“Дженерал” – Младен Станев

ДЖЕНЕРАЛ

– Генерал, така ли?! – попита учудено Лео. 

– Генерал, Дженерал… – нещо такова.

– Ама че тъпо име за такава игра. Нито е някаква стратегия, нито битки има…

– К’вато и да е, имаш шанс да изкараш някакви пари с нея. Не е като да гледаш тъпите  реклами и да чакаш в края на годината да събереш центове. Ето, нали ти показах, днес съм събрал два кинта. Верно, не е много, ама на теб ще ти е от помощ, като няма друго. И без т’ва само се шматкаш насам-натам – нà, ще ти давам колелото си, обикаляй, снимай, отбелязвай – каквото трябва.

– Да, ама ще ми трябва и интернет, а имам малко…

– Вярно, с малко няма да стане. Ама за пет кинта можеш да си добавиш интернет, ще ти стига за всичко в приложението – навигация, да качваш снимки. Ще си ги избиеш от спечеленото, можеш тия пари в края на месеца да ги теглиш, да плащаш с тях.

Жорж беше от най-добрите приятели на Лео и искаше да му помага да се чувства добре.  Даваше му колелото си от време на време срещу това да го измие, и дори научи други хлапета да му дават малко пари, за да почиства техните велосипеди. 

Лео от малък живееше само с баба си и беше свикнал с недоимъка и постоянната борба да изкарат месеца. Никога не беше се чувствал отчаян, приемаше несгодите достойно. Едва от няколко години започна да разбира някои неща от материалния свят. Например, защо у тях в последните дни на месеца нямат ток (до деня, в който баба му получаваше парите си). Беше се заклел, че веднага щом може, ще започне да печели и ще оправи съборетината, в която живеят, ще сложи ново стъкло на мястото на спукания и облепен с тиксо прозорец и ще е топло. 

В последните години започна да усеща социалната отдалеченост от връстниците си, макар и те да не го отхвърляха. Просто не беше от тях, винаги е бил странен, а пък петнайсетгодишните не се опитват да разберат проблемите на другите. Събираха се, намираха си забавления, които за Лео не бяха достъпни. Но пък и беше късметлия – някак си всички обичаха това странно момче, дълбокия му син поглед, чупливата коса, която се мяташе около главата му подобно на грива, сякаш името му беше дошло заради нея. Намираха начин да е с тях, услужваха му с каквото могат – кой ще му даде учебниците да си да учи, кой с нещо друго – ще го поканят на гости, ще му подарят нещо… Никой не знаеше дали е с цигански произход, дори той самият. От малък свикна да живее без родители и половинчатите истории за тях, които понякога баба му изтърваше да каже, не можеха да го интересуват, камо ли развълнуват. Домът ѝ, макар и бедняшки, изглеждаше уютно място. Тя се стараеше поне момчето да не гладува и да има какво да облече, дори успя от социалните си помощи да получи приличен смартфон, който веднага стана негов.

Звънецът удари, а учителят даде знак на Лео да остане.

– Пораснал си, виждам че започваш да осъзнаваш отговорностите. Днес ме изненада с отговорите и признавам, че не съм очаквал да имаш такъв сериозен поглед към нещата от истинския живот. Помисли! Малко усилия и може наистина да се измъкнеш надалеч от това, в което си сега. Умен си, изненадващо умен… Мислѝ! Имахме едно момче преди години, като теб… Сега работи за една от най-сериозните софтуерни компании в света. И аз ще те подкрепя с каквото мога. Ето – на родителската среща говорихме как да си помагате. Родителите на Виктория например са съгласни след 4 следобед тя да ти дава учебниците си, за да учиш. На другия ден ще ѝ ги връщаш. Тя след 4 следобед свири на пиано и до тогава си е научила уроците, а и знаеш – живее близо до вас.

Лео потрепна, като чу името на Виктория, благодари и побърза да излезе засрамен. Знаеше много добре къде живее Вики, както ѝ казваха всички – във високия блок, близо до тяхл Беше чувал как свири на пиано. Звуци, които не значеха нищо, докато не ги свърза със странното ѝ нежно лице. От тогава се превърнаха в магически привлекателни мелодии. Търсеше всякаква възможност да мине от там и ако се чуват – да постои малко, да послуша, и да си я представя как свири…

* **

В същия свят, в най-високата стъклена сграда на един далечен и лъскав град, ръководителят на един от най-успешните екипи тръгна към кабинета на шефа си. Толкова години рутина бяха укротили всякакви кариерни страсти в него. Знаеше, че макар да не е несменяем, е толкова добър в бизнеса, че няма какво повече да постигне в работата, нито пък има опасност да остане без нея. Киров изпита минимално любопитство за какво го викат. При шефа в тази компания не се влизаше излишно – само при назначаване, повишение или… Трябваше да се представи новия младши мениджър, а това обикновено се случваше само между шефа и служителя. Явно, че имаше нещо повече. И въпреки това – не се притесни за себе си. Закъснението по текущия проект беше незначително, а повишение – нямаше накъде, нямаше и смисъл от такова. 

Влязоха в кабинета точно когато шефът приключваше телефонен разговор. Изглеждаше притеснен, но в тяхно присъствие се овладя веднага и приключи:

– Разбирам Ви, но нали знаете – това, което вече сме усвоили… О, да, няма проблем, в такъв случай… Разбира се, не съм забравил, и НЯМА ДА ЗАБРАВЯ, господин… Да, да, поверително. Разбрах.

– Киров, здравей! Как е? – шефът веднага промени тона. – Това ли е той? Чух интересни неща за Вас!

– Да, това е. Надежден кадър, амбициозен, пълен е с идеи, дори трябва малко да го укротяваме, за да не хвръкне по-високо от това, което целим…

– Чудесно, желая Ви успех при нас. Работете смело и ще стигнете надалеч – шефът отпрати младшия – Киров, останете за малко. 

Извади напитка от шкафа, наля две чаши, подаде едната на събеседника и седна до него.

– Как са нещата? Знам за забавянето, но е преодолимо, нали… – и без да чака, подхвана:

– Киров, Вие направихте много за компанията. Благодарение на хора като теб се държим на върха. – чукнаха се с чашите, преглътнаха, и шефът продължи – Отдавна не си вземал истинска отпуска. Сега е моментът да помислиш, беше споменал, че с жена ти си мечтаете за круиз, а все няма кога. Имам нещо още по-добро за теб, като предложение. Какво ще кажеш за два месеца по тези места… – пръстът му се насочи към глобуса на масата и се спря на тропическите ширини и едни много желани за почивка острови.

Киров преглътна мълчаливо и неразбиращо, а шефът продължи: 

– Разбира се, питаш къде е уловката. Да, един месец ще си починеш, а втория ще опиташ да събереш екип от местни специалисти. Имаме поръчка от тамошното правителство. Знаеш, работим добре на най-високо държавно ниво в някои от проектите. Ако ти хареса – ще поемеш нещата там. Както знаеш, докато работиш за нас, няма да имаш проблеми с парите, нито ще се налага жена ти да работи, а и децата ти ще завършат в чужбина образованието си където пожелаеш. Струва ми се, че тук вече ти е скучно, макар да се справяш отлично. Чуй се с жена си и вземи тези билети. Изненадай я. Ако трябва – смени датите на полета, че са в края на тази седмица, но доколкото я познавам и аз – в неделя ще ми звъннеш от там, да кажеш как е хотелът. – и се усмихна шефски. 

– А нещата тук? – направи се на загрижен Киров.

– Не ги мисли. Всъщност, може да ми предложиш заместник. Този младеж как е?

– Уф, много е напорист, ама много. Но е и рисков – тръгнал е от краен квартал в бедна страна, готов е на всичко, за да пробие. Страх ме е да не поеме излишни рискове, страшни амбиции има за кариера, а още е начинаещ. Може да е пагубно за него и за екипа. В същото време и гениални идеи има…

– Добре, остави, не е важно. Ще се оправим. И без това малко се бавим с нещата, ще задържим. Върви вкъщи, изненадай жена си, съберете малко багаж. Обади се като пристигнеш. Знам, че ще заминеш и знам, че ще заживееш отново за новия проект. Обади ми се от там. Почини си. По-нататък ще се свържем с теб и за работата.

* **

Лео взе учебниците от спокойните и бледи ръце на Вики, не посмя да вдигне поглед към лицето ѝ, благодари и излезе от блока. Седна на тротоара отсреща и зачака да чуе звуците на пианото. Всеки ден си даваше малко време за това, а после се чувстваше задължен да учи. Иначе кой знае, можеше да спре да му дава учебниците и да изгуби тези вълшебни минути. 

Послуша малко, занесе учебниците вкъщи и тръгна да изпълнява поръчките от „Генерала“ – трябваше да обиколи няколко обекта, да се отбележи, че е на място на картата, понякога – да направи снимки. Колкото и тъпо да изглеждаше, да нямаше никаква логика, някой му даваше пари за такива неща, а пари трябваха. Тръгна на обиколка, снима гарата, защото беше най-близо, после мина край болницата и се отбеляза. Задачите не бяха много, но нямаше как да ги обхване всички. Последната беше да локализира и снима антена за мобилните телефони. Беше лесна работал Най-близката беше на покрива на високия блок, в който живее Вики. Утре като отива да вземе учебниците ѝ ще свърши и това. По негови сметки за тази седмица щеше да събере четири кинта. За два ще си плати интернета  и ще останат малко.

* **

– Поканих Ви тук, на среща в кабинета ми, което правя рядко. Следя внимателно служителите си и откривам потенциала на всеки. Както знаете, тук случайни хора няма. Отглеждаме и обучаваме кадрите си методично. Понеже във Вас откривам нещо специално, искам да знам дали сте склонен да поемете риск и да направите скок в кариерата си, какъвто никой не е виждал. Ако решите да не пробвате – забравете за разговора, но ако сте смел – останете. – шефът се обърна с гръб към младшия мениджър и се загледа в светлините на града от прозореца на офиса си, някъде високо в сградата. Всъщност използваше да наблюдава изражението на лицето в отражението на стъклото – трикове, които беше обучен да владее много отдавна и които му даваха възможност правилно да подбира и управлява хората си, и така да крепи компанията на необходимото ниво. В момента, в който видя лицеизраза на решителност за действие да сменя колебанието, рязко се обърна и каза: – Предлагам да поемеш отдела и да се съсредоточите върху конкретна приоритетна задача.

– Ами Киров? – промълви младшият.

– Аз не предприемам случайни ходове. Киров не го мисли, той е добре и има нови задачи. Ако бях уверен, че ще свърши работата – щях да я оставя на него. – Шефът знаеше какъв е ефектът да напомпа егото на новия мениджър, подсказвайки му, че е по-добър от титуляря. – Ако приемаш – минаваме на „ти“, получаваш конкретна задача, и поемаш тежестта на проекта. Ако успееш, ще получиш невероятен старт на кариерата и, разбира се, ще обезпечиш живота си. Имам едно условие – клаузата за поверителност, която подписваш. Дано осъзнаваш каква тежест има и какви са последствията, ако нещо изтече.

Извади формуляр, подаде му го, изчака подписа, и продължи: 

– Това, което говорим тук, остава само между нас. Хората от екипа не бива да знаят нищо повече от конкретните си задачи, не им давай да питат. Плащам им добре, няма да има проблем. Работим с класифицирана информация, понякога по поръчка на правителства. Спирам до тук. Ето я и задачата: Ускорявате завършването на приложението „Дженерал“, имате цял месец да приключите. Естествено, увеличете плащанията, предложете бонуси. Смятай досегашния бюджет от…  – наведе се, написа една сериозна сума на едно листче – Вече се актуализира и става три пъти по-голям – наведе се и коригира числото – Знаеш по договор твоя процент. Действай. Възможно най-скоро искам стратегия и експедитивност. Успех!

 Загледа се в деловата походка на новия мениджър, хареса му, че не говори излишно.

***

Лео стигна пред входа, извади телефона, но се притесни да го насочи към покрива на блока, за да снима комуникационните антени. Ами ако точно сега някой излезе и го види – ще си помислят, че следи Вики и се е побъркал вече. Никой не знаеше за чувствата му към нея, дори тя самата приемаше странното му държане за типичен младежки срам. Взе учебниците, седна отново срещу блока, но пак не посмя да направи снимки. Помисли малко и реши – ще се разходи по-надалеч, ще снима друга антена. Ще вземе колелото от Жорж, ще иде до университета – от обектите, за които парите са малко повече. Послуша малко пианото, вече разпознаваше някои мелодии, дни наред им се наслаждаваше тайно. Както и очакваше, Жорж първо уклончиво му предложи да не взема днес велосипед, защото малко вали и не е готино, но накрая отстъпи. 

Лекият дъжд освежи лицето му и карането до университета му се видя приятно. За пръв път го огледа отблизо, влезе да покара в кампуса  и остана възхитен от това как свободно се събираха младите хора и се държаха за ръце. Сърцето му заби по-силно, в главата му зазвуча пиесата, която Вики свири. Представи си как те двамата учат тук и излизат да се разхождат хванати за ръце… 

***

Младшият мениджър, за един ден можеше да прескочи десет години стаж и да стане старши мениджър. Обзе го страх. От малък, когато живееше бедно в покрайнините на един град далеч от тук, вярваше, че е нещо повече от останалите и ето – най-после се отдаде възможност да го докаже, но ако не успее… Подкрепиха го думите на шефа – смелост, риск, качества… Нямаше връщане назад. Спомни си обаче и за разговора по телефона на шефа, когато за пръв път влезе при него. Звучеше смутено, не със самочувствието на собственик на една от най-сериозните компании в бранша, а като че ли негов шеф му се кара. Звучеше с подчинена, сервилна интонация… Нещо странно и притеснително имаше в тази работа, още повече, че промени тона щом влязоха с Киров. Беше чувал, че едно време бизнесът на големите играчи е започнал от връзките им с някакви секретни служби, които са раздавали капитали на свои хора, но толкова време вече е минало, а все още да има зависимости… И все пак, някакво предчувствие, че се забърква в нещо не много добро, стоеше като фон.

Бързо се взе в ръце, за да презентира дейността си пред шефа: 

• Пуснахме по-големи и апетитни премии за потребителите, както и система за възнаграждаване на точността. За да не разберат смисъла на задачите, наред с обектите на интерес, поставяме на случаен принцип и други обекти, така че да не се открива логика. На практика даваме повече пари за ненужни неща, но скоростта на завършване на проекта ще се съкрати многократно и ще спазим новия срок. Набираме все повече потребители със система за бонуси, подобно на други софтуерни продукти, така че да сме неразличими от тях. Разходите обаче се вдигнаха… – шефът го прекъсна с одобрително потупване по рамото:
• Не го мисли това, казах ти. Браво!

Представянето беше брилянтно и притесненията останаха заключени някъде дълбоко в подсъзнанието. Най-после успя – от обикновено момче в предградията, блестяща кариера…

***

Лео не можеше да повярва! Получи персонален e-mail, в който го уведомяваха, че като изпълняващ успешни мисии в приложението минава на следващо ниво. Вече ще получава пари не само за това, че локализира и снима обекти, но и повече за това, че ще проверява работата на други потребители, ако има грешки – да ги коригира.  И при това получава достъп до повече задачи. Младежкият му ентусиазъм избухна в ликуване. Вече си представяше как много такива, като него, ходят и снимат банки, училища, полицейски участъци, антени, пътни съоръжения и какво ли не, а той е нещо като техен шеф, проверява какво са направили и получава пари за това. От него се искаше само да извършва определен обем от работа, което не беше лесно, но с помощта на Жорж и на другите, които биха му заели велосипеди, би могъл да се справи. А в събота и неделя би могъл да ходи до съседния град и там да отбелязва обекти… Е, ученето ще пострада, но ще гледа да навакса.  

В специалните оферти сред новите задачи видя невероятна сума – цели два кинта, ако снима електрическа станция. Отпраши задъхан в покрайнините, където знаеше че има такава, извади телефона и изпълни задачата. Остана само да качи снимка… Интернетът му беше свършил. По социалната програма, която баба му плащаше минимална сума, имаше абонамент за малко разговори и малко интернет. За този месец беше изчерпал всичко. Досега не беше качвал толкова снимки.

Едва-едва се прибра вкъщи, унил и уморен, и започна да умува как да поиска от баба си пет кинта. Как да ѝ обясни, че ще ги спечели обратно, че му трябват за интернет, тя нямаше да го разбере… Досега не се беше замислял как точно се справят с парите. Баба му, очевидно с пределна пестеливост, успяваше с пенсията си и помощите за него да скалъпи някакви условия за живот над нивото на минимума. Сега беше моментът да инвестира пет кинта и после да ѝ ги върне, но нямаше да го разбере, и както добре знаеше – нямаше да му даде. Виждаше му се невъзможно да ги поиска от някой съученик назаем. От кого, кой ходи с такива пари, кой ще му се довери, че ще ги върне…

Влезе в стаята, където видя приятелката на баба му – Катя, дошла на гости. Двете се виждаха по няколко пъти в месеца и си разказваха истории, едни и същи, от години. Когато беше малък му бяха интересни и очакваше следващото ѝ гостуване, за да ги чуе пак, а баба Катя винаги му носеше нещо сладко – бонбон, курабия. Разбира се, като порасна, избягваше тези разговори, но запази уважението си към тази гостенка.

– Хайде, ще си ходя – каза Катя и тръгна, а баба му отиде да я изпрати. 

Очите на Лео се приковаха към чантата, оставена на масата. Дали да не провери колко пари има баба му. Само ще погледне в портмонето, за да знае, ако има повече – ще ѝ поиска, дано му даде… Знаеше, че поне пет – десет минути ще се изпращат на входа. Сърцето му вече блъскаше по-силно от разговора им на излизане. Събра сили, отвори чантата и видя добре познатото портмоне, от което баба му с пълно доверие изваждаше всичко, отброяваше стотинките, когато го пращаше да пазарува, и прибираше останалите вътре.

Пое въздух, отвори портмонето. Вътре имаше само една цяла банкнота от десет. На него му трябваха пет. Какво да направи? Ако бяха две по пет, да вземе едната, а в края на месеца ще ги върне… като осребри спечеленото или най-късно в началото на другия месец, когато си получава стипендията.

Ослуша се, представи си как ще загуби всички задачи, които приложението изисква за новото ниво, сграбчи банкнотата, върна портмонето в чантата и се скри в стаята си.

Отвори учебниците, научи си уроците и предпазливо се ослушваше, очаквайки баба му да открие липсата. Коремът му се свиваше от ужас без да има решение за нещата. Като минаха няколко часа, предпазливо се обу и извика: 

– Бабо, излизам!

– Къде, чакай, купи хляб, ела да ти дам пари.

– Нее, бързам, като се върна, недей сега! – избяга по най-бързия начин. Отиде до офиса на мобилните, поиска да му заредят интернет за пет кинта, стисна яростно банкнотата от рестото и отиде да снима електроцентралата. През цялото време си мислеше – ако това са последните пари на баба му, как ще се справят, как ще преживее тя, как ще си обясни липсата… Досега никога, ама никога не беше правил такова нещо. Само да стигне до края на месеца…***

Новият старши мениджър гордо и напето почука на вратата на шефа, постави папката на бюрото и протоколно заяви: 

– Проект „Дженерал“ е завършен. Параметрите са спазени, точност при калибриране – 93 %, обхват – 97 % – повече от очакваното, трябваше да сме в рамките на 87 % , а ние…

– Чудесно, дайте ми флашката! – каза шефът. Протегна се, взе я, небрежно я постави на бюрото си, след което приятелски потупа по гърба своя човек и му прошепна – Знаех си, не сбъркахме с теб. Очаква ни голямо, голямо бъдеще! Сега, както се разбрахме, пусни целия екип в отпуска за седмица, донеси ми единственото запазено копие на генерирания продукт, подсигури се да няма изтичане. Оставете проекта да работи още някой месец, задай алгоритъм на плащанията и ги зареди. След това върви, празнувай, забрави всичко и очаквай новата задача!

***

Докато Лео се връщаше от електрическата станция, едно мокро от дъжда куче доближи, подуши го и тръгна след него. Лео почувства нещо специално – обикновено кучетата усещаха неговата самотност и го лаеха, но стояха на почтително разстояние. А това създание потърси близост. Реши да не го гони и го остави да припка край него. Дожаля му да го остави навън, скри го под якето си и го пусна в стаята си. След това почука на вратата на баба си. Отвори вратата, видя, че си е легнала и един страх, че може да ѝ се е случило нещо лошо го сви в гърлото. Загледа се, видя че диша равномерно, и се успокои. Може пък, още да не е разбрала за изчезналите пари. Така или иначе, утре рано щеше да отиде на училище, след това да скита по задачи цял следобед, в четири часа да отиде до Вики и после като се прибере – да му мисли. Само да стигне до края на месеца, да може да върне парите, ако може да му се размине някак си…

На другия ден късно следобед се опита да се прибере както винаги, все едно че нищо не знае. Баба му го посрещна: 

– Туй куче ти ли го доведе, дето стои на вратата? Аз ако можех и куче да храня… Ах, Кате, Кате… – облече се и излезе нанякъде. 

Объркан, Лео пусна кучето в стаята си, погледна в хладилника, където намери само малко хляб. Взе две филии и даде едната на кучето. Отдавна не беше виждал някой така лакомо да гълта сух хляб. Зави се с едно одеяло, гушна кучето под него и започна да учи. След час баба му се върна, повтаряйки „Ех, Кате, Кате… Как можа…“

– Бабо, какво става? – отиде той при нея. Кучето заскимтя издайнически от стаята му.

– Какво да стане? Сега и куче ли да храня? Ах, тази Катя, как можа…

– Какво? – устата на Лео пресъхна. Кражбата се беше превърнала в огромна, ужасна пропаст, погълнала дългогодишното приятелство с най-близката приятелка на баба си. Нямаше как да я преодолее и запълни…  

– Какво, какво… Само тя може да е била, друг в къщи не е идвал… Имах едни десет в портмонето… И кога е успяла да ги вземе, как и е хрумнало…

– Баба Катя? Не може да бъде. Може да си се объркала, да си ги изгубила…

– И аз така искам, ама съм сигурна, тук бяха…

– Последните ти ли бяха, бабо? – насълзен, Лео вече не можеше да реагира никак.

– И ще ми се прави на сърдита! И ще се кълне, че не е тя! Толкова години приятелка…

Съкрушен, Лео отиде в стаята и прегърна новият си приятел. От този момент станаха неразделни. Кучето го изпращаше до училище, чакаше го там, след това обикаляше с него из квартала, изчакваше стопанина си да вземе учебниците, слушаха заедно малко звуци на пиано и се прибираха. След няколко дни Лео се опита да разведри баба си:

– Виж, като ходихме с кучето, намерихме пет кинта, виж! – и с греещ поглед сложи на масата омачкана банкнота – рестото от мобилния оператор. Баба му не се зарадва.

– Ако си ги взел от някого – иди му ги върни. По-добре да седим седмица гладни, отколкото да задлъжняваш за пари. Никога не задлъжнявай за пари!

– Не, бе, бабо, намерих ги! Вземи ги, каквото трябва да се купува…

– Не им се радвай! Ти си ги намерил, някой ги е изгубил. Кой знае как му трябват – я за храна, я за лекарство… Ех, Кате, Кате, как можа… – облече се и излезе пак нанякъде.

Лео излезе да я проследи и с ужас видя, че се запътва към къщата на баба Катя. Кой знае какви караници и обвинения се случват заради него, след толкова години дружба.

* **

Кабинетът на командващия не можеше да се нарече луксозен. Имаше всичко необходимо за един висш военен – няколко портрета по стените, старо, но поддържано оборудване, карта на стената, телефон и още един червен телефон. И самият командващ никога не беше желал лукс – в неговия живот други неща бяха приоритетни.

Телефонът му звънна, докладваха му за гост, а той разпореди да го доведат. 

– Е, най-после, след толкова години, да се видим…

– Да, толкова неща ни свързват, а все не остава време за нас. Някой ден, скоро, надявам се – студено и по военному отговори командващият. – Извини ме, ако те напрегнах с онзи телефонен разговор, при нас всичко е по срокове и неотложност. Разчитам на поверителността, не знам сега как е при вас, тук нещата не са се променили.

– Няма за какво да се притесняваш, господин генерал, всичко е както трябва! – сервилно отговори шефът на софтуерната компания, една от най-големите.

– Благодаря, че го донесе лично. Ще се чуем скоро, дано и да се видим някъде по… – опита се да завърши разговора командващият и набързо да отпрати госта си. – До скоро!

– Довиждане, господин генерал! – излезе шефът, усещайки как камък му падна от сърцето, че все още го смятат за верен и как банковата му сметка набъбна неимоверно.

Генералът взе флашката, постави я в компютъра си, разгледа съдържанието, вдигна червения телефон и обяви нещо кодирано.

* **

Лео се събуди много рано през нощта. Вече не можеше да спи от нетърпение да дойде края на месеца и да осребри натрупаната сума. Числото 44 му се виждаше огромно. Това беше повече от стипендията, която получаваше, дори повече от стипендията за висок успех, която щеше да получава от следващия срок. С парите щеше да си плати интернета, да върне на баба си десетте кинта (още не знаеше как да ѝ каже, но със самочувствието, което добива човек с пари, беше убеден, че ще оправи нещата и с баба Катя) и да му останат за още нещо. Новият му приятел се размърда, дойде до лицето му и го близна, а Лео в просъница чу как по тъмно още баба му се отправя към къщата на Катя, мърморейки „Ех, Кате, Кате, как можа, как…“. 

Напоследък баба му все повече си втълпяваше, че трябва да убеди приятелката си да признае и да върне парите. И губейки разсъдъка си, по няколко пъти на ден, понякога и нощем, отиваше до дома ѝ. Силите му стигнаха да се завие през глава и да заспи. Заспа така дълбоко, че не чу нито сирените, нито последвалите тътени. 

Събуди го някаква тежест. Трябваше вече да е светло, но всичко беше в прах. Духаше вятър в стаята, прозорецът беше счупен окончателно. Етажерката с книгите беше паднала върху него, а кучето треперещо се беше сгушило плътно до главата му. 

Веднага скочи, разбута разхвърляните неща, обу се набързо и излезе навън. Нищо не беше наред. Всичко беше в мъгла и прах, светлината на изгрева едва достигаше до очите му. В един момент забеляза разрушените сгради наоколо, димът, който се издигаше от гарата и от електрическата станция на края на града, излезе и тръгна да търси баба си. Притеснен, първо се затича към високия блок, изплашен за Вики и за нейното пиано. Успокои се, като го видя непокътнат. Всъщност това беше единственият блок с комуникационна  антена на покрива, който не пострада от ракетната атака.

 

Младен Станев