“Гробището на думите” – Мирослав Брайков

Авторът Мирослав Брайков пише, че някои думи не умират от забрава, а от безползване. Времето ги заравя, но ние решаваме дали да ги възкресим. Има думи, които не можем да заменим. Има чувства, които живеят само в тях. По този повод ви предлагаме следния негов разказ:

„Думите умират само когато ги забравим.“

 Имаше една стара сграда на края на Чернозъб. Това беше училище, с дъсчен под, който скърцаше като уморена цигулка. Стените още пазеха черти от тебешир, а на прозорците стояха изкривени щори, избелели от слънцето и времето. Никой не влизаше там от години, освен прахта и спомените.

 Цинцугерът Станимир, някогашен учител по литература се върна в селото след пенсия.

─ Нека го превърнем в музей на забравените думи – предложи той. ─ Да не изчезнат съвсем. Да се помнят.

 Лисугерите кимнаха мълчаливо. Те знаеха какво значи една дума. Можеше да излекува, може и да убие. Спомняха си времена, когато „другарю“ било и шепот, и заплаха. Когато „чест“ значела повече от пари.

 Станимир отвори вратите, изчисти стаите, събра тетрадки, писма, стари учебници. Изписа на една стена:
„Тук погребваме думи, за да ги възкресим.“

 Лигундерите дойдоха от града. Бяха организирали „Уикенд на изчезващото“. Снимаха се в класната стая, правеха сторита с черната дъска, на която с тебешир беше изписана думата „жалейка“.

─ Звучи като име на поп-фолк певица – подсмихна се един от тях.

─ Това е музикален инструмент. Плачещ. От дърво – каза им Станимир. ─ Свирели са с него на погребения.

─ Аха. Много ретро.

 Станимир не отвърна. Само се наведе и взе един пожълтял лист. Изписа:
„Прелест – нещо, което докосва душата без ръце.“

Никой не снимаше.

 Лисугерите започнаха да изричат думи като „отродие“, „неволя“, „покруса“, „милостиня“, „замисъл“. Станимир ги изписваше на стените с четка и туш.

 Цинцугерите също се включиха. Предложиха архивен кът, записаха гласове на баби и дядовци, които разказваха кога са използвали тези думи за последно. Една жена им каза:

─ Казах „скъпоценен“ на мъжа си в деня, в който си отиде. Повече не я използвах.

 Една от лигундерките – Ема, с розова коса и безобидна усмивка остана по-дълго. Седеше мълчалива в ъгъла и преписваше думи в тефтер.

─ За какво ти е това? — попита я друг лигундер.

 Тя не отговори веднага. После прошепна:

─ Дядо ми казваше „грижовна“. Няма такава дума в чатовете.

 В края на седмицата, когато всички си бяха тръгнали, Станимир намери в музея малък лист. Със съвременен почерк и изписана само една дума:

„Извинявай.“

 Без име. Без дата.

 Сгъна я и я постави в стъклена витрина, до „жалейка“ и „милостиня“.