Коледа в мъгла – Колекционерката на истории

Коледа в мъгла

Алекс се опитваше да си спомни последната Коледа, която е прекарал спокойно със семейството си. Не беше особено голям фен на този празник. Цялото това суетене и истерично пазаруване около коледните празници страшно го дразнеше.  Но въпреки това тази година Алекс бе решил да празнува със семейството си както му е редът. Не че беше в много коледно настроение, но искаше да зарадва брат си и сестра си.

Беше му дошло до гуша да бягат и да се крият по канавките като някакви чумави плъхове и да не знаят дали ще доживеят до утре. Засега живееха в една пробита, воняща на мухъл, ловна хижа, заедно с по- малкия си доведен брат, Броуди и по-голямата си сестра, Бети. Бяха се нанесли там по някаква щастлива случайност – след поредното бягство от ловците на чудовища, един стар приятел на баща им се появи изневиделица и ги заведе там, след което никога не го видяха. Може дори да е мъртъв отдавна. Кой знае?

Отне му известно време, но все пак успя да открие един хубав спомен за този светъл празник насред морето от белязващи ума болезнени случки. Беше доста мъгляв и непълен, помнеше предимно миризми и звуци. Из целия апартамент се носеше аромат на курабийки и ароматни масла от портокал и бор. За уютната обстановка беше виновна майка им, а баща им пускаше тихи джаз парчета, които допринасяха за магичната атмосфера. Тримата бяха още деца и помагаха на родителите си за коледната трапеза. Бети тъкмо беше научила няколко нови заклинания от майка си и се упражняваше да мести посудата с мисълта си и да прехвърча от кухнята до трапезарията когато нещо не ú харесваше. А пък Броуди не можеше да контролира драконовия си дъх, затова баща му му беше заръчал да се упражнява да пали свещи, но под зоркия поглед на Бети. След това седнаха на празничната трапеза, заобиколени от великолепна коледна украса с лъскави гирлянди и блещукащи лампички.

Това беше последният му щастлив спомен от детството. На следващия ден, обаче, всичко се срина из основи когато кръвожадните ловци нахълтаха в апартамента им с намерението да убият майка му, сестра му и брат му, защото по думите им били „изчадия, които са заплаха за хората“.  Родителите му не се дадоха без бой, но ловците надделяха, убивайки ги хладнокръвно, мислейки, че са извършили нещо велико. След това насочиха димящите си дула към сестра му, но тя успя да ги отблъсне с току-що научената телекинеза. След това направи знак на братята си да се запътват към вратата по най- бързия начин, докато тя опожаряваше осквернения им апартамент, за да е сигурно, че родителите им ще почиват в мир и няма да се завърнат като отмъстителни духове.  С две махвания на китката си приспа противните ловци и ги остави насред огъня, подканяйки братята си навън.

И ето, отново наближава това време на годината, в което всички изпадат в предпразнична треска да купуват ненужни подаръци и да хвърлят пари напразно, докато самите те нямат какво да ядат. Коледните светлинки блещукаха из целия град, опитвайки се да създадат приказна, празнична атмосфера, но Алекс изобщо не беше в коледно настроение. С Броуди бяха слезли до града, за да потърсят нещо за ядене. Запасите им бяха свършили преди няколко дни и караха само на това, което успяваха да намерят в гората и на питателните отвари на Бети, които обаче бяха крайно недостатъчни. Вървяха из града, а от дъхът им се образуваха бели кълбета пара. Бузите и носът на Алекс бяха почервенeли от щипещия студ, но за разлика от минувачите, с които се разминаваше, нямаше топъл, мек шал, в който да се сгуши. Просто вдигна яката на опърпаното си яке, за да се предпази от острия вятър. Ако имаше поне малко сняг, времето щеше да е по-меко, но не. Вместо сняг тази година имаше мъгла. Коледна мъгла, която беше добре дошла за тях, защото им помагаше да се промъкват незабелязано по иначе празнично осветените улици.

‒ Да побързаме, иначе Бети ще ни се кара. А задника ми още боцка от последното ú наказание когато закъсняхме. ‒ Броуди сръчка брат си, за да върви по- бързо.

‒ Още нищо не сме намерили. А умирам от глад. Няма ли да е по- зле, ако се върнем с празни ръце? ‒ Алекс го изгледа многозначително.  ‒ Пък и защо бързаш да се върнеш в онази дупка? Понякога направо ми се гади от миризмата там.

‒ Предпочиташ да се скиташ из мъгливите улици като призрак? ‒ Броуди го изгледа накриво.

‒ Не сме ли призраци през целия си скапан живот? ‒ нацупи се Алекс.

‒ О, ясно. Дойде коледно време и пак си се вкиснал ‒ Броуди извъртя очи с досада.  ‒ Хайде да минем през ресторанта в малката уличка. Отдавна не сме проверявали задната им порта, ако схващаш какво имам предвид. ‒ Броуди отново сръчка брат си закачливо, но Алекс не отвърна нищо.

Свиха в тясната уличка, където имаше малък семеен ресторант и често претърсваха кофите му, защото се изхвърляше много храна.  И този път боклукът на ресторанта не ги предаде. Не че беше много, но беше достатъчно за едно обилно ядене на трима души. Броуди се гмурна в дълбокия контейнер и се зачуди защо не дойдоха първо тук, а Алекс наглеждаше да не дойде някой, защото ресторантьорите не бяха от най- големите им почитатели. Изведнъж чуха необичайна глъчка от салона на ресторанта.

‒ Знам, че са някъде тук! Един здравеняк, който винаги ходи с качулка, за да прикрива уродливото си лице, едно греховно красиво момиче и едно хилаво момче, което се мъкне след тях. По петите им съм от 7 години, а преди една година загубих следите им тук.

Познатият глас смрази кръвта във вените на двамата братя. Дори огнената кръв на Броуди.

‒ Броуди, чу ли? ‒ попита Алекс като застина на едно място.

‒ Да. Прозвуча като Хрътката. ‒ отвърна брат му тихо. ‒ Но не сме го виждали от година и нещо. Покрихме всичките си следи. Как е възможно да ни е открил?

‒ Не знам, но трябва бързо да се измитаме, докато не ни е надушил. ‒ каза Алекс и помогна на брат си да излезе от контейнера. Но едрото тяло на Броуди беше доста тромаво и докато излизаше събори една метална кофа, която шумно издрънча, удряйки се в земята. Не мина и минута и от задната врата на ресторанта изхвърча едър мъжага с гъста четина и свиреп поглед. Веднага забеляза падналата кофа и следите от дебели, твърди нокти по ръба на контейнера. Надвеси се над него и се огледа. Внезапно бурен огън едва не опърли гъстата му рижава брада и той се отдръпна, а от контейнера изскочиха Алекс и Броуди, целите покрити с остатъци от храна.

‒ Бягай, Броуди! ‒ извика Алекс.

Двамата хукнаха през глава в мъгливата нощ, а зад гърбовете им ловецът нададе гневен вой.

Тичаха ли, тичаха, докато най-накрая не стигнаха края на града. Броуди нямаше търпение да го напуснат, за да може да се преобрази в истинската си форма – земен дракон с твърди като броня люспи в лилав оттенък. Така поне можеше да бяга по- бързо и да не се притеснява, че може да пострада, пък и Алекс можеше да го яхне и двамата да се стопят в плътната мъгла.

‒ Май все пак ще закъснеем за скромната ни коледна вечеря ‒ подхвърли Броуди, докато се провираше между заснежените борове по пътя към хижата им.

‒ Бети ще ни разбере като ú обясним. Спри за малко тук ‒ нареди Алекс на брат си.

‒ Но днес е годишнина от смъртта на нашите. Нали се разбрахме поне тази година да го направим както трябва ‒ каза Броуди и забави ход.

Алекс скочи от гърба му и отвърна:

‒ Да и няма как да го направим, ако станем трофеи на този нещастник, Хрътката. А сега е най- добре да се разделим и да тръгнем по различни пътища, за да не го заведем право в хижата.

‒ Не ми харесва този план! Ами ако един от нас бъде хванат?

‒ Повярвай ми, така е най- добре. След като се разделим, ще се свържем с Бети, за да може тя да наблюдава местоположението ни и ако се наложи, да се намеси. ‒ каза Алекс сериозно. ‒ Ще се чакаме в хижата точно в полунощ. Ако до 15 минути някой от нас не дойде, тогава тръгваме да се търсим. Ясно?

Муцуната на Броуди клюмна унило, след това кимна. Знаеше, че това е най- добрият вариант. Разделиха се като тръгнаха в противоположни посоки ‒ Броуди през едно стръмно нанадолнище, където можеше да прокопае тунел и необезпокоявано да върви под земята,  а Алекс през каменните морени, които се намираха непосредствено близо до малката им, закътана хижа. Не стигаше наближаващият опасен ловец, ами на всичкото отгоре тази мъгла му пречеше да вижда къде стъпва и трябваше да внимава двойно повече, за да не пропадне в пролуките между грамадните, заскрежени морени. Първо трябваше да се свърже с Бети. Извади джобно ножче, поряза ръката си и използва кръвта си, за да може да изпише руната, на която го беше научила сестра му. Младата вещица веднага усети магическия импулс и застина на място. Тялото ú се изпъна, а очите ú станаха напълно бели. Картини и привидения започнаха да препускат през съзнанието ú. В момента виждаше това, което вижда брат ú, а именно гората потънала в тъмнина и лепкава, непрогледна мъгла.

Алекс напредваше по маршрута си бавно и внимателно като се опитваше да не позволява на краката си да треперят. Не можеше да се начуди на проклетия им късмет. Цяла година живяха спокойно, дори бяха за забравили за Хрътката и въобще за ловците. И точно на този ден, точно на Коледа, всичко започна отначало. Като че ли Вселената беше против те да имат и една- единствена щастлива Коледа след всичко, което им се бе случило. Но той не смяташе да се отказва. Вече беше решил, че ще празнуват като нормално семейство, и по дяволите, щеше да осъществи това свое намерение. Колкото и да не му харесваше западналата хижа, тя беше най-близкото нещо до дом, което имаха от много време насам. Щеше да се прибере жив и здрав в хижата при брат си и сестра си и щяха да имат вкусна коледна вечеря.

Внезапно чу шум зад гърба си и се обърна рязко. Единствената светлина идваше от огромната, кръгла луна и ярките звезди. Това беше достатъчно, че да забележи отблясък на острие между полите на гъстата бяла мъгла.  Острието разсече снежния въздух и се размина на сантиметри от гърлото му. Алекс успя да избегне още няколко атаки, но на следващата падна на земята и се вкопчи в камъка, на който беше стъпил.

‒ Най- накрая ми паднахте, проклети малки зверчета ‒ процеди през зъби Хрътката и отново замахна с дългия си нож.

Алекс недоумяваше как ловецът можеше да следи всяко негово движение, докато той едва успяваше да избягва атаките му. Ето че този път закъсня с реакцията си и ножът на ловеца раздра ръката му малко над лакътя. Алекс примижа от болка. Претърколи се и прескочи на съседния камък, но това не остана незабелязано от Хрътката, който го последва. Алекс направи няколко успешни маневри за избягване на атаките му, дори успя да го срита в стомаха и след това в брадичката, но това изобщо не забави разярения ловец. Като че ли само го ядоса и атаките му станаха още по -яростни. Наричаше тях зверове, но точно в този момент той беше този, който беше озверял. Алекс можеше да се закълне, че очите му просветнаха в освирепяло червено за момент. И беше толкова бърз. Ловецът прескачаше от камък на камък заедно с него, ако не и по- бързо и не му позволяваше да го атакува. Алекс можеше само да отбягва нападенията му, но при последното се подхлъзна и болезнено се просна на студения камък. Усети леденото острие на ловеца заплашително близо до гърлото си. Нямаше мърдане. Беше го хванал на мушка.

‒ Всичко ще свърши бързо, ако си добро момче и ми кажеш къде сте свили гнездото си този път ‒ острият метален връх вече се впиваше в кожата на Алекс и две капки кръв се търкулнаха по врата на момчето.

‒ Никога няма да го откриеш. Никога! ‒ извика Алекс.

‒ Хей, веднага го пусни! ‒ чуха изведнъж.

‒ Ха! Кой да предположи, че ще ми паднете точно в ръчичките ‒ ухили се злобно Хрътката и обърна глава към подаващите се от мъглата дългокоса вещица и огнедишащ дракон.

‒ Пусни го, иначе… ‒ Бети пристъпи заплашително напред.

‒ Иначе? ‒ предизвика я ловецът.

Тя без да се двуоми повече изрече мелодично заклинание и замахна с ръка към Хрътката. Внезапно ръката, с която държеше насочения към Алекс нож, започна силно да трепери и да се противи на собственика си. Бавно започна да извива ножа към гърлото на Хрътката, а той с всички сили се опитваше да си върне контрола над нея. Алекс беше свободен и успя да се изправи и да отиде при брат си и сестра си, която силно се беше съсредоточила върху гърчещото се тяло на ловеца. Приближи се още малко към него и произнесе друго заклинание, от което му се подкосиха краката и агонията му се усили. Бети се наведе към него и го сграбчи за зачервеното му, сгърчено лице.

‒ Оставете ни на мира! Не сме сторили никому зло, че да ни преследвате като дивеч! ‒ извика тя. ‒ Какво сме направили, че ни мразите толкова?

В следващия момент обаче, Бети беше тази със сгърченото от болка лице, а усмивката на лицето на Хрътката приличаше повече на грозна гримаса. И двамата сведоха поглед към алената рана, образувала се на гърдите на Бети.

‒ Прах от имел… ‒ промърмори тя измъчено и падна на колене.

‒ Точно така, вещице ‒ каза победоносно ловецът, протягайки вече свободно движещите си крайници. ‒ Дори вещици от твоят ранг са безсилни срещу него. Знаех си, че ще ми свърши работа. ‒ потупа малката, кожена торбичка на врата си.

‒ Ах, ти… ‒ Бети се опита да изрече поредното заклинание, но Хрътката духна още от сиво-черния прах  в лицето ú. Тя се закашля неистово силно, сякаш получаваше астматичен пристъп, а по кожата ú избиха големи, червени мехури.

Докато Бети се задушаваше почти до смърт, ловецът насочи вниманието си към Броуди и Алекс. Драконът изръмжа гневно и се втурна към Хрътката. Ловецът си бе възвърнал предишната ловкост  и с лекота избягваше атаките на Броуди. Дори огнените, които за малко не опърлиха косата на Алекс.

‒ По- полека с огъня ‒ подвикна той на брат си, докато се опитваше да помогне на сестра си.

Ако не бяха врагове, Алекс и Броуди сигурно щяха да се възхищават на лекотата и ловкостта, с които се движеше Хрътката. В момента се биеше с дракон върху хлъзгави, заскрежени скали, а изглеждаше сякаш танцуваше красив, опасен танц. При последната маневра обаче се хлъзна и попадна точно под тежката лапа на Броуди.

‒ Кажи ми една причина да не те направя на въглен веднага ‒ изръмжа Броуди.

Хрътката само това и чакаше. Въпреки че беше притиснат към земята, ловецът някак си успя да извади меч от ножницата на гърба си и да промуши Броуди. Драконът изрева оглушително и се строполи на земята, а раната му започна да пуши.

‒ Железен меч, кален с дъха на най- древния дракон ‒ съобщи ловецът с широка усмивка на уста. Изтри потта от челото си и погледна победоносно към повалените си противници ‒ Бети неспособна да говори, дори да вижда, заради подутините на лицето си, Броуди лежащ на една страна с димяща рана на подмишницата и Алекс, клекнал безпомощно до сестра си. Подпря меча на рамото си и каза:

‒ Ще го играете невинни овчици до края, а? Никога не сте убивали нищо и никого. А когато го правите, това не се счита за убийство, за грях, а за начин на оцеляване, нали?

‒ За какво говориш? Какъв грях? ‒ попита Алекс неразбиращо.

‒ Ще ви опресня паметта ‒ просъска Хрътката. ‒ Преди 7 години двама храбри, млади ловци отиват на мисия, но така и не се връщат. Полицията открива само обгорени останки в един мизерен, опожарен апартамент, заедно с още два трупа ‒ на мъж и жена на средна възраст. Жената ‒ вещица трети ранг, а мъжът ‒ обикновен човек.

‒ Млъкни ‒ едва успя да промълви Бети със свитото си гърло.

‒ Родители на три противни зверчета ‒ продължи Хрътката ‒ заради които младите ловци загиват в изпълнение на дълга си да пречистват света от такива грешни създания.

‒ Тези горили нахлуха в дома ни и убиха родителите ни! ‒ извика Алекс ядосано. ‒ Но не разбирам теб какво те засяга семейната ни трагедия? И за какъв грях говориш, по дяволите?

‒ Самото ви съществуване е грях! ‒ кресна Хрътката и вените на врата му изпъкнаха. ‒ Синовете ми загинаха заради вас! Трябваше да отърват света от такива като вас, а не обратното. Заклех се да довърша започнатото от тях , и ето, че най- накрая ми се отдаде тази възможност.

Ловецът нададе боен вик и се втурна към Алекс и Бети. Мечът му засия на лунната светлина, а очите му отново пробляснаха в зверско червено. Разсичайки мъглата, самият той приличаше на обезумяло чудовище готово да нанесе последния си удар. В следващия момент, обаче, опашката на Броуди се изпречи на пътя му и го запрати на ръба на една пропаст. Нужно беше само едно леко хлъзване и разяреният ловец полетя надолу в дълбоката бездна между скалите. Мина известно време, докато спрат да чуват виковете му и се уверят, че вече всичко е свършило.

След всички тези премеждия Алекс, Бети и Броуди бавно започнаха да се придвижват надолу по каменната река до пътечката водеща до хижата им. Не след дълго меката светлина на свещите оставени на прозорците пробиха гъстата мъгла и заляха тримата с приятното чувство, че най- накрая са си у дома. Докато почистваха и обгрижваха раните си, Алекс и Броуди мълчаха навели глави, припомняйки си моменти от ужасната случка тази вечер. Плешивата елха с 2-3 протрити играчки в ъгъла на хола обаче им напомни какъв ден беше днес. Поредната съсипана Коледа. Искаха една нормална коледна вечеря и пак се провалиха.

‒ Какви са тези умрели физиономии? ‒ подвикна им Бети. Лицето ú вече беше значително по-добре, след като се изми с една от помадите си. ‒ Хайде да сядаме на масата.

‒ За какво? Нямаме нищо за ядене. Отново ‒ каза начумерено Алекс.

‒ Да, тъкмо открихме няколко остатъка в задната уличка на китайския ресторант и проклетата Хрътка се появи ‒ допълни Броуди, докато превързваше раната си.

‒ Мисля, че най- накрая е време да ви кажа ‒ каза Бети и им намигна закачливо. ‒ Колкото и странно да звучи, докато ви нямаше дойде някакъв възрастен човек, който твърдеше, че е стар семеен приятел, когото не познаваме и ни остави две торби пълни с храна. Каза, че всеки трябва да празнува със семейството си на този ден и изчезна, сякаш мъглата го погълна.

‒ Отървахме се от Хрътката и имаме безплатна храна. Ако това не е коледно чудо, не знам кое е! ‒ възкликна Броуди и започна да рови в торбите и да вади ароматната храна оттам.

‒ Мислиш ли, че е… ‒ поде Алекс. ‒ След толкова години да е още жив?

‒ Възможно е ‒ кимна Бети. ‒ Какво ли не се крие в тази призрачна мъгла.

Автор: Колекционерката на истории