Aug
От опита на своите 82 години Тошо Лижев сподели своето виждане за мястото на България в рамките на справедлива Европа.
Ако пътувате от варненското село Бенковски към съседното Китка не може да не забележите до сами разбития асфалт лозенце с барака, скована от дървения, прилична на селски нужник. Висока е приблизително колкото пръта, на който над нея се вее националният ни трибагреник. Когато го зърнах за пръв път се попитах що за човек е собственикът на лозенцето. Реших, че в най-добрия случай съзнанието му е белязано с „печата” на стерилна простотия.
Всяко нещо губи по нещо от стойността си, ако не е поставено на полагащото му се място. А когато става дума за символ, обединяващ общността на цял народ, неуместността е равнозначна на опошляване. . Ами представете си две снимки на националното ни знаме една до друга: от пилона на едно всеизвестна сграда в Брюксел, наред със знамената на другите членки на ЕС и до нея – фотография на споменатата селска барака. Как ви се струва?
В недалечното минало по наличието на републиканското ни знаме човек можеше да разпознае от далеч административна сграда или обиталище на някаква държавна институция. Появилата се като грипна епидемия мания да се кичим с него къде ли не започна като че ли с решението преди години задължително да се издига над учебните заведения. Българинът бе обзет от заразителния мерак да се докара по-голям патриот от съседа си.
Сега можете в пределите на многострадалното ни отечество да го срещнете буквално навсякъде, такава куриозна картинка като поменатото лозе не е изключение. Тук-там, особено ветровити места националният трибагреник се вее прокъсан, избелял до неузнавамеост.
Такива срещи винаги ме навеждат на спомена за най-силното впечатление от посещението ми в съседна Румъния преди четиридесетина години. Страната бе окичена повсеместно с напътствени цитати от Николае Чаушеску. Белязани с тях бяха дори театрите и музеите. Още на втория-третия ден при влизането ми в обществен клозет се озъртах за някоя мъдра мисъл за ползата от своевременно изхождане, принадлежаща на Чаушеску.
Преди няколко дни телевизията ни поднесе любопитна картина пак от Букурещ. На полуфиналната среща от европейското първенство за младежи по футбол между Испания и Украйна играчите на единия отбор се появиха на терена увити в държавното си знаме. Досещате се, сигурен съм, кои бяха те. В синьо-жълтите си наметала тези момчета ми напомниха едновремешните теляци, които в очакване на мераклия да му изтъркат гърба се разхождаха в банята наметнати с големи пешкири.
Синьо-жълтото стана нещо като моден шлагер в Западна Европа. Пък и у нас. Тези дни (юли 2023-та) в интернет се появи снимка от вътрешността на наша църква в Несебър: светият олтар накичен с украинското знаме.
Възможно ли е някъде другаде по света такова неуместно съчетание?
У нас изглежда чуждопоклонството върви ръка за ръка с профанския кухненски патриотизъм.
На 16 юли лани на плажа до устието на река Камчия се появиха две дами на средна възраст в жълти шорти и сини тениски. Когато се разсъблякоха, се оказа, че и банските им са в същата разцветка. Те очевидно така легитимираха етническата си принадлежност. Несъмнено горди с нея. Извънредно интелигентен начин. Сигурен съм, в калабалъка от шарения малцина са го забелязали, а може и никой да не им е обърнал внимание. Съвсем друго е положението с двубагреника в църквата – той ще отпъжда като плашило рускоезичните православни, а и нашенците, които и в най-голямата си простотия са способни да различат божието от кесаревото.
След последните вести за гигантските пилони в Рожен и Ямбол всеки що годе разумен, интелигентен българин не може да не се чувства притеснен, уязвен. Кому е хрумнала тази кичозна идея да въздигаме колкото се може по-нависоко националното си знаме?
Управленците ни явно я одобряват. За тях трибагреникът и портретите на националните ни герои, с които кичат кабинетите си, отдавна играят ролята на смокинов лист. А грандоманщината, смятат те, впечатлява простолюдието.
Колкото си по-дребен и по-унижен, толкова по-високо ти се иска да подскочиш. За пред света. А като ти са слаби мартинките, на ужким. Символно. Българинът винаги си е падал по показността.
Е, та това ли е, дявол да го вземе, националната ни съдба – да се пъчим и да се мъчим?
