Nov
импресия
“Художникът и есента” от Джанино Даскалов
Аз съм доброволец. Харесва ми да съм такъв, защото почти всеки ден се запознавам с интересни хора. Така в един слънчев, но студен зимен ден, носейки няколко пакета с дарени дрехи, се отзовах в дома за стари хора със смешното име „Щастлив живот“. След като предадох ценният си товар, случайно зърнах един млад човек, който наметнат с вълнено одеяло съзерцаваше мразовитото утро. Подтикван от своето любопитство го поздравих с намерението да го заприказвам. За мое учудване човекът не реагира. По-късно от персонала узнах, че преди няколко месеца той е пострадал при инцидент и си е загубил паметта. Издирването на личността му било неуспешно и след като не бил потърсен се отзовал в горното заведение. В края на лятото отново ми се отвори път и аз потърсих безименият човек с изгубената памет. След като не го открих из стаите, излязох на голямата тераса. Там една спретната женица беше седнала до празния стол където за последно го бях видял. Тя ми се усмихна чаровно и усмивката и като пеперуда полетя към мен.
– Извинете – обърнах се към нея – търся човекът, който не си спомня нищо! – Изтърсих аз.
– Страхувам се, че закъсняхте – отвърна ми тя, с тихия си мелодичен глас и продължи – вчера, по това време, както си стояхме с него тук и той за първи път проговори. За жалост нищо не разбрах от несвързаните му думи.
– Все пак спомняте ли си някои от тях. – Запитах я аз подтикван от нездравото си любопитство.
– Да спомням си. – Първо, той някак възторжено възкликна, че есента била пристигнала и след това заяви, че тя била неговата златокоска. После почти извика, че ще му трябва неаполитанското жълто-червено, белият титан, брилянтната или жълтата земя. След това се изправи, погледна сякаш през мен и си тръгна. Въпреки, че се отдалечаваше и беше с гръб към мен, аз чух и последните му думи. „ Зеленият цинобър е задължителен, а синият дали ще е кобалтов, ултрамарин или тюркоазен ще реша в последния момент“. Горкият сякаш бълнуваше наяве.
В един от следващите топли есенни дни, аз се разхождах в един отдалечен от центъра по-заможен квартал, като се надявах да открия някакви изхвърляни дрехи, подходящи за моята доброволческа дейност. Тогава неочаквано от двора на къщата пред която нерешително бях спрял, някакъв непознат глас достигна до мен.
– Господине, радвам се да ви видя!
Безкрайно учуден, все пак открехнах изящната врата от ковано желязо и сякаш в реда на нещата, видях пред себе си усмихнатото лице на безпаметния човек.
– Завърших вашата картина и ви я подарявам. Сега отново ще рисувам само моята любима есен. Виждам въпроса в очите ви и затова веднага ще ви обясня. Както зимата, така и лятото и пролетта си имат своите цветове. В първата преобладава бялото, както и някои тъмни такива. В останалите два сезона, предимно сино-зелените тонове. Единствено есента е приютила всички възможни и невъзможни цветове. Знаете ли, наследих отскоро тази къща, като дори и съседите си още не познавам. Сякаш за известно време съм се изгубил във времето, но колкото и да е странно есента ме откри и сега съм тук. За мен беше предизвикателство да нарисувам любопитството в очите ви. Доскоро и внимавайте с дивия кестен до оградата. Мисля, че е сърдит и замерва всички с бодливите си плодове.
Докато излизах на улицата удивен от приликата ми с портрета се замислих, че все пак може да му има нещо. В същия миг един бодлив кестен се стовари на глупавата ми глава и след като извиках от болка с огорчение си казах, че май по-скоро на мен ми има нещо.
#ldsimpression
