Поезията на Христина Мачикян

Христина Мачикян – стихотворения

Христина Мачикян – стихотворения

 

Ангелска заръка

Тази вечер небето е толкова звездно,

че протегна ли пръст, ще ме драсне ръбът му зелен.

И по облачна стълба тогава безшумно ще слезе

малък ангел – вестител на нашия утрешен ден.

 

Ще притвори криле – бяла нежност от лъч изтъкана

и навярно ще блесне в окото му тънка сълза.

Ще се люшне звезда, щом посегна с ръка да я хвана,

а пък той ще положи длан в моята малка ръка.

 

Ще прошепне тъй тихо, че само сърцето ще чуе

да не бързам по дългите свои пътеки към утре.

Да поспра и попия на всяка минута покоя,

за да вкуся по-ярко  цвета  на поредната утрин.

 

Да се уча да виждам отвъд сетивата човешки –

как танцува на пръсти в морето от макове вятър,

как реката по изгрев извива снагата си тежка

и върбите разсипани къдри към нея протягат.

 

Да отпивам на глътки  от цялата земна палитра,

та да имам за себе си в бъдното светъл оазис.

И когато след ангела дойде денят да политна

да ми свети свещица любов и съня ми да пази.

 

Едва ли някой ще прости

Едва ли някой ще прости

на думите ти необята,

космическите висини,

узрелия небесен вятър,

от който тръпне сладък плод

и сок по мислите потича.

И по следите от любов

намира смисъла на всичко.

Едва ли някой ще прости

сълзата, дето ще поникне

под тънкия душевен стих

и ще развърже тези викове,

които дълго е таил –

тъй дълго, че без тях не може

да бъде слаб, да бъде силен,

нито за себе си възможен.

И да прогледне по-далече –

отвъд познатата ограда.

Да види нещо неизречено

как се разлиства като младост

и без да ще, сред цветовете

да се научи да лети…

Поете, дарбата ти светла

едва ли някой ще прости.

 

Заръка за теб

Знам, че рано си тръгнах и много остана неказано,

но понякога просто пътеките свършват внезапно.

И когато погледнеш в следобеда късен към залеза,

виждам тази сълза, дето скришом от мене изплака.

 

Не призна и пред себе си колко сломен бе когато,

онзи ангел на смъртните тихо ме взе и отведе.

Чух как ахна от болка край тебе вечерният вятър

и свещта във ръката ти чак до пръстта се приведе.

 

И тогава видях, през очите на всичките смъртни,

колко тежко и страшно е обич така да оставиш.

И поисках от пътя небесен за миг да се върна,

и от бъдното твое заръка за теб да направя:

 

Не обричай приживе сърцето на мъка и тление,

не заривай очите си в сенки от минало свършено.

Любовта, скъпи мой, ще е твоето дълго спасение,

най-красивият шанс да разцъфне душата ти скършена.

 

А когато я срещнеш, ще бъда до теб. Отдалече.

Ще те видя, повярвай, през нейните топли очи.

Щом поемете двама към своята влюбена вечност,

ангел бял ще остане над вашите стъпки да бди.

 

Защото беше тъмно

Защото беше тъмно, заваля.

А тъмното започваше отвътре.

И нямаше ни намек за дъга,

ни ехо от свиреп космичен тътен.

 

Изля се, сякаш бе небесен вик,

откъртил се под тонове мълчание

и искаше така да заболи,

че да промие земните си рани,

 

да метне връз неметения под

на дребното човешко суетене

прозрачните си зарове живот.

И точно той най-после да зачене.

 

Да избуи. Покрай асфалт и кал.

От локвата, в която бе удавен.

Да се събуди малко помъдрял.

И да забрави, че е бил забравен.

 

Магия за двама

Зная, че е магия –

пътят, полето, вятърът.

Времето ще завие

в риза невидима лятото.

 

Ще полети небето –

скъсано звездно хвърчило,

в росно око на цвете

себе си да открие.

 

Птица ще го погали

с пъстро перо небесно,

та под дъждовни воали

да избуи вълшебство.

 

Паяче да увисне

на нишка слънчево предена,

да пръснат мокри мъниста

върбите с къдри разплетени.

 

В тихото двама с тебе

сгушени, ще се скрием.

Нещо ще ни прошепне.

Знам, че ще е магия.

 

542 Views
error: Content is protected !!