ‒ зачуди се Юлиан.
Лъчезар се вгледа в снимката и след малко свъси вежди и каза:
‒ Абе, куклите не ти ли приличат на задрасканите хора от снимката? ‒ младежът подаде снимката на приятеля си.
‒ Малко странно звучи, но да. Страшна майсторска изработка ‒ възкликна отново Юлиан и заразглежда куклите. ‒ Наистина ми приличат на хората от снимката. Явно така човекът си е отбелязвал на кого е направил кукла.
‒ Направо тръпки да те побият ‒ възмути се Лъчезар и отново се вгледа в снимката. ‒ Този човек мисля, че го знам. Всички много ми разказваха за него. Каква невероятна сила имал и колко бил работлив ‒ момчето посочи на снимката един от задрасканите ‒ едър мъж с гъста четина, също толкова гъсти вежди и голям белег над лявото око.
‒ Всички много го харесвали. Бил нещо като селския майстор. Разбирал от всичко и винаги бил насреща да помага за каквото трябва. Обаче умрял при много загадъчни обстоятелства.
‒ Ето кукла, която досущ прилича на него ‒ Юлиан извади от кашона марионетка с гъсти брада и вежди и същия белег над лявото око. Дори по физиономия си приличаше.
‒ А това май била жена му ‒ Лъчезар не откъсваше очи от снимката. ‒ Правела най-добрия пататник в цялата околност, но също загинала в мистериозен инцидент. И на двамата не могли да направят погребения както трябва и затова сложили само надгробни камъни под стария орех извън селото. Където ходихме оня ден. Сещаш ли се?
Юлиан кимна и погледна снимката. След малко от кашона измъкна марионетка, приличаща на жената от снимката ‒ с лъскава черна коса, скрита под бяла забрадка с красиви шевици и абсолютно същата трапчинка на брадичката.
‒ И сега какво? Да не излезе, че всички задраскани на снимката са починали, а куклите са нещо като възпоменание? ‒ предположи Юлиан.
‒ Не знам, но тук определено се случва нещо ‒ каза Лъчезар със сбърчено чело. ‒ Да питаме леля Мариана утре.
Младежите прибраха куклите обратно в кашона, а снимката я взеха със себе си, за да могат да разпитат за другите задраскани с червено, хора.
На следващия ден, дъждът най-накрая беше спрял и хората отново щъкаха напред-назад. Двамата студенти решиха първо да отидат при леля Мариана, кафеджийката. Още щом ги видя, тя ги прикани да влизат и се захвана да им прави кафе. Обаче щом ú показаха снимката, усмивката ú мигом изчезна и изражението ú се помрачи. Помоли ги да си тръгват, защото имала работа. Подобно нещо се случи с всеки от познатите им в селото ‒ щом видеха надрасканата снимка, лицата им посивяваха и ги молеха да си вървят. Дори бай Ангел, селския пияница, който едва ли не, живееше в кръчмата. Младежите не си бяха говорили много с него, но след като всички ги отрязваха, решиха да питат него. Той само ги изгледа с премрежения си поглед и им каза да не се забъркват прекалено много с делата на мъртвите, за да не свършат като тях. Това определено ги накара да потреперят и след като не можаха да изтръгнат информация за снимката от никой, омърлушено се отправиха към квартирата си.
‒ Какво толкова може да се е случило, че никой да не иска да говори за това ‒ Юлиан се просна на кожения диван, замислен.
‒ Щом не искат да говорят, явно крият някаква трагедия, според мен ‒ отвърна Лъчезар и седна до приятеля си.
‒ Честно да ти кажа, това, което ни каза бай Ангел доста ме стресна ‒ Юлиан се обърна към приятеля си с притеснена физиономия. ‒ Да продължим ли да се ровим в случая, как мислиш?
След няколко минути размисъл, Лъчезар каза:
‒ Трябва да има обяснение за всичко това! Знам, че е нередно да се ровичкаме така из миналото на хората… но искам да разбера!
‒ Викаш, вече сме нагазили в случая, поне да стигнем до дъното на нещата.
‒ Точно така!
Юлиан също се замисли за секунда.
‒ Ами тогава да се качим и да видим дали няма да намерим нещо друго ‒ предложи той и се изправи. ‒ Пък и в крайна сметка, ровичкането в миналото ни е специалност, така че…
Лъчезар го последва и двамата отново се качиха на мистериозния трети етаж на къщата. Разтършуваха се из шкафовете и чекмеджетата на стаята, където откриха кашона с куклите. След дълго ровене намериха папка с документи в дъното на едно чекмедже.
‒ Намерих нещо! ‒ извика развълнувано Лъчезар.
‒ Какво е това? ‒ приятелят му надникна над рамото му.
‒ Папка с някакви документи ‒ отвърна Лъчезар и разгърна папката. ‒ Документи от болницата в Смолян с името на нашия човек ‒ Ейдриън Лий Едуардс.
‒ Ами човека е на възраст, така че не е много чудно, че е бил в болница ‒ каза Юлиан.
‒ Да, ама той май не е бил там по някакви обичайни старчески проблеми ‒ Лъчезар изви подозрително глас и се зачете в болничния лист. ‒ И май е било много отдавна, когато е бил млад. Пише, че са го закарали в болницата против волята му, с кървясали ръце. Всичките му пръсти били наранени, с изгаряния втора степен, а самият той бил в нещо като шок и не бил адекватен. Отказал да разкаже какво му се е случило, дори след среща с психиатър. След 3 седмици, кожата на пръстите му била възстановена, но поради дълбокото изгаряне, пръстовите му отпечатъци били частично увредени, почти заличени.
‒ Ето, видя ли? Казах ти!
‒ Какво? Човекът е преживял инцидент, както ти казах. Това не значи, че е някакъв психар, който си прави колекция от трупове.
‒ Ох! Какво друго има в папката? ‒ попита Юлиан раздразнен.
‒ Някакви изрезки от английски вестници ‒ погледът на Лъчезар пробяга по заглавията. ‒ Всички тези неща са статии за някакъв убиец от Англия, който така и не могли да заловят. Откриват следите му отново през 80-те години на територията на Лондон и след поредното си шокиращо убийство, изчезва безследно, сякаш потъва в земята. Така и не го откриват.
‒ Това какво общо има с нашия човек? ‒ изви въпросително вежда Юлиан.
Лъчезар отново се зачете.
‒ Подписът му бил да оставя малки дървени фигурки до труповете, които имали потресаваща прилика с жертвите.
‒ Какво?! Шегуваш се ‒ Юлиан подскочи развълнувано и понечи да грабне изрезките от ръцете на приятеля си.
‒ Чакай, чакай ‒ Лъчезар обаче съумя да ги задържи. ‒ Пише, че бил заподозрян в няколко убийства. Последно бил засечен от полицията на Скотланд Ярд през 1983 г. когато бил на 37 години и след последното убийство, изчезнал от лицето на Земята. Следователите не открили нито труп, нито каквато и да било следа накъде е поел заподозреният. През 1990г. попаднали на следа, че може би се укрива някъде на Балканите, но след това отново го изгубили и до днес нямат нови следи.
‒ Има ли снимки? ‒ попита Юлиан и надникна в папката.
Двамата младежи видяха размазана снимка на млад мъж с кестенява коса, прилежно оформена брада и очила с диоптър.
‒ Хм, да ти прилича на хазяина на млади години? ‒ Юлиан изви вежда.
‒ Този носи същите очила като него, но няма как да сме сигурни. Пък и снимката е много стара и размазана. Даже да се вгледаш, пак не виждаш нищо ‒ каза Лъчезар като присви очи. ‒ Под снимката пише нещо ‒ момчето се зачете в ситния текст.
‒ „Заподозреният в множество убийства, Джеймс Кътлър, отново се измъкна на полицията незабелязано. Няма нови следи накъде може да е поел.“ Хм, този е с друго име.
‒ Уф, взе да става все по-сложно ‒ изпуфтя Юлиан и прокара ръце през рошавата си коса. ‒ Спомням си, че бай Христо ми беше казал, че хазяина бил пристигнал в селото началото на 90-те години и тогава започнали да се случват странни инциденти с хората. Възможно ли е наистина той да е замесен и какво общо има този Джеймс Кътлър? Ъъх, ще полудея вече! ‒ разтри нервно лицето си Юлиан.
‒ Знаеш ли, става късно… Колкото и да ни е любопитно да стигнем до дъното на нещата, мисля че е по-добре да оставим нещата така. Пък и нали си тръгваме вдругиден ‒ каза Лъчезар с тежка въздишка, затвори папката и я върна на мястото й.
‒ Стига, де! Да не ми се предаваш сега?! Имаме още един цял ден. Какво ще правим? ‒ възрази Юлиан.
‒ Какво очакваш да направим за един ден? Никой не иска да говори за това. Нали видя как се ужасиха хората като започнахме да ги разпитваме за случилото се. А някак не мога да си представя да отидем право при хазяина и да кажем „Извинете, бихте ли ни разказали защо имате кукли-марионетки на мъртви хора от селото и какво общо имате с убиеца Джеймс Кътлър?“ ‒ издекламира театрално Лъчезар.
‒ Уф! Хубаво! Да си лягаме тогава ‒ Юлиан се нацупи и се запъти към вратата.
На другия ден обиколиха селото, за да се сбогуват с новите си познати, защото практиката им беше свършила и трябваше да се връщат в София. Леля Мариана ги покани у тях, за да им направи изпращане, както подобава с домашна ракия и пататник, но двамата младежи учтиво отказаха, защото автобусът им беше рано сутринта на следващия ден. На Юлиан никак не му се щеше да отказва такава приятна покана, но сам знаеше, че нямаше да се спре само на 1-2 чашки, пък и строгият поглед на Лъчезар му помогна в това трудно решение.
Тъкмо влизаха в двора на луксозната си квартира, когато забелязаха хазяина на вратата.
‒ Здравейте! Тъкмо мислехме да ви повикаме, защото утре си тръгваме ‒ каза учтиво Лъчезар, докато Юлиан изгледа подозрително дребния старец и отстъпи една крачка назад.
‒ Да, и аз затова реших да ви навестя, но видях, че ви нямаше ‒ каза тихо старчето и се подсмихна. ‒ Добре ли си изкарахте? Попаднахте ли на нещо интересно?
‒ Да. В селото има много интересни хора. Искахме и да ви благодарим, че ни предоставихте къщата си за престоя ни. Беше ни изключително приятно. Къщата е наистина забележителна ‒ продължи с учтивостта Лъчезар.
‒ Кога заминавате? ‒ попита Ейдриън като впери поглед в тях.
‒ Утре сутринта. Почистили сме всичко, което сме ползвали. Трябва само да си съберем багажа ‒ отговори Лъчезар и преглътна притеснено. Незнайно защо изведнъж се изнерви и също отстъпи крачка назад.
‒ Добре, добре ‒ закима Ейдриън.
На момчетата това им прозвуча заплашително, сякаш казваше „ще видим тази работа“.
‒ Пожелавам ви лека вечер тогава ‒ каза старчето и се усмихна леко с тънките си устни, но това им се стори някак фалшиво. ‒ О, за малко да забравя! Оставих ви малки подаръчета в антрето. Надявам се да ви харесат ‒ тук вече наистина доловиха особена нотка в гласа на стареца и ледени тръпки пробягаха по гърбовете им.
‒ Б-благодаря… Нямаше нужда ‒ Лъчезар се насили да изкара една неловка усмивка.
След като се сбогуваха и хазяинът най-после си отиде, момчетата влязоха в антрето и въздъхнаха облекчено. Но само миг по-късно дъхът им секна.
‒ Пич, какво е това? ‒ каза тихо Юлиан и опря гръб във входната врата.
Лъчезар не отговори нищо, само се облещи ужасено.
На портмантото в антрето на старата къща на англичанина Ейдриън, висяха закачени две дървени марионетки, точни копия на двамата студенти. Едната с черна рошава коса, зелени очи и квадратни рамене, а другата ‒ с къса, руса коса, сини очи и тесни рамене.
‒ Т-това ли са… подаръчетата, за които той спомена ‒ каза Юлиан с трепещ глас.
Лъчезар се врътна светкавично и отвори вратата, за да попита директно хазяина какво става, но от стареца нямаше и следа. Сякаш се беше изпарил.
‒ Т-това не може да е вярно… ‒ промърмори си той с треперещ глас. ‒ Как такова грохнало старче ще изчезне толкова бързо? Само преди минута беше тук… ‒ недоумяваше той.
‒ Брат! Остави това! Давай да се махаме! Да си събираме багажа и да хващаме пътя, преди този откачалник да се е върнал и да ни е скалпирал или каквото там прави с жертвите си ‒ Юлиан разтресе приятеля си за раменете. ‒ Да му се невиди и мистерията и ужаса! Не ща да знам нищо за никакъв сериен убиец! Никакъв Ейдриън Едуардс, никакъв Джеймс Кътлър! Не ми пука! Давай да си ходим! ‒ чернокосото момче вече тъпчеше дрехите в раницата си. Приятелят му го последва и също започна да тъпче дрехите в сака си, но като че ли беше в унес. Наистина не можеше да проумее, че всичко, което откриха за хазяина си, можеше да е вярно.
‒ Хайде по-живо! ‒ сръчка го Юлиан.
Изхвърчаха на бегом от луксозната къща като се озъртаха дали подозрителния старец не е наблизо. Спряха запъхтяни в центъра на селото, където беше спирката на автобуса.
‒ Ние хубаво ще бягаме, ама май няма да стигнем далеч ‒ каза задъхано Лъчезар. ‒ Това да не ти е София! Автобуси има само в определени дни.
‒ Не ме интересува! Ако трябва, ще тичам до София. Няма да остана и секунда повече тук ‒ каза рязко Юлиан като продължаваше да се озърта. ‒ А! Бай Христо! Сега ще го питам дали може да ни закара до някъде.
Момчето тъкмо се доближи до стареца, когато забеляза, че нещо не е наред. Раменете на мъжа потрепваха и се чуваха стенания.
‒ Бай Христо…извинявай, може ли да те помолим за нещо? ‒ Юлиан го потупа предпазливо по рамото. Старецът рязко се обърна и момчетата забелязаха, че в скута му имаше нещо, а очите му бяха насълзени.
‒ Какво искате сега?! ‒ сопна им се той.
‒ Много се извиняваме, но се чудехме дали може да ни закарате до Смолян? Налага се спешно да тръгнем към София ‒ Лъчезар успя да запази учтивостта си, въпреки ситуацията.
‒ Спешно, казваш, а? ‒ каза жлъчно мъжът. ‒ Разбунихте духовете и сега бързате да хванете пътя! Да, ама няма да стане! ‒ каза заплашително бай Христо и се изправи. От скута му изпадна дървена кукла. Беше облечена със същите дрехи като него. Лицата на младежите пребледняха още повече и те понечиха да се отдалечат, но старецът се хвърли върху тях и ги залови в здрава хватка.
‒ Вие сте виновни за всичко! Казахме ви да не се ровите в миналото! Сега заради вас… съм белязан да последвам ония нещастници, които също не можеха да сидържат устите затворени ‒ избухна бай Христо. ‒ И сега трябва да си платите за грешката! ‒ отново извика той и ги повлече обратно към английската къща.
Двамата младежи се разбунтуваха, опитаха да се измъкнат от хватката на стареца, но без успех. Ръцете му бяха като клещи.
Минавайки покрай едно изсъхнало дърво, Лъчезар успя да откърши един от клоните му и да замахне към стареца. Зашемети го, само колкото да ги пусне.
‒ Ах, ти малък… ‒ бай Христо отново се опита да ги хване, но Лъчезар се извъртя и успя да удари стареца по тила, събаряйки го на земята в безсъзнание. От черепа му се стече алена кръв.
Двамата с Юлиан се спогледаха ужасено и хукнаха надолу по склона към пътя.
Очаквайте продължение…
автор: Девора Стоянова
Независимостта понякога струва повече. Ако ни четеш и следиш, подкрепи ни:
Банковата ни сметка (в лева/BGN)
“Юдизайн БГ” ООД
IBAN: BG37STSA93000027928343
BIC: STSABGSF
Банка: ДСК
Основание: Дарение
