Десислава Николова - „Стоян и Гинка”

Десислава Николова – „Стоян и Гинка”

Десислава Николова – „Стоян и Гинка”

През девет села в десето, унуката при баба си стои. Вънка се поруха вдига и като зла хала вилнее. На миндера старата жена преде. Найден не знае кое пука повече, огънят или нейните кокалести пръсти. Той самият книжки разглеждаше и си спомни, че като по-малък все молеше някой да му ги чете. Изведнъж го осени друг спомен. Един ден, когато още минаваше прав под масата, прабаба му го викна:

-Яла тука бабиното, да ти река нещо.

-Я сам пред тебе бе бабе- кресна той шеговито. Голямата, както я наричаха всички в селото и семейството, беше и сляпа, и малко глуха. Та унуката не се сърдеше, когато го викаше, а той беше там.

-Ще ти кажа една история от времето, когато бях и аз красна девойка, с очи църни като маслини и коси златни кат жито.

-Бабо, ама ти някога си била млада?- учуди се детето, в детското му съзнание тя беше все стара и миришеща на лайка.

-Хе-хе-хе Найдене, че как да не е била, я се виж ти красавецо. На кого мислиш, че си се метнал?- подвикна баща му.

-Слушай ти сега мене!- троснато каза Старата.- Една вечер зайди буря голяма. Клони се трошаха, ято птици падна умрело от небето, а Гинка мома тъй тъжно навиваше преждата. Времето хич не я тревожеше, нито майциси обръщаше внимание. Никой я от село нещеше, момците все я подминаваха, а времето за годеж намаляше. Вече за стара мома я стягаха, зестрата й бяха дали, да разполага както ще с нея, с менци на извор не одеше, хорото само гледаше. Що китки си беше слагала, що накити си бе кичила и все нищо бре. Един ден се отказа и в мисли тъжовни потъна:

-Да танцувам мога, все ги надигравам и моми, и момци- казваше тя- И питка най-хубаво меся, и шевици най-арни шия, и сирене чудно правя, и приказки като стара баба разказвам. Па защо се нереди един момък при мене? Ни един не дойде да ме отвлече или поиска, ни една стрела не падна в бащини ми двори през Сирни Заговезни. Ах, самичка мале ще си остана, след мене род не ще има.

Тъй думаше тъжната Гинка. Усмивката ѝ вече не огряваше лицето ѝ, все със сбръчкани вежди гледаше и псуваше всяка девойка де видеше, че я задяват. „Ще си найдеш мъж, бисерче красиво” бяха думите на баби и лели от селото от край време. Мъж не иде, Гинка плаче и плаче. Сълзи не останаха, а само ежедневният труд даваше смисъл на деня ѝ.

Така се времето нижеше, шептежите на девойчето замряха. Надеждата си я бе оставила на полето след коситбата. И тъй до Коледа тежкотията вървеше. Но една вечер коледарски песни се чуха. Като ударена от гръм Гинка на прозореца отиде и що да види. Арен момък с коледарите, голям като бик и красив като звезда. Неговият глас най-силно се чуваше и наща мома очи не можа да свали.

-Гинкее- викна майка ѝ – Идвай да даваш колаци!!

-Ида, ида майце. Изкарай ми наниза златен и кърпата с цветята извади!

Майка ѝ се подсмихна и тихичко си затананика мелодията на сватбарско хоро.

-Тъй, тъй дъще- клатеше глава тя- Накичи се, усмихни се, раменете изправи и хубава престилка си вържи.

„…че си има хубава Дойна,

хубава Дойна, гиздава щерка –

от слънцето по-хубава,

от месеца дваж гиздава….”- така редяха песента и пред Гинкини порти запяха. Пред тях баща ѝ едър и сериозен, майката засмяна до него застана и молитва изпрати към бога: „Моля ти се, от сърце ти се моля. Една си дъщеричка имам, ни син ми остана, всичките ми ги взе, поне нея щастлива я направи.” Гинчето отзад надничаше и кошница за коледарите държеше. Песента се изниза и Гино рече:

-Добре сте ми дошли младежи!

-Добре сте ни заварили!- припяха момците

-Хубави песни ни пяхте, хубави работи ще ви дадем.- Гинка излезе напред и започна да дава по яйце и парче питка на всеки коледар. Започна най-малкия. Майка й след нея гевреци на гегите им туряше.- Щерка една си имам, убава Гинка й викат. Та тя ви питката омеси, яйцата сама ги подбра и цяла вечер колаци въртя.

-Знам аз чичо Гино- каза самодоволно първият от момците. Я сам тука да ви я искам!

-Тъй ли?!- учудено го изглегоха всички, Гинка се смути и бързо се прибра, но зад врата остана и ухо нададе.

-Остал съм и майка и баща от мойто село, та до ващо да дойда. През дивни поляни вървях, но по-дивно цвете от щерка ви не видях. Що висове преминах, толкова трудолюбива не срещнах. Сестра ми тука се задоми, та от нея знам за момата ви. Заръчах й на всички момци да рече, че Гинка е само за мене!

-Е, защо се толкоз забави бе синко?- намръщено запита бащата- Нащо чедо все плаче и накрая като откъснато цвете завехна. На хорото спря да ходи, песни по жътва не пее, гласа ѝ бяхме забравили. Само вечер тъжни шептежи чувахме. Една ни Гинка остана, едно ни чедо оцеля, цялото щастие ѝ искаме. – сърдитият му поглед не смути Стоян.

-Голям казън ми слагате така на сърце- отговори той- Но ази трябваше в чужбина да ида. Пари ми требеха да събера, та пред вас да дойда! В беднотия тежка живеехме с мойте родители и страх ме хвана, че Гинка няма да ми я дадете. Заминах и сега се върнах, все за нея мислих и все на сестра си писах, та Гинка да ми я опази. Да бях момък от селото ви всеки ден вода шях да ѝ искам от менците, все за китка щях да я преследвам и на хорото за нейния колан да се хващам. Та вече човек станах, имане имам, голяма къща се строи у селото ми и хубави армагани за нея нося от всяко място де съм бил!

-Стояне!- викна Гинка и като хайдутин разярено пред родителите си мина- Ти срам нямаш ли?- в очите го погледна и срещна изненадата в неговите, нима го помнеше- Ващо семейство замина като бяхме малки ти ми се зарече, че тука ще се върнеш, ръката да ми искаш. От малка тебе чакам, ала ти не дойде! За друг момък се оглеждах, на друг да пристана. Ти на мойте вести от търговците не отговаряше и защо? Заминал пари да печели!- яростта й кипеше, топлеше я от зимния вятър.

-Дъще, тъй недей да говориш, нали е вече тук….- опитваше да я успокои майка ѝ , ама тя бясна хала не млъкваше.

-Какво ти казах аз на тебе?

-Че и сиромах момък ще ме вземеш.- подсмихна се Стоян, тъй щастлив, че го е познала.

Пролет настана, пъпките се пукнаха и навсякъде замириса на нов живот. Напрежната мъка на Гина я нямаше, защото за сватба се стягаше. Стоян бе обещал в нейното село да се венчаят, а после в неговото. На родителите ѝ им обеща да я пази и много внуци догодина да им доведат.

-Бабо?- рече въпросително- Другата ми баба и тя се казва Гинка.

-Така е Найденчо- подсмихна се Старата.-  Твоята баба прави ли най-хубавото сирене и най-пъстрите шевици в цялото село, та и извън него?

-Меси и най-вкусната питка.

Найден гледаше баба си как преде. Тя тъжно и умислено съзерцава нещо през прозореца. Унуката стана и отиде при дядо си, за да го извика.

-Гинке, моя дивна китке, що предеш сама?-  Стоян седна до нея, а тя грейна като майско слънце.

 

35 Views
error: Content is protected !!