Jun
Разкази
“Четиринадесетата година” – ЧАСТ 2 – Ким Джаксън
ЧАСТ 2
Успях да хвана последния автобус за град, който е на час път от нашия. Там живееше приятелка на мама. Още докато бях бременна открих телефона ѝ в едно старо тефтерче. Свързах се с нея и ѝ разказах историята за гаджето, което ме е зарязало бременна и тя се отзова на молбата да ми помогне, ако един ден се озова в безизходица, когато и да се случи това. Явно този ден беше настъпил. Озовахме се пред къщата на леля Поли посред нощ, но тя ни посрещна с радост. За първи път ядох нещо сготвено от някой друг, без да бързам, без притеснение, че чинията ми ще полети към пода или стената. За първи път някой ми се усмихваше, вместо да ми крещи. За първи път от толкова много време спах сама в леглото и пак сама се събудих сутринта. Леля Поли не ме разпитва нищо. Сама ѝ споделих част от историята. Казах ѝ, че пастрокът ми ме бие, че нямам пари, че нямам къде да отида. Съгласи се да гледа Ина докато си стъпя на краката, да намеря квартира и работа. Каза, че можем да останем колкото време си искаме. Следобед приспах Ина и казах на приятелката на мама, че трябва да свърша някои неща и до няколко дни ще се върна, но искам момиченцето ми да е в безопасност. Написах едно дълго писмо, което ѝ дадох с молба да го предаде на малката когато стане колкото мен – на двадесет години, ако мен ме няма тогава. Леля Поли прояви разбиране и не ме подложи на разпит. Дойдох тук, на любимия си плаж. Исках да се сбогувам със света по залез и морето да бъде мой последен дом. Отпуснах се на пясъка и се разридах. Плачех от болка, но и от облекчение. Плачех от мъка по пропиляното си детство, по изгубената си младост, но и от радост, че дъщеря ми няма да живее в същия ад. Плачех, самосъжалявайки се. Плачех, спомняйки си. Плачех и исках да измия цялото страдание от тялото и душата си. Плачех и се молех да ми бъде простен последният грях, който щях да извърша по собствен избор. Небето заплака заедно с мен, сълзите ми се сляха с дъжда и усетих, че е дошъл часът на раздялата. Следващото, което помня, си ти. Първият мъж в живота ми от когото не се страхувам. Първият, пред когото говоря толкова откровено за себе си. Не знам какво ще се случи сега, когато вече знаеш истината за гостенката си, чийто живот незнайно защо спаси, но знам, че не искам да разбърквам твоя и да ти предавам от моята горчилка. Виждам, че светът ти е различен, светъл и подреден, не искам да го помрачавам.
– Нищо не помрачаваш, напротив, внасяш нов живот в тази къща. – успях да промълвя аз, опитвайки се да прикрия от Таня колко съм разтърсен от историята ѝ.
****
В следващите месеци ѝ дадох уюта и спокойствието, от които се нуждаеше. Тя не искаше да се намесвам, въпреки, че я уверявах, че в професията си постоянно попадам на подобни на нейният случаи и искам да ѝ помогна с каквото мога. Разсейвах я всякак. Водех я по заведения, в МОЛ-а, на кино и театър, на разходки с колата до съседни градове и красиви, исторически места. Исках да усети хубавата страна на живота, да изпита всичко неизживяно до този момент. Казваше, че единственото ѝ спасение било тайното четене на книги, с които се сдобивала от библиотеката, и в чийто свят се криела в часовете, в които оставала сама. Личната ми библиотека беше на нейно разположение и вече нямаше нужда да се крие, когато чете. Веднъж взе книга от най-горният рафт, трескаво я погали и се разплака. Оставих я да се успокои, преди да я попитам защо се разстрои така.
– “Без дом“ е любимата ми книга. – хлипайки ми отговори Таня. – Препрочитала съм я безброй пъти и никога не мога да си контролирам сълзите. Една вечер Грозни си дойде много пиян и ме хвана да я чета. Грабна книгата и я разкъса на хиляди парченца. Нямало да му се правя на учена и важна. Събирах тайно стотинки, когато ме пратеше на пазар, за да купя нов екземпляр и да я върна в библиотеката.
– Тази книга вече е твоя, Таня. – казах с усмивка. – Никой, никога няма да я докосне.
****
Не знам на какво точно се дължеше, но приятелството и близостта между нас се появиха още в първият ден. Имах усещане, че винаги е била до мен. В първият месец дори и не намеквах за интимност, защото усещах сковаността и напрежението ѝ, дори когато я докосвах по рамото в опит да я окуража за нещо. Времето си свърши своето и нещата се получиха спонтанно и прекрасно. Всеки ден ѝ давах простор, правех ѝ всякакви приятни изненади и се опитвах да бъда за нея доброто, от което се нуждаеше. Често ходеше при леля Поли и дъщеричката си, винаги сама. Отначало не искаше да приеме средствата, които давах за отглеждането на Ина, но постепенно я убедих, че щом са част от живота ми, значи детето е и моя грижа. Харесваше ми да виждам пламъка в очите ѝ и усмивката, когато се връщаше от тези посещения.
Една сутрин, събуждайки се много рано, импулсивно извадих личната карта на Таня от чантата ѝ. Там видях не само, че фамилията ѝ е Харизанова, но научих и адреса, на който е живяла. Никога не узна за това мое воайорство, нито че скоро след това се озовах пред дома ѝ, лице в лице с Иван Грозни. Заварих го в нормалното му, пияно състояние. По обяд. Казах му, че съм адвокат, че мога да го съсипя, ако си позволи да потърси Таня и детето ѝ. Не му казах името си, да не му щукне да я търси при мен. Изхили се нагло и се разкрещя: „Хей, борсук, няма да ми казваш какво да правя! Таня вече не ми трябва, одъртя! Малката, обаче, ще я открия и ти не можеш да ми по… “ Не можа да довърши, защото получи юмрук в лицето! Не изтрезня нито от него, нито виждайки шурналата си от носа кръв. Предупредих го, че това е най- малкото, което ще му се случи, ако направи опит да търси дъщеря си и си тръгнах.
Последващите събития се развиха с шеметна скорост. Таня се върна след седмица от поредното си посещение при леля Поли разплакана и стресирана. Задъхано и накъсано ми разказа, че леля ѝ се обадила през деня да отиде веднага. Пристигайки научила, че сутринта Иван Грозни се появил неочаквано пред дома на леля Поли. Тя го познала когато погледнала през шпионката. Докато звънял непрестанно и думкал по вратата на къщата, тя скрила Ина в гаража. Убедила момиченцето да не издава и звук, каквото и да се случва, и я заключила там. Тогава отворила на настоятелният, неканен гостенин. Той само крещял като луд, че това е последното място, защото обиколил всички роднини и приятелки на жена си, и е убеден, че неговите момичета са в този дом. Нямало да си тръгне без Ина. Леля Поли нямало какво да стори и го оставила да се убеди, че е сама. Грозни не просто обиколил всички стаи, отворил всеки гардероб и надникнал под всяко легло, ами обърнал всичко наопаки. Без срам и свян хвърлял всички вещи, които му попаднели, а когато видял детските дрешки и играчки яростно започнал да ги чупи и къса, крещейки, че го лъжат. Изпадналата в отчаяние и шок жена взела телефона и му казала, че набира полицията. Тогава той изсумтял, че това няма да свърши тук и сега, че ще се върне и ще вземе онова, което е негово. И си заминал, така както и дошъл, с гръм и трясък.
Когато се отзовала на обаждането на леля си, Таня заварила полицията в къщата. Наложило се да обясни защо този мъж я търси и руши чужда собственост. Тогава и леля Поли разбрала, кой всъщност е бащата на Ина. Обещали на полицаите, че на следващата сутрин ще отидат в участъка да дадат писмени показания и жалба срещу натрапника. Таня настояла да не правят това веднага, първо да се успокоят. Насаме разказала цялата истина на жената, която ѝ помогнала толкова много, успокоила ги двете с Ина, казала, че трябва да се види с мен и ще се върне на следващият ден, за да отидат в полицията.
Доста дълго през тази нощ успокоявах Таня и я уверявах, че ще направя всичко възможно да помогна изродът, наречен баща на детето ѝ, да си получи заслуженото. Сега вече имахме реална причина да го вкараме зад решетките. Бях готов за най-важното дело в живота си. Убеден бях в успеха. Нямах търпение този ужас да остане зад гърба ни. Таня много плака и не спря да ми се моли, ако се случи нещо с нея да не изоставям Ина. Обещах ѝ няколко пъти, че никога няма да ги изоставя. Опитах се да я успокоя, че нищо лошо няма да се случи с нито една от двете.
На следващият ден трябваше да стана много рано. Разбрахме се, когато приключа с настоящото си дело, да я закарам до града на леля Поли. Не знам как успях да се държа професионално в съдебната зала, да говоря за събития различни от тези, които ме вълнуваха всъщност и да защитавам хора, които можеше да защити някой мой колега, а аз да се заема с по-важните за мен същества. Когато приключих исках по-скоро да се прибера, карах като луд по улиците към дома си. Натисках нервно клаксона и се държах сякаш бързам да потуша пожар. Влетях през входната врата, викнах на Таня, че съм си вкъщи и ако е готова, да тръгваме. Не получих отговор. Викнах още няколко пъти, но отново напразно. Потърсих я във всяка стая – нямаше и следа от нея.
Всичките ѝ дрехи бяха в гардероба. „Без дом” си стоеше на лавицата, всичко светеше от чистота и наоколо цареше странна тишина. Не ми се случва често, но тогава се уплаших. Не разбирах защо и къде е заминала, не само без мен, но и без дъщеря си, както разбрах от леля Поли. Защо телефона ѝ е изключен и какво се обърка? Когато влязох за пореден път в спалнята, забелязах бял плик на нейното шкафче. Когато го разкъсах пред мен се появиха букви, образуващи думите, от които най-много се страхувах: „Мили ми Димо, съжалявам много за неблагодарността, която ще проявя към теб, но чувствам, че това е най-правилното, което мога да сторя. Иван Грозни не бива повече да стъпва по тази Земя, не бива да разрушава ничий живот! Знам, че си готов на всичко и си способен да го вкараш зад решетките, но на мен това не ми е достатъчно. Не искам да треперя за бъдещето на моето слънчице. Поверявам Ина на твоите грижи, защото знам, че ще бъдеш с нея толкова добър, колкото беше с мен. Душата ми ще ти е вечно признателна, за всичко! След детето ми, ти си най-хубавото нещо в моя кратък и безсмислен живот! Моля те, прости ми! Ще те намеря в друго време, обещавам! С цялата ми любов, твоя завинаги: Таня“.
Седях на леглото в ступор няколко минути. Не знаех какво да мисля, какво да правя, къде да отида, на кого да се обадя. Като в унес се качих в колата и скоро се усетих, че пътувам към дома, в който беше израснала и страдала толкова много милата ми Таня. Там никой не ми отвори дълго време. Обиколих цялата къща, опитах да надникна през прозорците, но нищо не видях, нищо не чух. Обадих се в полицията. Чух виещите сирени много скоро след това. Когато и при настоятелното звънене на полицаите никой не отвори, те разбиха вратата. Влязох в жилището с тях. Натъкнахме се на най-ужасната картина, която някога бях виждал! Финалната сцена от трагедията, разиграла се в хола, ще бъде винаги пред очите ми, независимо дали искам или не. Таня лежеше на пода, до дивана. Изглеждаше дълбоко заспала, с тъжна усмивка на лицето. А стърчащата от корема ѝ дръжка показваше причината за плувналият в кръв мокет. Моето слънчево момиче си беше отишло така, както беше живяло – в мъки и самота. Не можах да бъда до нея, не можах да я защитя, не можах да държа ръката ѝ, когато най-много съм ѝ бил нужен. Видях и Грозни, строполен по очи в един фотьойл, с разперени ръце и крака на пода. Целият фотьойл и килима около него бяха променили реалните си цветове в червено. Не изпитах срам, че се зарадвах на смъртта му, но съзнанието ми отказваше да приеме, че Таня е имала сили да я причини. Отмъстила за болката си, предпазила детето си, но погубила и душата си. Можех само да гадая, дали е искала да се случи точно така или нещата са се развили спонтанно, след развихрил се скандал. Полицаите направиха оглед и всичко, както си му е реда, телата бяха откарани в моргата, аз разказах всичко, което знам и след дни разследването приключи. Установени бяха пресни синини от побой върху тялото на Таня, както и счупени ребра. Под ноктите ѝ имаше миниатюрни парченца от кожата на пастрока, а неговото лице и гърди бяха изподрани. По дръжката на окървавения нож беше установено наличието само на отпечатъци от ръката на Таня. Предполага се, че след като я е пребил, Иван Грозни се е опитал да я изнасили за пореден път, но моето смело момиче е намерило начин да се защити. За това на пода, до фотьойла, лежаха няколко големи парчета от счупен, керамичен пепелник. А на дясното слепоочие на насилника беше засъхнала тънка, червена струйка. Докато е лежал зашеметен по лице, Таня е изтичала до кухнята, грабнала е най-големият нож и, прерязвайки сънната му артерия, е оставила насилника да лежи по очи завинаги. Изпаднала в шок е сложила край и на собственият си живот.
С леля Поли и малката Ина се видяхме на погребението. С огромна тъга в големите кафяви очи, като на майка си, малката наблюдаваше всичко, но нямаше сила вече за сълзи. Също като Таня, на това красиво, невинно момиче му се налагаше да порасне преждевременно. Въпреки че продължих всеки месец да превеждам средства по сметката на настойничката ѝ, никога след това не видях Ина.
Отново тичах сам. Отново голямата ми къща беше празна и тиха. Отново заключих сърцето си за любовта и сложих маската на женкар-непукист. Отново печелех дело след дело, но вече не се гордеех със себе си. Каквото и добро да сторех на някого, не усещах удовлетворение. Тежестта в гърдите ми растеше всеки ден и се опитвах да я премахна, тичайки всяка вечер по плажа и отдавайки се на приключения.
****
В тази дъждовна, есенна вечер, когато се навършват четиринадесет години от смъртта на Таня, потушавайки болката си с чаша коняк, записвам историята ѝ, за да научи светът за нея. Разказвам я така, както се е запечатала в съзнанието и сърцето ми.
Слагам последната точка и прибирам страниците в пощенски плик. Тогава се звъни на входната врата. Влача се към нея без желание и обмислям как да отпратя поредната досадна, влюбена жена, която съм сигурен, че стои от външната страна, под дъжда. Отварям небрежно и изстрелвам веднага, с унил глас:
– Не помня коя си, извини ме, но те моля да си вървиш. Не ми е нито до теб, нито до никоя.
– Здравей. – изчуруликва едно приятно, весело гласче. – И аз не те помня, но ми казаха, че ти си Димо Белев. Приятелят на мама Таня, който я е спасил. Аз съм Ина.
В тази секунда изтрезнях. Погледнах в познатите, топли, кафяви, усмихнати очи и в моят свят нахлу надеждата. И животът. Обещавам, когато остарея, да разкажа и тази история.
07.04.2022
Автор:
