“Хана и мечето” – Павел Нодари

Дори не беше мъхесто; не беше от онези приятно рошави плюшени мечета, сякаш току-що излезли от плитчините на ледените води на планинска река, рошави мечета, които те разтапят с тъмнокафявата си козина и усмихнатите си очи. Беше най-обикновено плюшено мече, каквото човек можеше да си купи във всеки магазин за детски играчки: с мека и гладка кафяво-бежова плюшена козина и с по-скоро тъжни, отколкото весели махагонови очи, които приканиха Хана да го гушне и да помисли за името, което майка ѝ би дала на новия си любимец: може би някое славянско име като това на първото мече, което Хана ѝ донесе от Краков – беше го нарекла с причудливото име Mateusz¹; стори ѝ се логично, защото беше първият плюшен подарък с име, който тя правеше на майка си. Подарък с име, каза си Хана, и отново прегърна мечето с махагоновите очи, като се чудеше дали да го купи. 

Почти безлично мече, което можеше да се намери навсякъде, във всеки магазин за детски играчки, но което все пак беше различно. Върху гладките плюшени гърди на нейния Peter – както Хана мислеше да именува мечето – беше извезана емблемата на университета, в който тя бе на лятна езикова школа. Разбира се, майка ѝ щеше да одобри името, защото, въпреки че мечето беше подарък, Хана избираше имената на плюшените послушковци, както се изразяваше майка ѝ Ецуко²; но Хана все още се колебаеше: сякаш цената на мечето ѝ се струваше онази малка капчица катран, която щеше да развали големия съд с мед, който представляваше подаръкът. Струваше ѝ се неправомерно, дори издевателство, да заплати петорно по-високата цена, която вече любимото ѝ мече притежаваше заради надписа, който така смело показваше на гърдите си. Какво беше виновно то; този така мил, дори в тъгата си плюшко, който сега я гледаше недокоснат от собствената си тъга, недокоснат и от човешката алчност, а също и от историята на майка ѝ, заради която Хана ѝ подаряваше плюшени мечета, откакто започна да пътува извън Япония.

– Но, Хана, това е безбожно скъпо – тя чу гласовете на приятелките си от лятната езикова школа; но някак отдалечени и така, както говори само разумът. – Не е ли по-добре да купиш същото това мече от магазин за детски играчки и да го подариш на майка си, а значката на университета да купиш от тук – щеше да ѝ каже Леа, приятелката ѝ от България. 

Дори не съм сигурна дали това са техните гласове, помисли си Хана, или наистина в мен сега говори разумът. Разбира се, че е по-разумно, но този плюшко е толкова красив, сякаш именно заради надписа, който така гордо изпъчва върху гладките си, немъхести гърди. А и момичетата не знаят историята, няма откъде да я знаят.

***

Когато Ецуко била на двадесет и една, нейните родители, бабата и дядото на Хана, ѝ изхвърлили играчките. Разбира се, не от злост, нито от лошотия, а от чист прагматизъм: онзи спотаен във всеки един от нас прагматизъм, при който разумът надделява над аргументите на сърцето. Може би са си мислили, че на жена на нейната възраст вече не са ѝ необходими детски играчки; а може би просто е нямало място за тях в малката ѝ детска стая, която и Хана помнела от къщата на баба си и дядо си, но случилото се е случило. В следобеда на един топъл априлски понеделник, когато розовите цветове на сакура³ украсявали радостта от живота на Ецуко, тя се прибрала от занятията в университета и заварила коша с любимите ѝ играчки празен. Не казала нищо, дори не попитала къде са играчките, а просто седнала на земята и заплакала. Хана неведнъж чувала този разказ, но ѝ било трудно да повярва, защото никога не била виждала майка си да плаче. Но в онзи ден играчките просто ги нямало, и то не от злост, нито от лошотия, а просто от прагматизъм… Оттогава Ецуко започнала да си купува плюшени мечета, по-точно не от тогава, а след както се родила Хана: на Хана ѝ се искало да вярва, че тя е причината за тази любов на Ецуко към плюшените мечета, но знаела, че не е така, пък и те не били толкова много. Peter, който Хана гушкаше сега, щеше да е четвъртият послушко на майка ѝ, ако събереше смелост да ѝ го купи… Беше толкова красив, въпреки сякаш тъжните си махагонови очи, а може би точно поради тях.

Хана прегърна мечето и заплака. Заплака с онези невидими сълзи, които само издайническата влажност на слепоочията може да разгадае. Плачеше в магазина и пред приятелските си, които познаваше едва от двадесетина дни. Момичета от далечните за нея България и Полша, а сякаш й бяха толкова близки. Плачеше сякаш тя беше майка си в онзи априлски следобед, когато цъфтяха вишните в родния ѝ Киото, винаги препълнен през април с глъчката на туристи от цял свят. Какво има в този плюшко, запита се Хана, и защо неговите неодраскани от тъгата очи сякаш ми носят радост: същата онази цъфтежна радост, която носят и цветовете на сакура, въпреки неядливите ѝ плодове. И мама е плакала точно за това, помисли си Хана, и отново прегърна мечето, което след малко щеше да плати на касата: плакала е за откъснатия цвят на детството, въпреки привидната му ненужност, когато човек стане на двадесет и една. Всъщност, какво са двадесет и една години, или петдесет и пет, без красивите цветове, които украсяват живота ни. Или без махагоновия поглед на този плюшен послушко. Но и не можеше да вини баба си и дядо си, онзи формален похитител на плюшковците, но всъщност само формален. Сякаш самият живот ги беше отнел, така както ни отнема много други неща поради самото си естество на движение и тленност. Никой не ти отнема детството, мислеше си Хана, и все пак излизаш от него… Така е с всичко останало.     

***

  В България имаме традиция да си теглим късметче за Нова година, беше написала под снимката с хартиеното мече приятелката ѝ от лятната школа, а аз нарекох този хартиен послушко Peter, продължаваше тя, като твоето мече от Прага. Искаш ли да ти кажа какъв късмет ми се падна, питаше съзаклятнически приятелката ѝ.

– Да – произнесе на глас Хана, докато пишеше отговора в чата.

Веселие, прочете Хана. 

Като името на майка ти, допълваше Леа… Детството ни е също като японската вишна сакура, чиито плодове са неядливи, но която ни радва всячески от момента, в който температурите достигнат 19 градуса…

Къде си на тази снимка? –  написа в чата Хана, след като беше видяла една снимка в профила на Леа, на която приятелката ѝ беше облечена в дълга синя рокля с дантелени ръкави и доста претенциозна, направо “лелинска” прическа и също толкова пресилен грим, придаващ нещо кукленско на вида ѝ. Приятелките от двете ѝ страни имаха подобен вид.

А, това ли? – написа Леа и сложи няколко смеещи се емотикони. – Това е от абитуриентския ми бал. Изглеждам нелепо…

Нее, ти пък, готина си – отвърна любезно Хана, а може би и искрено, защото имаше нещо в лицата на тези момичета, което беше отвъд видимото. Макар да изглеждаха „смотани“, в очите на тези 19-годишни вече се четеше увереността на разцъфването и убедеността, че ако не сега, то ще са красиви след време. Човек има нужда точно от тази красота на разцъфването, дори нещо повече – тя му се полага по право, заради всичко, което е изживял преди нея, както цветовете на японската вишна сакура, заради времето на търпението и студенината преди знаменателните 19 градуса. И с плюшковците е така, мислеше си Хана, прегръщаш ги заради увереността, че красотата на разцъфването ти се полага по право, и никой не може да я изхвърли от живота ти. 

А за вишната си права – върна се Хана към разговора им отпреди забелязването на снимката. – Изпитах същото, когато прегърнах Peter в магазина. Но не искам да бъда като мама. Детството си отива така или иначе…

Е, да – замислен емотикон. –  не можем да спрем времето.

1.  Mateusz – Името има значение „подарък“ (от полски език).
2.  Ецуко (Etsuko) – Името има значение „радост“ (от японски език).
3.  Японска вишна.

Автор:

Павел Нодари