Елена Златанова – „Буква по буква“

Елена Златанова

Здравейте, аз съм Елена Златанова, ученичка от 12. клас в Математическа гимназия „Баба Тонка“. Както всяко дете, което вярва в чудеса, аз търсех онзи приказен свят, в който всичко се сбъдва. Когато осъзнах, че изкуството, творчеството е пътят, потърсих ключа на тези невероятни светове в книгите. И не сгреших. В книгите ти си друг, на друго място и с други мисли. Изживяваш един цял нов живот. След което се прераждаш отново в друга книга. Този възкръсителен цикъл е извисяващ, окриляващ земната душа. Магически преобразяващ и необяснимо познат.

Четенето не е просто хоби или занимание, това е начин на живот. Приказен живот, който рисува мечти и пази спомени от друго време и място. От друго теб.

Да си на две места едновременно, да си в миналото и в бъдещето, да си неподчинен на времето, мястото, свободен.

Това е то четенето

А буквите.. Те са като камъчета, с които се строят пътища

Към знанието

И само смелите сърца и умове поемат по този път.

 

Буква по буква

 

За пореден път вдигам очи към небето. Но от там ме гледа само едноокото слънце, така силно взряло се в мен, че започвам да усещам как ме пари по челото. От време на време прелитат гларуси, заблудени гларуси, по мое мнение… Кой би избрал да лети в такъв горещ ден? – питам се пак и пак, докато чакам церемонията да започне. -О, церемонията! Бързо трябва да пресека двора за да стигна до подиума, който след минути ще да бъде озвучен и огласен от различни ученици. Развълнувана съм! В момента усещам онзи фин звън на радост, онази лекота във въздуха, която всеки изживява по време на светли празници. Достига се едно определено състояние на духа, почти извисено, почти заземено… Човек не може и да иска да е мрачен на този ден – 24 май.

Съучениците ми започват да се подреждат край мен – някои още сънени, други вече будни, отправили поглед към малката сцена в очакване. Гледам и аз натам, но започвам да не виждам нищо пред себ е си, само усещам прохладата. Вятърът минава през училищните врати, покрай двора и сео плитакато синя панделка в косите ми. Очите ми неусетно се затварят. Усещам мирис на борови клонки, на влажна пръст, на роса… Отварям очи и слънцето вече не ме гле да така зорко, а се подава иззад клончетата на бора, извисил тънката си снага над мен. Оглеждам се наоколо. Та азсъм в гората. Какво се случва, г осподи?

Изведнъж иззад една от дървесните колони нагорското царство изскача едно малко момиченце и се затичва к ъм мен. Спира на крачка разстояние и ми казва:Хайде! Хайде, че ни чакат!

– Кой ни чака?

Видяло колебанието в очите ми, тъмнокосото дете протяга ръка към мен, хваща ме внимателно за китката и ме тегли по горската пътечка. В ръката му виждам няколкобожура, цъфнали красиво, тежките им цветове сенавеждат свенливо с всяка негова крачка. Срамежливите божури… За какво му трябват? Минаваме покрай малка полянка с божури и докато се усетя, момичето откъсва няколко и ги мушва между пръстите ми. Вече и аз тичам по пътеката, неясно накъде.

След известно време пристигаме на градския площад – задъхани, разрошени, но необяснимо защо засмени.Ани – така се казваше тя. -Ани.

Ани беше от онези деца, които не се страхуваха да закъснеят, да объркат пътя, да се загубят. Напротив – тя намираше удоволствие в това да се състезава с времето, вярваше че времето забавя хода си, когато някой запее. Обичаше да се губи в гората, защото смяташе, че не тя търси пътя, а той преследва нея. Имаше някаква магия у Ани, неописуемавътрешна сила. А на този ден, Ани светеше отвътре. През целия пътАни сякаш летеше по горската пътека. Чуваше се някаква песен, мелодията се лееше край нея. В началото трудно можеше да се чуе, но след време ясно зазвуча българската азбука. Тя съчиняваше мелодии с нея. Ани беше особено момиче, особено умна, особено харизматична, винаги чуваше песни в съзнанието си, а походката ѝ на много хора изглеждаше като танц, умело замаскиран в ежедневната ѝ разходка из малкия град.

Ани доведе момичето, което намери в гората, на площада, където вече бяха пристигнали нейните съученици, също набрали цветя от същата гора, но разбира се, те не бяха като Ани. Те не пееха на цветята, преди да ги откъснат, не прегръщаха дърветата като Ани, затова и толкова бързо се бяхавърнали. Преди Ани.

Ани сега държеше ръката на горското момиче и се вглеждаше в познатите ученически лица.

Цялата азбука се е струпала там в този момент, мислеше си Ани, ето го втория по ред Борко, ето я Веселка, третата. Разбира се, този красив ред от букви всеки път започваше с нея, с Ани, тя го оглавяваше. Ани изпитваше известна гордост от този факт. Виждайки всичките деца така разпръснати, Ани четеше, четеше гледката пред себе си, сякаш чете книга. И се опитвашеда ги запомня, вярваше, че след време ще разбере какво са означавали в този момент. Ето Славена прегръща Влади, която е до Орлин, който тайно скубе от цветята на Борко и ги пъха скришно в ризата му.С-В-О-Б. Ето нова дума за запомняне. Ани виждаше букви навсякъде. Дори там, където ги нямаше.Тя вярва, че светът говори с нас и че ние сме длъжни да го чуем. Но никой не се заслушваше, никой не се зачиташе, никой не търсише букви. Никой, освен Ани.

Венците бяха сплетени и закачени на паметника. Бешевреме за марша. Ани задърпа горското дете към строя, нареди я досебе сии… настъпи мълчание. Чуха се няколко инструкции, отправени към учениците,…и маршът започна.

Ляв-десен, крак след крак, стих след стих, децата пяха Българския всеучилищен химн и вървяха. И Ани пееше най-силно, най-звучно, най-разгорещеносредвсички останали. Откъде идваше този глас, мислеха всички, оглеждаха се, ослушваха се. Не беше ясно. Само Ани усещаше в гръдния си кош как всяка дума отзвучава, сякаш всеки стих се отронваше направо от сърцето ѝ и затрептявав нежната ѝ шия, готов да полети от нейните алени устни. Ани пееше и вървеше, вървеше и пееше редом всички останали букви,но тя като А беше дръзка, смела,и подаваше тона на останалите. Ляв и десен, десен – ляв, такадо края на песента и отначало. Трябваше целия град да чуе тази песен, да чуе тези букви, строени по градския площад…

Рязко отварям очи.Над мен се е надвесила Ралица, моя съученичка, а до нея подава главата на любимата ми учителка по литература.

– Надя, добре ли си, момиче?? Всяка година става това. Вся-ка! Слънцето е прекалено силно, хората лесно припадат толкова рано. Още гладни, жадни. Наде, ето малко вода, пий.

Едно шише вода се приближава към устните ми и аз отпивамголяма глътка. Какво се случи? Миг след въпроса ми ме осенява мисълта, която ми убягваше през цялото това време. Това всичко не го бях измислила аз, това беше спомен, но не мой спомен. А споменът на майка ми от този 24 май, няколко години назад, поне 40. Това тя ми бе споделила преди време, спомняйки си тържествеността напразникаи силното впечатление, което ѝ беше направил.Но как нечий чужд спомен можеда е толкова реален в собственото ти съзнание..

Даже имам чувството, че още държа ръката на Ани, нежната ѝ розова длан. Слънцето вече не ме гледа както преди, а премрежва поглед, свивайки облачните си клепачи. Готово е да заплаче.На този ден всяка година държа за ръка Ани. Вдигамсвоята и бавно разтварям дланта си. Усмихвам се, а небето ще заплаче. В ръката ми лежи розово цветче на божур. Сякаш чух как Ани пее: А за Ани, Б – божур, В е воля,Г – за гордост, Д – за дух …

Елена Златанова, 12 клас

110 Views