Катерина Ненчева - "Животът на малката Мика"

Катерина Ненчева – „Животът на малката Мика“

Катерина Ненчева – „Животът на малката Мика“

Щом се преместихме в малкото селце, първа ни посрещна една дребна женица. Въпреки годините, набразденото ѝ лице хвърляше светлина и благост, които полепваха и по нас. Макар и дребна, тя бе все още изправена, със забързана походка и още толкова забързан ум, сякаш възрастта не я бе докоснала и времето не бе изтрило нито частица от съзнанието и пълната ѝ памет.

– Иначе съм Мария, ама всички тука ми викат Мика и така си ме знаят хората –  представи ни се тя, като донесе със себе си пролетно ухание, носталгия по онова неуловимо и вече неизбродимо минало,  изтъркулило се назад в годините, събрано в спомените на един огромен букет от люляк и пет-шест лалета между него. Жената бе прехвърлила 92 години и както сама ни каза, живееше съвсем сама през няколко къщи на нашата, в порутен покрив в единия край на стара къщурка, но напълно сносна в другия, в една стаичка, в която тя се приютяваше. Цялата улица бе глуха и от години празна от други живи човешки същества, затова старата жена изглеждаше доволна и щастлива от нашето завръщане и от това ново младежко присъствие.

– Добре сте дошли, в нашето село! Бог да ви благослови, че решихте да се завърнете към корените си! – Благословиите и радостта сипеща се около нас, ни караше да се чувстваме желани и очаквани, а баба Мика бе радостна като царски посрещач на кервана носещ далечни съкровища.

– Вижте каква природа има тук! Бог е създал тази красота  и не разбирам, защо днешните хора бягат от нея и не я оценяват достатъчно! – посочи ни тя наоколо и съвсем изведнъж започна да рецитира:

Хубава си, татковино,

име сладко, земен рай,

сърце младо и невинно

за теб трепка и играй!

Петко Славейков, знаете ли го? Туй е от него. Някога и песен имаше с тези думи. Ама отдавна не съм ги чувала. Ех, младежи, младежи, тук е малкият рай на земята! Вярно, че е беден рай, но е красив и богат за душата и тялото! Тук и на такива потайни места сал е остал недокоснат от алчните човешки ръце и бъдете благодарни, че още го има!

– А ти, откъде помниш тези стихове, бабо Мике?

– От училище ги знам още аз! – отговори ни кратко тя.

Бяхме стъписани от тази тирада, която не подхождаше на дребната жена, нарекла себе си баба Мика, но залисани в преместването и битовизмите, някак не можахме да вникнем в тайната на житейската истинност. Но това не ни попречи веднага да открием дълбоката непреходна красота на света около нас.

Животът ни тук сякаш доби смисъл. Поне с мен беше така. Бях се наситила на тесния градски въздух, пропит от злоречие, злоба, обърканост, липса на човечност и разумна мисъл. Слава богу, че съпругът ми прие промяната със спокойствие и разбиране, затова заедно с децата се преместихме в малкото планинско селце, събрано в гънките на Берковския балкан. Тук, докато бяха живи баба и дядо, бях прекарала щастливи детски лета, но  след тяхната смърт, почти не бях се връщала в родната им къща. Но внезапно, по волята на съдбата или по някакъв друг чудодеен начин, нещо дълбоко скрито в мен ме бе накарало да обърна поглед към миналото.Зовът на кръвта, подхранваща коренът останал от моите деди, сигурно ме бе призовал и аз бях чула  тихия му, но строго приканващ шептеж.

Настанихме се в селската ни къща, но  ни трябваха няколко месеца, докато я пригодим за живота, на който бяхме навикнали. Сега селото ми се видя смалено и нищожно и като че оставяше усещането, че светът  бе огромен и неизброим. Във въздуха се усещаше носталгия по далечното, отминалото и отмитото от времето. Наоколо всичко бе потънало в поруха и ако не беше красивата природа, щях да усещам болка и дълбока тъга от тази преломна съдба. В центърът на селото все още издигаше кръглоликото си кубе една почти изоставена стара църква, а по-надолу гледаше с празните си изпочупени прозорци порутената сграда на кметството. В него отдавна липсваше кметът, а и в тази тъжна останка на някогашния живот отсъстваше и всякакъв друг представител не само на властта, но и на цивилизацията. Тук рядко можеше да се види външен човек и нашето семейство бе за дълго време сензация и блага вест за неколцината оцелели в малкото селце. Само в църквата, от време на време посрещаше с отворената си врата остарелия свещеник, чието пристигане внасяше разнообразие и събираше по почти чудодеен начин двайсетината старци, които не можеха да бъдат видени на куп, някъде другаде. Тогава, камбаната пръскаше звук и  призоваваше за среща. За времето през което бяхме тук, тя извести и краят на трима от местните, които заминаха за онзи, по-добър свят. Но през останалото време, безлюдието на пълното някога село, будеше съжаление в нашите души, но едновременно с това изпитвахме доволството от тишината на дните, изнизващи се така различно от градските. Трябваше ни много време, за да свикнем с тези дивни природни картини, които се стелеха през прозорците, неограничавани и неизменяни от нежелани строителни пречки.

Но най-неочаквана и обсебваща душите ни бе изненадата ни от тихите селски вечери, над които се сипеше звездното небе. А ние новодошлите, не след дълго открихме, че оттук се виждаше нощното небе, с цялата си пълнота и богатство от звезди. Денем, балканът разхвърляше наоколо своите висове и сякаш приканваше гордите човешки духове към смирение и преклонение пред силата на Бог и природата, която бе сътворил. Тук светът изглеждаше лишен от пороци, а това ни носеше успокоение и вдъхновяваше децата да играят и тичат на воля, сякаш бяха попаднали в едно скрито кътче на рая.

Баба Мика често ни посещаваше, а и ние често се нуждаехме от нейните съвети , като начинаещи земеделци. Зеленчуковата градина, която помнех от детството, с всяка следваща година се разширяваше и само за две години отново се препълни с лехи. Понякога тя носеше на децата паничка с постна чорбица, в която бе надробила малко козе сиренце.

– Зайди, дете, зайди, баба да ти даде чорбица – обръщаше се гальовно тя към нашия петгодишен син, зад който креташе двегодишната му сестричка. А сиренцето бе от козичката, която тя гледаше и милуваше като дете, пасеше я вързана на дълго въже, едва кретайки ѝ носеше вода с една кофа, а зиме ѝ даваше сенце от няколкото бали със сено, които ѝ стоварваше попът, със старата си раздрънкана кола. И всеки път щом дойдеше у нас, рецитираше по нещо:

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихият пролетен дъжд

колко надежди изгряха…

И туй май не знаете от кого е, а? От Лилиев, бе деца, от Николай Лилиев! –  И продължаваше да говори за зеленчуците, сякаш това лирическо отклонение не бе съществувало. А у нас оставаше поредната почуда, лекият срам и раздразнение, че ние, с голямото си образование, бяхме далече от тези литературни познания. След всяко поредно словоизлияние ние се ровехме по компютрите, откривахме правотата ѝ и изумлението ни от будната още памет на тази странна стара жена, като че попаднала тук от друг свят, растеше все повече. А с това растеше и подозрението, че тя не бе това, което показваше.

– И Лилиев ли си учила в училище? – лукаво я запитах аз.

– Лилиев съм го чела още много, много отдавна! Успях да му найда някой от книгите му – отговори ми тя, а после, както винаги някак успяваше да отнесе разговора встрани.

Рецитираше стихотворения от Багряна, от Далчев, от Габе, Дебелянов, но като че най ѝ допадаше Яворов. Оставах с впечатление, че знае почти всичките му творби наизуст. Бяхме свикнали с нейните поетични странности и само ѝ се чудехме на силната памет и някак все още не осъзнавахме, че зад всичко това се крие една будна душа, оцеляла  сред одрямалия свят и кроткото безмълвие, обладало селото от почти половин век.

Съпругът ми и аз се стараехме колкото можем да ѝ помагаме. Носехме ѝ понякога от града подарък килограм брашно, друг път бутилка олио или торбичка с портокали или банани, които се оказа, че тя не бе вкусвала. А понякога и по някоя дрешка – блузки, жилетки, пуловери и якета, подарени ни от нашите градски приятели, които ние раздавахме не само на баба Мика, но и на другите все още  живи останки, наречени хора. Рядко някой млад роднина се завърташе покрай тях, а при нашата съседка за времето през което живеехме на село, не видяхме  никой да прекрачи прагът ѝ. „Нямам деца, нямам си никого.“ – бе ми отговорила тя. Не усетих страдание – може би бе скрито дълбоко в нея или бе свикнала с него и се бе примирила. Опитвахме се да научим нещо от миналото ѝ, но тя винаги ни отговаряше:

– Оставете тоя напрежен живот на мира! Отишло си е времето. Важно е сегашното. И бъдещето не го мислете. То още е в ръцете на Бог! – отговаряше ни тя и ние престанахме да я питаме.

А и нейната житейска философия бе почерпана навярно от живота. Защо да се вглеждаме в миналото, то бе  непоправимо, каквото и да ни бе застигнало, бъдещето и то не бе още дошло, и затуй реалността беше в настоящето. Знаеше, че бе в края на житейския си път, но нито бързаше за Там, нито се притесняваше, че ще закъснее. Изглеждаше спокойна като тишината наоколо и безкрайна като времето. Не я попитахме повече какво я бе стигнало. В това село всеки от жените и мъжете носеше различна болка и тъга, разпъната на житейския им кръст.

Бяха минали цели пет години и ние бяхме свикнали със всекидневните посещения на старата жена. Един ден, в края на пролетта тя не се появи. Следобедът вървеше и донесе продрания глас на козичката и ние предчувствайки нещо лошо, веднага хукнахме към къщата. Козата врещеше плачевно и се сякаш се зарадва, като ни вижда. Почукахме по вратата, но никой не ни отговори. Още щом влязохме в  малката стая, на леглото заварихме баба Мика, пренесла се вече в другия свят, за който тя никога не говореше. Както изглеждаше, бе си отишла в съня, а душата и бе излетяла към избелялото от новото слънце пролетно небе. Изненадани, нямахме време да тъжим, хукнахме да  разпространим новината в селото, да се удари камбаната и да звъннем по телефона на свещеника, чиито номер баба Мика ни бе дала още преди години. „За всеки случай – бе ни казала тя.– Няма кой друг да се обади на попа. Искам да ме опее, преди да ме заровите. Ей, да го знаете! Не щя да ме ровите неопята!“ Наляхме кофа с вода, напоихме жадната коза, а мъжът ми и хвърли няколко стиски сенце, което намерихме закачено на тавана. „Да издоите козата, че да не се мъчи животното! И утре заран също, че няма да има време аз да я свърша тая работа и да я изведете на паша! – бе заповядал попа, а ние и не мислехме да  му противоречим. Оставихме две жени от селото да я приготвят за последния ѝ път, а ние хукнахме към колата и отпрашихме към града за хляб, жито  и вино и още куп неща, нужни за последното ѝ изпращане. Бяхме присъствали вече на три погребения, та знаехме обичаят на селото, затова рано на другата сутрин се хвърлих да готвя за свещеника и хората, които щяха да дойдат след гробища у нас. Защото малката Мика, както я наричаха в селото, отдавна бе част от нашето семейство. И защото бе наша, трябваше да я изпратим подобаващо.

На погребението, в малката църква, погледът ми се плъзгаше за последно по ковчега с малката женица, на която само две години не бяха стигнали да закръгли столетие. Лицето на баба Мика не бе променило цвета си и тя ми изглеждаше като заспала и оставяше в душата ми представата, обвита в  някаква неосъзната потайност. Някак все още до съзнанието ми не бе достигнала истината, че се виждаме за последно и че това е последната наша раздяла.

Времето в тоя ден се случи хубаво, та и Господ сякаш бе доволен да приеме при себе си тази кротка душа. Три маси разпънати на двора, гостоприемно прибраха под нежните лъчи на събуденото пролетно слънце живите останките на  това селце, начело със свещеника, който чувствахме след няколкото погребение и срещи в старата селска църква, като стар приятел.

– Трябва всички да знаете – изведнъж заговори високо той, като погледът му обходи по петнайсетимата оцелели по една случайност все още в борбата с живота  – че баба Мика остави всичко на тебе.

Погледът му някак победоносно кацна върху ми, а аз изненадана от това известие се свих, сякаш бух прегрешила в нещо. Изумлението навярно бе изписано ярко върху лицето ми, защото в интересната и поучителна, почти философски настроена компания на  малката жена, не бях помисляла нито за миг за порутената ѝ къщичка. Гласът на поп Марчо ме извади от изненадата и ме върна при останалите.

– Баба Мика направи специално и законно завещание още преди 4 години. Тогава ме накара да докарам един нотариус с колата, той го написа, тя го подписа пред двама свидетели – единият беше бай Тошо Лалкин, вечна му памет, а другият бях аз, и след туй остави завещанието при мен, с поръка като се помине, да ви го дам. Та затуй сега нека го прочетем пред всички. – И поп Марчо отвори внимателно големият жълт плик, сред любопитното мълчание на присъстващите, после с отмерени движения наложи очилата и зачете.

Баба Мика ми бе завещала къщата с двора, козата и пианото. В първия момент аз и мъжът ми се спогледахме недоумяващо, със искрящото съмнение, че не сме чули добре. Хайде, къщата и козата, добре. Но пиано? Какво пиано? Сега, като влязохме за първи път, никъде не видяхме пиано. Не беше нещо, което да се скрие лесно. Никога не бяхме влизали в нейната къща преди, а и тя никога не ни покани. Идваше при нас, оставаше често да обядва или да вечеря с нас, и когато я  канехме, тя винаги с удоволствие приемаше. Въпреки това, тя почти не се хранеше, ядеше колкото птичка, но изглежда, че изпитваше удоволствие да е на една маса с нас. Но не бяхме чували за никакво пиано. А и какво щеше да прави едно пиано при тази стара жена? В това забутано сред диплите на планината място, където слънцето ярко цъфтеше през пролетта, събудено от сутрешните разпявки на пойните птици, през лятото се луташе сред бухналата зеленина на хълмовете, есента пък се кипреше със цветове, преди есенните дъждове да измият тази цветна палитра, а през зимата, разгонило тежките снежни облаци се спускаше по планинските висове, за да разгледа загърнатото с ледена прегръдка селото?

Селяните одобрително забръмчаха, закимаха с глави и се разприказваха, но ние двама с мъжа ми почти нищо не разбирахме от целият този объркан и  фъфлещ беззъб брътвеж.

– Отче, за какво пиано става дума? – запитах го аз, като се мъчех да схвана нещо от приказките „на куп“.

– Нека да се разотидат и ще ви разкажа – благородно изрече попът, изглежда разбрал, че ние сме в пълно неведение.

Когато и последният от гостите закуцука към самотата, ние се настроихме за слушане. Поп Марчо въздъхна и поде историята на баба Мика.

– Мария Желева, както е името на баба ви Мика, е дъщеря на някогашния голям предприемач Никола Желев. Той е бил един от най-богатите хора в столицата и дори съм чувал, че се готвел да влезе и в политиката. Но дошла 1944 година, когато комунистите идват на власт, и всичко се променило. Те конфискували цялото му имущество, изхвърлили него и семейството му от голямата им къща, но той имал неблагоразумието да им се опъне. Дали заради това или че е бил богат човек, та да му вземат всичко,  тогава те го разстрелват. Жена му, двете му дъщери, както и синът им, който бил на 15 години, трябвало да бъдат интернирани, но не след дълго овчари намерили в един общ гроб, няколко тела, някои от тях на деца. Това семейство, както и хиляди други през тези дяволски години  го бе достигнала жестока казън. С тях се случило нещо подобно и ги достигнала съдбата на руското царското семейство – избили безжалостно всички! – добави отец Марчо, а ние слушахме занемели от ужаса от онези години.

В разказът му потече историята на злощастието, мъката и тъгата, превзели изненадващо света на една млада тогава жена. Тя, Мария Желева, най-голямото дете в семейството се спасила, защото по това време била изпратена да учи музика по Австрия, затова и оцеляла – разказваше свещеникът, тази стара като вековете история. „Ето откъде баба Мика знаеше и рецитираше толкова стихотворения от този и онзи автор – била е жена с образование, а и със сигурност е говорела и чужди езици“ – прехвърлих набързо откритието си аз и се заслушах отново в гласа на свещеника.

– Когато ѝ съобщили, твърде млада и неопитна, направила глупостта да се върне и тръгнала да търси родителите си, сестрите си и брат си, без да знае, че вече са убити. Но с божията помощ се намерили хора, които да ѝ кажат истината и понеже нямало къде другаде да иде, защото всичко им било взето, тя дошла само с два куфара да живее в това село, защото родът на баща ѝ бил оттук и тук имала някакви братовчеди.

И отецът заразказва за онова жестоко минало, което баба Мика не искаше да си припомня. Душата ѝ била напукана и едва се държала цяла в гърдите ѝ, но трябвало да живее. Скрили от всички чия дъщеря е, изкарали я сираче, та дълго време не се знаело нищо за произхода ѝ. Тъй като била хубавичка, местния партиен секретар се завъртял покрай нея, но бил хем простоват, хем лош човек и тя въобще не го харесвала. Но обиден и пренебрегнат, той се разровил покрай произхода ѝ, разбрал коя е и започнал да я заплашва, и не само нея, но и роднините, които я били прибрали. И най-вече да ги запази тях, Мария най-накрая склонила да му стане жена. Стиснала болката в ръце, затворила сърцето си и завъртяла дом, родила две деца, но едното още малко умряло. Но как се случило тъй, защото истината рано или късно излиза от тъмната яма на лъжата, та някой някъде проговорил. Похвалил се и това достигнало да ушите на Мика, че нейният мъж е бил част от тия, които избили първо баща ѝ, а после и останалото ѝ семейство. Какво е преживяла, как се е сдържала да не отмъсти за стореното, един господ знае. Това било най-жестокият удар в живота ѝ – да научи, че съжителства с човекът, да има с него деца и да знае, че виновен за смъртта на цялото ѝ семейство. Как го е преглътнала, как е преживяла по това време дните си и каква сила е  трябвало да притежава, за да се прави, че не знае истината. Но божието възмездие достигнало убиеца, а сигурно и другите убийци. Ходеше често до града, той и другите партийци. То другарски срещи, то партийни конгреси…  Но веднъж колата, с която пътувал той и още двама местни партийни величия, след един дъжд се занесла по хлъзгавия път и паднала в едно дълбоко дере, където всички загинали. Загинал и мъжът ѝ. Но не след дълго, Бог и отнел и второто дете, което било около десет годишно. То не било виновно, но носело кръвта на един убиец и както знаете, че бог наказва за делата ни четири поколения след нас. Още Мойсей го е казал: „Греховете на родителите се плащат до четвърто коляно“….Та тъй баба Мика останала съвсем сама в живота. Тя, както и много други е била жертва на  тези черни и безбожни години. Ей това е нейната тъжна история – додаде след малко отецът и като  отпи от чашата и изсипа няколко капки на земята, прошепна: Бог да я прости! – Но вие, с вашето идване, донесохте малко светлина на последните ѝ  години. И тя ви се радваше и ви обичаше като нейно семейство.

– А пианото? Каква е ролята му в тази жестока история? Как е попаднало тук? – сетих се да запитам аз..

– Пианото? Аааа… Ами тогава, като умря мъжът ѝ, нали беше партиен секретар, та имаше повече пари в ония бедни времена, тя ги събра всичките и си купи пияно. Само то и радваше душата.  Там е, в стаята, но е увито в одяла да не се повреди от влагата. Мика много го пазеше. Пианото  и  козата бяха най-ценните ѝ съкровища. Като го купи и го донесоха с един камион, занесе го в читалището и започна да свири там и за селяните и за учениците. Свиреше по всички мероприятия, нищо че тогава всичките бяха партийни. Обичаше да свири и хората в тия планински дебри за първи път чуваха Менделсон, Моцарт, Бах, Чайковски, Мусоргски, Рахманинов и много други. Внесе им малко култура, но животът ѝ беше една плеяда от мъка, страдание и разочарование. Но най-много я болеше, че и двете ѝ деца си отидоха некръстени, защото мъжът ѝ не даваше дума да се издума. Беше атеист и заради делата си със сигурност е в ада, но завлече и некръстените деца там… Колко му се моли тя, колко му плака, но не ѝ позволи…. Но тя излезе корава. жена. Издържа на тая тежкотия. До тук. …Та това беше – въздъхна отец Марчо и сякаш с въздишката си прекърши времето и затвори болезнената страница на живота на малката Мика.

22 Views
error: Content is protected !!