“Двадесет години за една нощ” – Владислав Маринов

Валмон, 28 януари 1893г.

   Скъпи Карло,

   Сигурно не помниш, но днес е петата годишнина от сватбата ми, а утре – защото ще бъде утре, преди да завърша това писмо – е четиридесетият ми рожден ден. Главата ми е пълна с мисли, които дългогодишният навик ме кара да изложа на хартия, където най-добре мога да ги изразя, но които биха могли да бъдат прочетени само от най-приятелски очи. Една от големите радости в живота ми е, че имам приятел като теб, пред когото мога да разкрия сърцето си.

   Съпругата ми в момента приспива твоя съименник. Защото дори на празник като днешния на него не му е позволено да стои буден до единайсет и половина. Легна си съвсем навреме, след една-две сълзи, в осем часа. Но когато майка му както обикновено влезе на пръсти в стаята му преди малко, чух детския му сънен глас. Последвах я и дръпнах завесата на вратата, за да надникна. Но не влязох вътре.    

   Нощната лампа осветяваше с жълтеникав блясък една конкретна точка – горната част на детско креватче, където жена ми бе коленичила до моето момче. Видях малкото му личице, обърнало се към нея, а на него имаше усмивка, която знаех, че отразява нейната. То премигваше във весел опит да остане буден, но сънят го преборваше под обаянието на тази усмивка. Кафявите му очи се затвориха, след което се отвориха за миг, преди да се затворят отново и нежният щастлив покой на детския сън да се настани в него, отвеждайки го на място, където ние, с нашата неспокойна дрямка, трудно ще го последваме. Тогава, преди да видя лицето на жена си, докато тя се навеждаше, за да го целуне, пуснах завесата и се върнах тук, за да седна до тлеещия огън, да се полюбувам отново на тази картина и да помечтая в за невъобразимото щастие, което по някакъв тайнствен начин ме беше споходило.

   Казвам ти, Карло, този момент за мен бе като един от онези мигове в детството, когато се събуждаме и усещаме, че отлитането на съня е твърде фино в сладостта си – едно възвишено и чисто видение, оставящо след себе си само радост.

   Сам ще разбереш колко ми е трудно да осъзная, че в живота ми може да има такива неща, защото знаеш какъв беше този живот допреди няколко години. Аз съм като човек, който е прекарал първите си трийсет години в пещера. Нужно ми е повече от едно десетилетие на открито, за да повярвам напълно в слънцето и синевата.

   Допреди малко седях пред камината, а краката ми бяха върху мечата кожа, която ти ни изпрати за Коледа преди две години. Светлината от слабия огън преследваше сенките из стаята, над книгите и картините ми и всички онези красиви и луксозни дреболии, на които сега мога да се наслаждавам с очите и сърцето си, угаждайки на вкусовете си, които са толкова разнообразни. Измервам, така да се каже, своето благосъстояние чрез материалните ценности, но най-вече чрез богатството на богатствата, което е там, зад прага на съседната стая… Съседната стая ли казах? Не, то е и там, и тук, във всяка стая, във всяко ъгълче от тази къща, изпълвайки всичко с нежния и свещен дух на любовта.

   Докато седях замислен, умът ми ме върна обратно в деня, в който ти и аз за първи път се срещнахме, преди двайсет и две години – ще станат двайсет и две през февруари. Дори след още двайсет и две не бих могъл да забравя първия ден в редакцията на вестник „Норд“. Пред очите ми изниква голямата мрачна стая, поставените тук-там газени лампи, чиято оскъдна светлина огряваше бледите лица по бюрата и открояваше мъртвешкото изражение на изцапаните с мастило стени. Навън се лееше зимен дъжд. Усещах как той напоява стаята с мраз и влага, въпреки че бе трудно да го видя през мръсните прозорци. От предпечата се разнасяше мирис на мастило, който се просмукваше във влажната атмосфера. Долавяше се тътенът на огромните преси долу, които печатаха седмичника. Седях там в мокрите си дрехи и чаках първата си задача. Бях на осемнайсет, беден като църковна мишка, неопитен, изпълнен с отчаяни надежди и в главата само с латинския и старогръцкия от единствената ми година в колежа. Гемиите ми бяха дълбоко и безнадеждно потънали. Сърцето ми подскачаше нервно всеки път, когато чувах пронизващия глас на главния редактор, който призоваваше своите войници един по един и им даваше задачи. Можех само тихо да се моля моята да бъде някоя по-лесна, така че да не се изложа, докато я изпълнявам. Наистина, Карло, какъв деспот беше Болдън, въпреки доброто си сърце! Спомняш ли си дрезгавия глас и стресиращото му: „По-кратко! По-кратко!“, което караше човек да срича материала си, превръщайки го в многословно бръщолевене? Болдън още е във вестника като главен редактор, сякаш всичко си е все още същото. Чудя се коя ли бедна душа тръпне в момента под угнетяващия му натиск.

   Това наистина бе един окаян ден! Часовете се нижеха бавно като мъгла. Окаляни мъже с празни погледи идваха от улицата и оставяха подгизналите си чадъри да съхнат срещу печката, преди да влязат в бърлогата на лъва, за да му поднесат уловената плячка от новини и да бъдат изпратени отново да вземат чадърите си, за да тръгнат за нов улов. Всеки от тях като че ли ми хвърляше бърз поглед, изпълнен с ненавист и любопитство, след което ме забравяше напълно. Всички си имаха работа за вършене – всички, освен мен. Мъжете, с които чакахме заедно, бяха повикани един по един и получиха своите задачи. Останах сам.

   Тогава нова плашеща мисъл започна да измъчва неспокойното ми въображение. Да не би прекият ми началник да бе забравил новия си служител? Или не бе намерил достатъчно незначителна задача за моите възможности? Тази идея ме изпълни първо с дълбок срам, а след това с гореща ярост и усещане за неправда. Защо трябваше така да ме подценява? Нямах ли правото поне да опитам? Ще отида при него и ще му кажа, че съм дошъл тук, за да работя; ще го накарам да ми даде някаква задача. Не заслужавах просто да бъда пренебрегнат и изпратен в ъгъла или може би просто уволнен на място.

   После вдигнах поглед и видях как влизаш със своето светло, по момчешки румено лице, от което струеше поздрав към всички в стаята. Каква огромна пропаст от труд и успех ни разделяше – теб, репортера, и мен, новака! И в този момент се разнесе острия призив: „Велев! Велев!“ Навярно щях да чуя същия този пронизителен вик в Деня на страшния съд. Отидох и получих своите нареждания, връщайки се толкова зашеметен. И тогава ти дойде и се запозна с мен някак небрежно, за да прикриеш добрите си намерения. И ми даде един-два съвета как да отразя най-пълно конното надбягване, без да ми се налага да навлизам твърде надълбоко в празнословия. В този момент бях готов да направя всичко за теб. Жестът беше съвсем малък, но мъжкото приятелство, което започна с една услуга, продължи през следващите двайсет и две години в дух на взаимно доверие и лоялност.

   Дружбата ни укрепна в тези първи дни. Беше късна пролет, когато решихме да делим обща стая в „Голямата къща“ – името, с което всички познаваха жилищната кооперация в западния край на града. Просторната бедна стая на третия етаж на очукан „кервансарай“, която в продължение на години приютяваше нашите надежди, отчаяния, проблеми и радости. Ето там е великодушната стара камина, зазидана от бедността и подслоняваща нашия огън – когато можехме да си позволим такъв. Там пък е голямата маса втора ръка – първата ни покупка, – на която седяхме и работехме за своето безсмъртие в редките моменти, в които не работехме за своето оцеляване. Чекмеджето ти с ръкописа на твоя „Наръчник по политическа икономия“, е отдясно. Моето пък е отляво. Там е недовършената ми пиеса и стихотворенията, които може би щеше да е по-добре да останат недовършени.

   Колко странно, че виждам тази картина толкова ясно сега, когато всичко е толкова различно!

   Спомням си как се прибирам в един през нощта, влачейки уморените си крака по мрачните мълчаливи стълби, стискайки разклатените парапети за опора. Отварям вратата – дори и сега усещам в дланта си малката медна дръжка – и поглеждам наляво. О, ти вече си вкъщи и спиш. Няма нужда да поглеждам към масата. Там има малко пари, в общата ни съкровищница. И съгласно нашата спогодба знам, че там ще намеря също две бутилки бира, половин самун ръжен хляб и голямо парче швейцарско сирене. Ти се бориш с глада насън, защото никой от нас няма право да яде, преди другият да се е прибрал. Аз ще те събудя и ние ще пируваме заедно и ще си говорим за деня, който вече е приключил, и за онзи, който тъкмо започва.

   Не е ли странно, че ми е трудно да приема, че това е само спомен? На мен, чиито крака са върху мечата кожа, която в онези дни би разорила и двама ни или дузина като нас. Умът ми все още вижда тази недодялана картина на моето юношество и ранната ми зрялост. Аз, който спечелих слава и пари, както светът би се изразил. Аз, при когото млади мъже идват за съвет като при професионалист! Странно е, че си мисля за времената, когато нещо трудно можеше не можеше да утоли една неуловима жажда дълбоко в душата, един копнеж по съкровеното. Аз, който споделям почти всеки миг от живота си с най-нежната жена на света!

   Най-странно от всичко обаче е, че онази умопомрачителна агония на мъката и покрусата, които се стовариха върху мен, когато на дългогодишното ни партньорство бе сложен завинаги край, сега не е нищо повече от спомен, който също като други спомени може да бъде призован от покоите на ума. Човек може да го огледа, да се усъмни в него и след това да го освободи с въздишка или усмивка! А колко реално беше всичко това само преди десет години! Колко истинска беше болката! Повярвай ми, Карло – да, искам наистина да ми повярваш, че в първите часове на самота бях наистина готов да посрещна смъртта като добре дошла. И тя щеше да се спусне над мен толкова естествено, както сънят над сина ми в стаята отсреща.

   Ти не знаеше нищо за това тогава. Сигурно и сега не ми вярваш напълно – защото ние все пак се разделихме като мъже. Аз запазих същия каменен израз на лицето си като теб. Може би всичко това ти звучи малко чудато. Но нещата при теб и мен се развиха доста различно. Следвайки повика на любовта, ти насочи своето перо към правенето на пари. Готвеше се да заминеш за Берен, да се ожениш за дъщерята на онзи съдия и да станеш едър земевладелец, кмет на градчето и милионер. И много от тези неща ти предвиди или поне се надяваше, че ще можеш да предвидиш. Надеждата е нещо важно. А какво се случи с мен? Аз останах на третия етаж в бедната мебелирана стая и моят най-добър приятел вече го нямаше. За опора нямах нито спомен, нито надежда за обич, а последният ми разказ бе върнат от всички списания.

   Нека не говорим за това сега. Нека се върна в моя уютен дом с книгите и картините и играещата светлина на огъня, докато краката ми си почиват, чувайки стъпките на съпругата ми в съседната стая.

   Нашето приятелство бе толкова дълго и задушевно, че всеки от нас може да открие и най-малката промяна в тона на другия и затова ти навярно долавяш нещо като носталгия в думите ми – носталгия по старите дни. И нима би било странно, ако наистина е така? Един беден авантюрист, на когото се наложи да запретне ръкави още преди да е приключил с оскъдното си детство, който се превърна от новобранец в млад ветеран в тази ожесточена и неуморна армия на журналистиката. Нима може да се очаква такъв човек изведнъж да отпусне закалените си ръце и да ги остави да почиват край топлината на домашното огнище? Няма ли неговите крака да закопнеят отново да поемат на път, да жадува отново да усети дъжда по обветреното си лице? Мислиш ли, че би било странно, ако през нощта той се върти в мекото си бяло легло, мечтаейки да го замени за одеяло върху тревата с безкрайното шествие от слънчеви светове, носещи се над главата му отвъд сините простори на нощта? Точно така бе в началото, дори и след раждането на моето момче. Знаеш ли, че трябваше да минат месеци, преди да мога да осъзная факта, че имам син. Ако в някакъв момент той се беше изпарил заедно с креватчето си, нямаше да бъда изненадан. Не бях сигурен в неговото съществуване, докато не започна да ме гледа с очите на майка си.

   Помниш ли сутринта, в която се разхождахме до изгрев-слънце? Спомняш си колко горещо беше в полунощ, когато си тръгнахме от редакцията, и как лунната светлина огряваше статуята над кметството, сякаш ни приканваше да тръгнем към полетата, където го няма блещукането на газените лампи и трептенето на факелния огън. И така ние поехме безцелно на север, през черните, потънали в тишина главни улици, минахме през периферията край малките къщички, през вилите с градини отвъд него и точно от хълма над града видяхме как първият цвят на утрото обагря скалите наоколо.

   Много малко ни трябваше в този миг, за да се решим просто да тръгнем по широката земя само и единствено заради удоволствието от свободното пътешествие, което ни примамваше като обещание без име. Какво ни задържаше? Нямахме дом, нито семейство, нито сигурност, която да браним. След нас щяха да останат само няколко безплодни драсканици на случайни листове хартия – доказателства, че сме минали през света, без наистина да принадлежим някъде. Мисля, че беше истинска случайност, че веднъж тръгнали на тази разходка, ние не продължихме нататък, за да задоволим жаждата си да се скитаме и да съсипем живота си. Може би колкото и далеч да бяхме отишли, пак щяхме да се озовем там, където трябваше да бъдем – в плен на собствената си природа.

   Е добре, същият този авантюристичен дух продължи да ме спохожда и след това от време на време. В началото бях изплашен и се борех с това чувство, за да не ме завладее изцяло. Укорявах се за тези мисли, които се промъкваха в съзнанието ми в най-спокойните ми часове. С времето започнах да се питам дали това не е предателство към собствения живот, или просто човек усеща множеството съдби, които е оставил неизживени зад себе си. Но беше наистина нужно да водя тази борба – да се опитвам да задушавам тези размирни фантазии, докато любовта на жена ми сътворяваше това чудо, което съединява две души в една.

   Какъв е този съюз, който ни изненадва с появата си и остава пълна мистерия за всички извън него. Какво е това нещо, което кара любовта преди брака да изглежда толкова незначителна и детинска? Ти и аз знаем, че по някакъв неуловим начин на мъжа е дадено да види женската душа като своята собствена, а на жената – да надникне в сърцето на мъжа, сякаш е нейното. Когато някой наш гост забележи, че аз и жена ми се разбираме само с очи, той смята, че това не е нищо повече от многозначителните погледи между двама близки приятели, които често заместват речта. Но той дори не може да си представи сладкото удоволствие да общуваме така помежду си, на език, който остава непонятен за него… който остава нечут от него. Език без думи, при който чувството отговаря с чувство.

   Не е чудно, че бих искал да изразя благодарността си за това, че животът ми разцъфтя по такъв начин, за любовта, която ме направи не само по-щастлив, но, по скромното ми мнение, и по-мъдър и по-добър човек. Но знам добре, че няма да намеря думи, за да опиша нещо, което, ако бях поет, само смътно би отекнало в моята най-блестяща творба.

   Стори ми се, че чух шумолене зад мен. След малко съпругата ми ще влезе тихо в стаята и без да наруши покоя на вечерта, ще дойде при мен, стъпвайки по подарената ни от теб меча кожа. Ще се подпре нежно на лявото ми рамо, ръката й ще се плъзне по моята ръка, с която пиша, докато накрая стисне леко, но и с любяща строгост дланта, с която държа писалката, сякаш се уверява, че наистина съм тук. И аз ще й кажа: „Само да довърша последните думи до Карло и жена му, скъпа“. А тя ще пусне ръката ми и после, предполагам, ще вдигне своята, за да погали посивялата ми коса около слепоочието – тя има този навик. След това ще каже: „Предай им моята обич и им кажи, че тази Коледа не могат да ни откажат да дойдат. Искам да видят колко много е пораснало нашето момче“. И докато казва „нашето момче“, пръстите й ще обгърнат инстинктивно рамото ми, както човек се хваща за нещо скъпоценно, което се страхува да не изгуби, тя ще наведе глава към мен, доближавайки лицето си до моето, а аз ще се обърна, за да я погледна в очите.

   Имай още малко търпение с мен, скъпи Карло, докато ти обясня защо написах това писмо и какво означава то. През последните шест месеца аз скрих нещо от теб. Имам заболяване на сърцето и докторът ми каза, че може да умра във всеки един момент. Някак си усещам… знам, че този момент е съвсем близо. След малко ще си легна на тясното легло до вратата и мисля, че няма да се събудя утре сутринта със слънцето в очите, за да хвърля поглед към стаята и да видя, че съквартирантът ми го няма.

   Защото аз съм в старата ни стая, Карло, както ти много добре знаеш, и не са минали десет години, откакто си тръгна, а само два дни. Картината, която ми изглеждаше истинска, докато пишех тези страници, сега избледнява, а слабата светлина на газената лампа потрепва и гасне, както винаги в тези часове. Чувам как тътенът на последния влак от града се надига и заглъхва и как пронизителният звън нарушава тишината. Вятърът се задъхва и се бори в комина и след това запраща облак от бяла пепел надолу към огнището. Току-що изгорих стихотворенията и пиесата си. И двете чекмеджета на масата вече са празни, скоро и двата празни стола ще се втренчат един в друг над голата маса. Какво необуздано видение се яви в ума ми в цялата тази пустота! Само допреди миг си мислех, че всичко това е истина. Стори ми се, че чувам женски стъпки зад себе си и се обърнах…

   Нека има мир в живота ти, Карло, и искрена любов. Време е да заспивам. Може би ще сънувам отново всичко това и отново ще чуя онези тихи стъпки, когато дойде нощта, когато бледата светлина се процеди през дрипавите щори и настъпи краят на една дълга самота.

   Когато умра, искам да мислиш за мен не като за човека, който бях, а онзи, който исках да бъда. Опитах се да ти покажа, че до теб имах един по-щастлив и по-смислен живот на надежди и блянове от онзи, който ти виждаше. Опитах се да оставя в паметта ти един мой образ, към който няма да ти е неприятно да се връщаш в някой тих час, когато имаш време да си спомниш за приятеля, когото познаваше толкова добре и когото може би познаваш още по-добре сега…

Даниел Велев

   Фактическата действителност

   (Валмон, 30 януари 1893г.)

   Даниел Велев, журналист, бе намерен мъртъв в леглото си на ул. „Аркада“ №15 вчера сутринта. Не е проведено разследване, тъй като е било добре известно на неговия лекар, че господин Велев страда от заболяване на сърцето и смъртта му не е неочаквана. Починалият е родом от окръг Ландор и бе смятан за млад журналист със сериозен потенциал. През последните няколко години бе част от екипа на „Норд“, както и кореспондент на няколко извънградски вестника. Той също така бе публикувал няколко свои произведения в различни месечни списания, които в някаква степен говорят за неговия литературен талант. Господин Велев бе на около трийсет години, неженен.

Десет години по-късно писмото на Даниел Велев до неговия най-добър приятел се появява в страниците на водещо чуждестранно списание. То е високо оценено, заради своята „фина психологическа наблюдателност“ и „изключително убедителна художествена измислица“, с която авторът пресъздава един цялостен човешки живот. Престижната литературна награда „Либра“ е присъдена на автора посмъртно…

---

Автобиография на Владислав Маринов

Казвам се Владислав Маринов, на 19 години и в момента съм студент първи курс в специалност „Право“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Макар на пръв поглед светът на законите и този на художествената литература да изглеждат далечни, за мен те са две страни на едно и също търсене – стремежът към истината, справедливостта и разбирането на човешката природа. Моята творческа философия се гради върху убеждението, че знанието и моралът трябва да вървят ръка за ръка, а литературата е най-висшата форма на изследване на смисъла зад успеха и битието.

Пътят ми е белязан от високи научни постижения, които формират дисциплинирания ми подход към писането. Носител съм на Национална диплома за отличен успех и изключителни постижения, постигайки най-високите резултат в България на държавните зрелостни изпити по БЕЛ и математика. Тази моя прецизност се пренася и в творчеството ми – в умението да изграждам сложни структури, да анализирам последователните връзки между събитията и да придавам дълбочина на героите си чрез психологически и задълбочен анализ.

Изборът ми да се посветя на правото не е в разрез с творческите ми пориви, а напротив – те се допълват в една висша интелектуална симбиоза. Правото ми дава инструментариума на строгата логика, на точността на изказа и способността да изследвам човешките конфликти в тяхната най-голяма острота. Литературата, от друга страна, ми позволява да разбирам моралните, етичните и философските аспекти на правните конструкции, като изследвам същността, която стои зад всеки казус. Вярвам, че добрият юрист трябва да притежава въображението на писател, за да разбира човешката съдба, а добрият писател – аналитична умелост, за да изгражда достоверни и логически издържани светове.

Въпреки че не се занимавам професионално с литература, тя е неизменна част от живота ми от ранна възраст. Интересите ми са многостранни и обхващат литературата, историята, технологиите, екологията. Този широк спектър от познания ми позволява да възприемам света многопластово – както през закономерностите, така и през хуманитаристиката.

Литературните ми интереси не се ограничават в тясно дефинирани жанрове. Моята читателска култура е изградена върху широк фундамент – от класическите български автори, чийто език и стил познавам в детайли, до съвременните течения в мистерията, психологическата драма и научната фантастика. Този еклектичен вкус ми позволява да експериментирам с различни творчески техники, като същевременно запазвам уважение към традицията на българското слово. За мен четенето е не просто хоби, а форма на диалог с големите умове на миналото и настоящето, през който пречупвам собствения си светоглед.

Все пак имам известен опит в писането, натрупан през годините в училище, където съм отличен с множество награди от различни литературни и научни конкурси. Участвал съм в редица конференции и инициативи, включително „Мениджър за един ден“, където съм заемал престижни позиции в държавната администрация, една от които е в НС. Тези преживявания ми дават възможност да наблюдавам отблизо обществените процеси и човешките взаимоотношения, което се превръща в основен източник на вдъхновение за моите творби.

Гражданската ми активност и интересът към бъдещето на планетата намират израз в участието ми в световното състезание за климатични промени „Climate Science“, проведено във връзка със срещата на върха на ООН. Това преживяване обогатява творческата ми нагласа и добавя различни аспекти към литературните ми размислите за отговорността на индивида пред обществото и природата, които аз вплитам в творбите си. Подобни участия формират моя почерк като автор, който не се страхува да засяга големите въпроси на съвремието ни.

Вярвам, че младите хора трябва да бъдат активни участници както в културния, така и в гражданския живот, носейки отговорност за думите, които оставят след себе си. Чрез писането се стремя да допринасям за развитието на средата, в която живеем, съчетавайки смисъла, технологиите и чистото човешко преживяване.