Кристина Тотева – “Надежда”

Кристина Тотева – “Надежда”

Притъмня и загромоля. Вятърът блъскаше по небето и правеше лупинги. Гръм след гръм , светкавица след светкавица, всичко беше черно, грозно, опустяло, като душата на Петър. Той беше като онемял, като опустошен. Беше съкрушен. И тази поруха имаше предистория…

 

Петър беше пенсионер, вдовец. Децата му бяха далеч в един морски град, на чиито брегове той не беше стъпвал.

Петър живееше в едно малко, захвърлено нейде из рътлините на Родопи, селце. То беше съставено от около стотина къщи. Половината от тях бяха празни.

На Петър там му харесваше. Дивните планини и техните обитатели даваха смисъл на живота.

Сутрин, преди 06:30 часа, Петър си правеше кафе. Независимо дали беше студено или не, той излизаше на малката тераска и заравяше поглед в планината. А тя, наперена и бляскава, се възгордяваше още повече и ставаше по-прекрасна. Високите висове разсичаха хоризонта. Най-отгоре бяха зъбести и чорлави, намръщени, но полека ставаха по-приветливи. Мъглата отстъпваше на зеленото, на сочното. Там бяха поляните и нискостеблената растителност. По-надолу зеленината ставаше по-силна и искряща, там бяха горите и животните, „дивичките“, както ги наричаше Петър. Животинки, родени, за да се хранят и да живеят. Той ги обичаше всичките, и диви, и домашни, и болни…

„Само човекът е проклето същество. Само той!“-това казваше Петър на съселяните си, когато се видеха в малкото магазинче.

-И аз съм проклето същество!-каза Петър на мъркащата топка до себе си. Мърчо, така се наричаше котаракът, се беше свил до него и надаваше воя, заради който беше кръстен така.

-Какво ще ми кажеш ти? Нищо! Мъркаш си.-нареждаше Петър.

Изведнъж силен гръмовен стълб разцепи небето. Петър се сепна. Мърчо се скри под леглото.

-Трябва да я видя. Сигурно се е уплашила.

Петър стана и излезе. Не се спря нито от пороя, нито от раздраното небе. Пресече двора тичешком, колкото му позволяваше накуцващият му крак. Спря се пред обора. Сърцето му се преобърна.

-Прости ми! Прости ми! Трябва да го направя.- с шептеж той и отвори вратата. Отвътре го стрелнаха двете обичливи очи на кобилката Надежда. Тя беше млада, на година и нещо. Един съселянин на Петър, Ангел, му я даде, без пари, още когато беше съвсем малко жребче. Нейната майка беше умряла, а Ангел искаше да продаде къщата си в селото. Жребчето не му трябваше. Даде го на Петър, заедно с благословията си.

Всички в селото знаеха бай Петър като обичлив и милостив. Ангел беше сигурен, че добре ще гледа малката.

Така и стана. Петър прие малкото като свое детенце. Хранеше го, гледаше го, говореше му. То стана негово другарче. Името, Надежда, дойде съвсем спонтанно. Свила, неговата споминала се съпруга, все му казваше:

-Петре, трябва да вярваме и да обичаме. Това е той, човекът-да вярва, да обича, да пази надеждата в себе си…

Това бяха и нейните последни думи. В нейна памет и за да знае тя, че той я помни и почита, кръсти кончето Надежда. Като надеждата, която Свила толкова обичаше.

Надежда порасна и се превърна в прекрасна млада кобилка. Тя беше стройна, ръждивокафява, с малко бяло петно на челото.

Грижите на Петър и най-вече неговата обич я направиха такава.

Той не я ползваше за превоз на товари, дори нямаше каруца.

Надежда и Мърчо му бяха другари в дните, в самотните изгрев и залез.

Сутрин Петър я извеждаше на полянката зад къщата, да пасе, но той все се навърташе там. Говореше ѝ, а тя сякаш разбираше. Кимаше с глава и го гледаше с тези големи, знаещи очи. Мърчо и той там. Лягаше до кофата ѝ с вода. Когато Надежда отиваше да пие, Мърчо надигаше глава. Кобилката първо се напиваше, после с мокра муцуна го побутваше по козината. Мърчо само казваше „мяу“ и толкова. Заспиваше пак, а тя отиваше да пасе. И така всеки ден.

-Вие сте приятелчета.-говореше ѝм Петър.

„Както си ги възпиташ“-си мислеше той. „Животните са като стопаните си“.-заключаваше Петър в мислите си.

И така, ден след ден, до момента, когато единият син на Петър се разболя и изходът беше операция. Той сподели болката си на Малин, негов съселянин и съсед по къща.

-Малине, какво да правя? Трябва да помогна на сина си, но как? Нямам никакви спестени пари. Нямам трактор. Нямам какво да продам, освен къщата, но къде ще ида?

-Ако я продадеш, трябва да отидеш при тях, на морето, там да стоиш.-му каза Малин.

-Да се не чува! Аз това място не оставям. Какво ще правя при децата? Само ще ѝм преча. Не, тук ще си умирам аз.

-Петре, тогава какво? Продай кобилата. Млада е, ще вземеш пари и ще помогнеш на сина си.-Малин каза това и замлъкна. Знаеше колко много Петър обича кобилката. Знаеше го, но му каза това, защото нямаше друг начин. Ще трябва да помогне на сина си и да даде жертва.

Петър преглътна, но гърлото му не се отпусна. Задави го. Знаеше, че Малин е прав. Нямаше какво друго да продаде, освен Надежда…

 

Всяка събота в съседното село имаше пазар. Продаваха продукция, животни, който каквото има.

Петър взе решение. В събота ще отиде с Надежда и ще се върне сам…

 

И сега, в петъчната вечер, когато небето се сърдеше и плачеше, Петър стоеше в обора и също плачеше. Без звук, без хълцане. Просто сълзите правеха две бразди на бузите му и попиваха в мокрото, от дъжда, яке.

Надежда наведе глава, изпръхтя. Тя знаеше. Усещаше. Не отиде, както друг път, при него и не побутна с муцуна лицето му. Само наведе глава и притихна.

-Прости ми!-каза Петър с шепнене и се стопи в мрака навън.

Нощта беше гръмка и буйна. Дори и заспалите най-дълбок сън бяха събудени. Но Петър не спеше. Дори и за миг не затвори очи. На него не му пречеше бурята навън, а камъкът и мъката в сърцето, тежаха му като тежкотия.

 

Съмна се. Всичко беше утихнало, само в петрината душа бушуваха вихри.

Той стана и се подготви за път. Мърчо само го изгледа през мигли. Не мъркаше, както всяка сутрин.

-И ти ме обвиняваш, знам!-каза му Петър и излезе.

Отиде в обора. Надежда беше в същата поза, както я беше оставил снощи.

-Хайде! Време е!

Петър я подготви за тръгване. Кобилката нито веднъж не го погледна, нито го поздрави с муцунка, както правеше всеки друг път.

-Знам! Знам!-нареждаше Петър, сякаш така щеше да му олекне.

Тръгнаха. Двамата. Петър водеше Надежда без повод. Тя вървеше кротко до него с наведена глава.

Пътят не беше дълъг, но на Петър му се стори, че стигнаха за един миг до пазара. Искаше му се пътят да е по-дълъг и още да гледа Надежда. Но…стигнаха.

Имаше много хора и животни. Всякакви животни.

-Виж, има и други кончета.-продума Петър, сякаш така искаше да успокои разбушувалата му се съвест.

Тай застана по-встрани до едно дърво. Дали не го направи, за да не ги забележи никой? Само Петър знаеше истината за това.

-Добър ден! Колко искаш за нея?-пред него се беше спрял засмян мъж.

-Хиляда. Млада е и много добра.-каза Петър.

-Добре! Ето. Хиляда. Вземам я.-каза мъжът.

Петър сякаш се сгромоляса. Причерня му. Просто така! Край! Никога повече няма да види своята живинка, своето другарче.

-Казва се Надежда.-каза му Петър. Пази я. Тя е много добра. Гали я по ушичките и по гърба. Висока дума не е чула досега.-Петър даваше напътствия със свито сърце.

-Не се бой! Имам и други коне. Ще е с другари. Ще я гледам.-успокои го мъжът.

-Не я бий, човече! Обещаваш ли?-Петър почти се разплака.

-Обещавам!-каза му мъжът.

Петър сложи на Надежда повода и подаде края му на мъжа. За пръв път от миналата вечер кобилката надигна глава и се взря в Петър. Загледа го с големите си, влажни и умни очи, сякаш искаше да запомни добрият старец, който се грижеше за нея с толкова любов. Но…нямаше укор в очите ѝ, нямаше гняв, нито обида. Имаше само обич и преданост.

-Прости ми, чедо!-прошепна през сълзи Петър.

Мъжът поведе Надежда.

Изведнъж бай Петър се сети нещо и се провикна към отдалечаващия се мъж:

-Обича захарчета. Давай ѝ по едно. Моля!

Младият мъж метна с ръка, без да се обръща. И край! Всичко свърши!

Петър се обърна и тръгна към селото си. Пътят не беше дълъг, но на него му се стори хиляди километри.

Бавно, полека той пристигна в къщата си, затвори се вътре, дори и Мърчо не пусна при себе си. Не се показа цяла вечер. Дори не яде. Беше седнал до прозореца и гледаше високите била на планината. Гледаше, но не виждаше. Мислеше и тъгуваше. И така цяла нощ.

На сутринта пусна Мърчо при себе си, на без думи. Не му говореше. Петър сякаш онемя. И на хората от селото почти не говореше. И на Малин също. Промени се. Стана мълчалив и затворен. Веждите му бяха вече все намръщени. Дори и хората започнаха да го отбягват. Не знаеха какво му има, мислеха, че е полудял.

Така измина почти година. Петър помогна на сина си с парите. Операцията беше успешна и синът му се възстанови. После върна парите на баща си. Петър не ги искаше, но синът му настоя с думите: „Да имаш. Далеко си от нас. Нека да имаш.“

През тази почти година другар на Петър беше Мърчо, който си мъркаше, но и тъгуваше, той си знаеше защо.

През тези месеци съвестта на бай Петър не го изостави. Може да се каже, че тя беше единственият му остал другар, освен Мърчо. Тази съвест го разби на парчета. Унищожи го. Смаза го със съмненията и обвиненията си. Разби душата му още повече. Тя беше неговата казън.

„Нищо! Заслужавам си го!“-самообвиняваше се Петър и преглъщаше сълзите.

През тези месеци той нито веднъж не спомена името на кобилката. Опита се да го забрави, да го изтрие, но безуспешно.

И така…Ден след ден, месец след месец…

Един ден Малин го потърси. Намери го на тераската, задрямал в полусън.

-Петре! Петре! Събуди се! Спиш ли?-Малин го раздруса.

-Какво? Какво става?-разсъни се бай Петър.

-Един мъж, Спиро се казва, дойде в селото. Има малко конче за продаване. Върви. Виж го. Купи го. Гледай си го. И не тъгувай повече. Нека ти е другар.-нареждаше Малин с надеждата Петър да го послуша.

А той първо се възпротиви:

-Не! Не искам! Не мога!

Малин, обаче, не спря да настоява и само, за да го остави на спокойствие, Петър се съгласи.

-Добре! Отивам да го видя.-каза той.

Наметна си якето. Бръкна в джоба. Найда захарчето, което си стоеше там. Тръгна към мястото, където бил човекът с кончето. Стигна. Видя го. Красиво, малко жребче, кобилка. Очите ѝ бяха големи и умни, напомниха му нещо. Беше ръждивокафява на цвят, на челото имаше малко бяло петно. „Като Надежда е. Същата!“-каза си Петър и сърцето му се сви.

-Колко искаш за малкото?-попита той мъжът.

-Петстотин.

-Еее, много. То е още малко. Много му искаш.-възпротиви се Петър.

-Майката е чудесна кобила. То е като нея. Ще стане добро конче. Затова му искам толкова.-каза Спиро.

Петър помисли и каза:

-Ти може само да приказваш празни приказки, че е от добро потекло.

Спиро се засмя:

-Ела да видиш майката. Същата като него е. Хрисима и добра.

Мъжът поведе Петър към каруцата си. Там, зад нея, под дървото пасеше майката. Беше се навела да яде и не се виждаше почти нищо от нея.

-Надежда! Покажи се! Да те видят!-каза мъжът.

Кобилката се надигна и погледна. Петър се залюля. Неговата съвест го стисна още по-силно. Буцата в гърдите го задуши. Но…някаква тиха, скромна радост си проправи път. Надигна се и обхвана цялата му същност. Залюля го, но този път от възторг.

-Чедо! Чедо! Надежда!-Петър се втурна и прегърна своето другарче.

-Това си ти! Познах те! След толкова месеци те познах. Не те забравих, мило другарче. Не те забравих.-нареждаше той и плачеше.

Спиро с почуда гледаше картинката.

-Какво става?-попита той.

Петър с треперещ глас каза:

-Това е Надежда! Другарчето ми! Продадох я преди почти година. Наложи се.

А Надежда първо се стъписа, като видя своя незабравим стопанин. Почуди се за миг и после зарови муцуна в него. Това беше техният знак за поздрав.

-Сърдиш ли ми се? Не ми се сърди, другарче! Не ми се сърди! Трябваше да го направя. Ето и ти вече имаш детенце. Знаеш какво е. Не ми се сърди! Прости ми! Прощаваш ли ми?-задъхан и радостен попита кобилката Петър.

„Нима очаква тя да отговори?“-почуди се Спиро.

Надежда поклати глава, сякаш казваше, че всичко е простила и не се сърди. После отново зарови муцуна в Петър.

Спиро се трогна. За пръв път виждаше подобно нещо. Каза:

-Човече, чуй. То се вижда, че кончето те познава. Вижда се и ти каква обич имаш. Аз не мислех да я продавам. Преди месеци ми я продаде нейният напрежен собственик. Гледах си я много добре. Ето и конче има. Не мислех да я продавам. Тръгнах само за малкото, но ако искаш, дай ми петстотин и ги вземи и двете. Аз имам още коне. Няма да ме сбърка.

Петър се зарадва. Завика чак от радост. Прегърна Спиро.

-Малкото няма име. Кръсти го.-каза той.

-Благодаря ти! Благодаря ти! Ти не само ми върна моето другарче, но и ми даваш неговото безценно същество-дъщеря ѝ Ще я кръстя. Ето, парите. Взе ми ги и бъди жив и здрав!-каза Петър, даде му парите и поведе своето другарче без повод. Малкото притичваше до майка си.

-Жив и здрав да си и ти, човече!-провикна се след него Спиро. Петър се обърна и му махна.

А Надежда със своята дъщеря вървеше радостна и спокойна, потропваше леко с копита. Тя знаеше пътя, не зайда настрани. Сякаш не бяха минали месеци от последния път, когато го е вървяла. Сякаш е била някъде на разходка със стопанина си и сега се прибираше вкъщи.

Стъпка след стъпка, ето ги в тяхната къща. Мърчо се протегна мързеливо, подуши въздуха и подскочи. Побягна към Надежда. Залута се между копитата ѝ, замяука, а тя наведе глава и го побутна с муцуната си. Поздрави го.

Петър заведе Надежда и малкото към обора. Сложи ѝм сено, люцерна, вода. Даде ѝм захарче, ей така, за обич. И седна. Там при тях, в обора. Мърчо легна до него и замърка.

-Надежда, ти си в дома си, мило другарче. Вече си тук. Прости ми! Вече ще се грижа по-добре за вас. Няма да се отделя от вас. А ти, малкото, ще се казваш Вяра. Надежда вече си имам, сега и Вяра. А Любов? То е ясно!

Петър се беше затрогнал като малко дете и усмивката му сияеше на лицето.

Свътът му се върна и засия с две топли, умни очи и още две. Петър се възроди отново, за живот, за работа, за планината, за всичко.

Петър се възроди от НАДЕЖДАТА, ВЯРАТА, ЛЮБОВТА…