„Четиринадесетата година“ – ЧАСТ 1 – Ким Джаксън

Reading Time: 10 minutes
ЧАСТ 1

Отново е късна есен, отново слънцето залязва, а ситни капки дъжд отново мокрят лицето, косата и анцуга ми докато тичам по плажа. Вече четиринадесет години не пропускам спортуването по залез. Макар че от слушалките на айпода ми звучи любимата рок музика, която винаги успешно ме пренася далеч от реалният свят, всяка вечер нещо не ми дава мира и не спирам да се взирам в морето, да наблюдавам всеки човек и всичко случващо се наоколо. Не искам да пропусна нещо. Не искам да пропусна някого. Докато тичам не осъзнавам тревогата си, нито ми се струва неуместен огледа, който правя. Когато входната врата се затвори зад мен и седна на любимата си пейка, в добре поддържаната ми градина, до басейна, тогава често си казвам: „Ето, отново го правиш. Какво очакваш? Да спасиш някого ли? Това ще я върне ли при теб?“ Винаги си отговарям отрицателно и влизам в добре обзаведената си, почистена до блясък, толкова голяма и толкова тиха къща. След хладният душ се отпускам на любимият си диван, паля си любимата марка цигари, наливам си от любимият коняк и се отдавам на релакс. Няма кой да ми казва да не пуша, няма кой да ми мърмори, че пия. Няма и мила, женска усмивка, която да ме изтръгне от мрачните спомени и да внесе надежда в настоящето ми. Не искам и да има. Жените винаги са били за мен само мимолетни увлечения. Не го крия от тях, но те го знаят и без думи. Външността ми и кариерата ми на преуспяващ адвокат са достатъчен стимул за дамите да желаят да бъдат в моята компания, пък било то и за една нощ. На някои им се усмихва късметът и нощта се превръща в приключение за седмица или две. Най-често толкова е достатъчно да ми доскучае и да потърся авантюра в нови обятия. Всеки път, когато жена прекрачи прага ми, тая надежда, че ще поискам да закусваме заедно, но само няколко часа по-късно галантно споменавам, че съм много уморен и ѝ поръчвам такси. Късметлия съм и аз, че не ми правят сцени и очакват аз да ги потърся. 

Приятелите постоянно ми повтарят, че един ден този начин на живот ще ми омръзне, че ще поискам една жена да остане, че ще мечтая къщата ми да се превърне в дом, че ще искам да чувам детски смях. Само някои от тях знаят, че имаше едно много кратко време, в което моят свят беше погълнат от едни изплашени, дълбоки, кафяви очи. Знаят, че тогава исках да бъда различен, даващ, грижовен и обичащ. Знаят, че желанието ми не беше достатъчно, за да поиска и тя да остане. Моята сила не можа да се влее е нейната изстрадала душа. Моята грижа не излекува раните ѝ. Моята любов не я накара да обикне живота. Как тогава да вярвам, че за друга ще бъда всичко? Как да поискам друга да бъде всичко за мен? По-добре ми е така. Нека ме мислят за суров и студен. Нека вярват, че нямам душа, че чувствата са ми нещо далечно. Нека вярват, че само физическата наслада ми е важна. А аз, в тишината на нощта, ще си припомням, че имаше момент в моят живот, когато бях един по-добър мъж. 

 

****

 

Тогава бях млад, зелен и с много буен нрав. Вършех щуротия след щуротия и сериозен ме виждаха само в съдебната зала, където печелех първите си дела и се чувствах все по-горд от успехите си. Колкото повече лоши индивиди вкарвах зад решетките, толкова повече растеше самочувствието ми. Още тогава най-удовлетворен се чувствах след поредния насилник когото пращах за дълго на топло. Благодарността в очите на дълго малтретирана жена, топлата прегръдка на изстрадало от много побоища дете ми вдъхваха кураж и превръщаха работата ми в благородна мисия. Още в онези години, за мен любовта си беше развлечение и с нея се разтоварвах от тежките професионални дни. Всяка нощ с различна любов. Както вечер тичах за здраве, така сутрин бягах от даване на обещания и надежди. В онези години прага на дома ми прекрачиха на излизане много тъжни, момичешки очи. Избягвах да мисля за тях.

Съдбата обаче ми беше приготвила една специална среща. Няма да кажа, че беше случайна, защото не вярвам в случайности. В онази хладна ноемврийска вечер някакво странно усещане ме беше обзело и нямах голямо желание за редовният си крос при залез. Ръмящият дъжд понамаля и реших, че не искам да пропусна да изпратя и този ден подобаващо. Не е редно да си нарушавам създадената от месеци рутина заради някакво си усещане. Сложих си горнището на спортния екип с качулката, слушалките в ушите и след минути тичах по пътеката към плажа, който пустееше както никога преди. Всяка вечер се разминавах с други тичащи, разхождащи се влюбени и вече бях свикнал с хорското присъствие наоколо. Нещо различно витаеше във въздуха в онази вечер и то не беше само смесеният мирис на дъжд и море. Самият аз бях напрегнат и не разбирах защо. Когато от няколко минути вече босите ми крака потъваха в мокрият пясък, мернах в близост до разбиващите се вълни разхвърляни дрехи. Приближих се изпълнен с любопитство и разбрах, че дрехите са женски и образуваха пътечка. А тази своеобразна пътечка завършваше в морето. Вълните тъкмо прегръщаха една бяла тениска и се опитваха да я отнесат надалеч. Незнайно защо, светкавично събрах един пуловер, един панталон, едни чорапи, грабнах и чакащите наблизо обувки. Свих ги на топка и ги оставих на пясъка, по-далечко от водата. В този момент, с периферното си зрение улових една показваща се над вълните и изчезваща отново под тях ръка. Нямах време дори за светкавични мисли. Събух си маратонките, захвърлих слушалките с малкият дискмен и горнището си до тях, и след кратък спринт се озовах в ледените обятия на Черно море. За кратко дъхът ми спря, но бързо се окопитих и заплувах колкото сили имах, без да изпускам от поглед все по-малко подаващата се ръка. Стигнах до нея секунда преди пръстите ѝ тотално да изчезнат в дълбините на морето. Издърпах малкото телце нагоре, прегърнах го така, че главата му да е на рамото ми и заплувах по гръб, доколкото можех, към брега. Вече на твърда земя, не се наложи да приложа уменията си по оказване на първа помощ, защото тя се закашля, изплю обилно количество вода и скоро дойде на себе си. Загърнах я с горнището си, подадох ѝ мокрите дрехи и обувки – мои и нейни, както и дискмена ми, и я понесох на ръце към дома си. Бях благодарен, че дъждът беше спрял, и че не живеех далеч от брега. Никой от нас не промълви и дума, докато не се озовахме на килима пред камината ми. Тогава едни големи, кафяви, като на сърна, очи ме погледнаха боязливо и с тих гласец момичето промълви: „Не знам откъде се взе и защо ме спаси, но много ти благодаря!“. Сложих показалец на устните ѝ, смъкнах от нея горнището на екипа си, завих я с едно одеало, сложих вода в чайника и докато той си вършеше прилежно задачата, аз се насладих на един горещ душ. Връщайки се след минути в хола, заварих моята гостенка в същата поза, зареяла поглед в бумтящият огън. Сякаш не ме забеляза когато минах покрай нея. Чак когато сложих няколко дърва в камината се размърда. Попитах я дали иска първо да пием чай или да се изкъпе, и тя свенливо ми каза, че си мечтае за душ, но няма с какво да се преоблече. Усмихнах се, взех я за втори път на ръце и я занесох в банята. Успокоих я, че докато се къпе бельото ѝ ще изсъхне, а после ще ѝ дам една голяма моя пижама. Бегла усмивка озари лицето ѝ. 

В следващите часове изживях най-странната и спокойна нощ в живота си. Сгрявани от огъня и горещият чай с коняк, мълчаливо споделяхме присъствието си. Единствените думи, които си разменихме бяха:

– Здравей и добре дошла в моят дом. Аз съм Димо. Адвокат Димо Белев. Приятно ми е. Чувствай се спокойна и като у дома си.

– Аз съм Таня. Просто Таня. Приятно ми е и на мен. Хубаво е да те спаси важен човек.

Не вярвах, че ще ми се случи, но спах блажено цяла нощ, пред камината, със сгушена в обятията ми жена. Когато на разсъмване отворих очи и видях черната ѝ, къдрава коса, разпиляна по рамото ми, вместо раздразнение изпитах странно приятно чувство. Измъкнах се тихомълком и след около час се върнах с приготвена от мен закуска. Не поднесена в леглото, а на пода. Учудването на гостенката ми, след като се събуди, мога да опиша само с искрите в очите на дете, когато види дълго чакана играчка. Докато се разсънвахме и се наслаждавахме на кулинарните ми умения, които не знаех, че притежавам, разговорът ни потръгна. След обичайните въпроси и отговори при запознанство, тя се отпусна и ми довери историята си. Няма как да забравя този разказ, защото остави трайна следа в душата и живота ми.

– Вероятно търсиш начин да ме попиташ защо снощи исках да изчезна в морето? Не е лесно да ти споделя, но ще го направя. Ти ми спаси живота и ти дължа поне това. Да знаеш защо. От години единственото ми желание е да ме няма, да приключа с цялата агония на съществуването си. Не, недей. Не казвай нищо. Чуй ме първо, тогава пак ме уверявай, колко прекрасен може да бъде животът. Може пък да ти повярвам, но по-вероятно не. 

Бях хлапе на шест години когато мама се разболя от рак. Много я тормози гадината! Цели две години изкара по болници и на леглото вкъщи след курсовете химиотерапия. На тази крехка възраст се превърнах в домакиня и майка на малкото ми братче, което беше много ревливо бебе. Готвех, чистех, гледах детето, отмених мама във всичко. Бащата на брат ми, моят пастрок, носеше парите. Поне за известно време, защото колкото повече мама се влошаваше, толкова повече той се влюбваше в чашката и изпиваше припечеленото. Започна да го дразни всичко, което правя или не правя. Не харесваше манджите, крещеше ми да бърша праха или да гладя по-добре. Обиждаше ме, защото не съм можела да укротя едно бебе и какво ли не. Започна и да ме бие, за щяло и нещяло. Никога в присъствието на мама обаче. Тя така и нищо не разбра. Когато мама почина, нямах време за сълзи и страдание. Нямах и минута покой вкъщи. Не знам откъде намирах сили да ходя на училище, но не пренебрегвах уроците и домашните си. Нещо ми подсказваше, че учителките не бива да узнаят истинската ситуация в семейството ми. Знаеха за мама, но си позволих да ги излъжа, че баба идва да ни помага. Всъщност оставях бебето при една съседка докато вървяха учебните часове. На четиридесетият ден от смъртта на мама се разделих завинаги и с братчето ми. Баща му го занесе в детски дом и узнах за това когато се прибрах от училище. Заплаши ме, че ако ме види да плача за него или изобщо някога спомена името му, ще ме пребие от бой. Даде ми да разбера, че трябва да продължа все така да се грижа за дома ни и за него. След още четиридесет дни научих какво означава напълно да заместя мама.

Да, точно това, което си мислиш се случи. Беше август, въздухът ухаеше на розите, които растяха в градината ни. Луната надничаше през прозореца на стаята ми, а аз спях спокойно, защото бях сама. Оказа се последната нощ, в която се наслаждавах на спокойствие и дълбок сън. Не помня да съм сънувала нещо, нито да съм имала предчувствия. Казвам го, защото преди и след тази нощ често ми се случваше да сънувам един и същ кошмар, в който виждах как държа в ръцете си голям нож, целият в кръв. Събуждах се обляна в пот, но свързвах кръвта от съня единствено с научаването на някаква истина, на някаква тайна. Така поне ми казваха съновниците. Онази спокойна нощ завърши с отрезвително утро. С гръм и трясък бях изтръгната от безгрижният свят на Морфей, за да се запозная с нови ужаси от реалността. Събудих се усещайки как се вдига нагоре нощничката ми. Преди още да си отворя очите, усетих груба ръка да шари по бедрото ми. Извиках уплашено, но друга голяма ръка ми запуши устата и познат, страховит глас ми каза: „Стой мирна, моето момиченце! Не викай и не шавай! Само да посмееш да гъкнеш или да се опиташ да се измъкнеш, за секунди ще те удуша! Ясен ли съм?! Това телце е мое, ти си моя! Нормално е щом правиш всичко вкъщи, а аз те храня, да бъдеш и моя жена! Бъди послушна, пази това в тайна и ще си живеем добре! Хайде, прави се на заспала!“.

Ужас обзе цялото ми същество. И не ме напусна в следващите дванадесет години. До снощи. Почти всяка нощ, понякога на разсъмване, се преструвах на заспала, плачейки безгласно, а той ми причиняваше всички гадости, които минаваха през пияната му глава, повтаряйки ми същите думи от първата сутрин. Понякога беше трезвен, но не по-малко жесток с мен. Преди да ми дойде първият цикъл, малко преди да навърша единадесет години, използваше само ръцете си за да ме опознава и ме караше да върша гнусни неща, за които ти като мъж се досещаш. Стигнах до там, че да искам да се върне този начален период, защото всичко, което изживях в последните девет години, мога да опиша само с думата ад. Деветте кръга на ада. Всичките ги опознах. Всъщност вече не вярвам, че има рай, където и да било. Поне за мен. След като ми отне девствеността, ме спря от училище под предлог, че нямаме пари. Нямах и приятели. Общувах единствено с него, ако това може да се нарече общуване, и разменяхме по няколко думи със съседката, на която преди оставях братчето си, и с продавачката от кварталният магазин. Понякога си мислех, че те се досещат какво ми се случва, но ги е страх да се намесят. Може и така да е. Бях тиха, срамежлива, почти не говорех. Вкъщи идваха само негови приятели, все на някого би трябвало да е направило впечатление това. Въпреки пиянските запои Иван Грозни, както го наричам, се стараеше да не вдигаме врява, за да не викне някой съсед полицията. Всичките гуляи минаваха под негов контрол и всички зверства в максимална дискретност. Около година, денем му бях прислужница, а нощем сексуална играчка. Дори ме наричаше “моята кукличка”. 

Една нощ се хвана на бас с приятел, че може да му предостави удоволствие каквото не е и сънувал. Спечели парите от баса и не спря да се хили. Така започна „бизнеса“ с извратените си дружки. Продължих да съм кукличка, но не само в неговите ръце. Колкото по- мълчалива и изпълнителна бях, толкова повече той печелеше. Имаше периоди на ревност, когато бях само негова. В един такъв период забременях. Разбрах го когато три месеца подред нямах цикъл. Заведе ме на лекар за да се убеди, че е вярно и се направи на ядосан пред гинеколога, че толкова малка съм си намерила гадже и съм спала с него. Нямало да ми позволи да направя аборт, защото се страхувал, че няма да го преживея. Насаме ми каза, че иска дъщеря, която да прилича на мен. Знаех, че той е бащата, защото останалите използваха предпазни средства по негова заповед. Самата аз бях дете и не можех да се зарадвам, че ще имам бебе. А пък и ме тормозеше мисълта, че ще е от такъв звяр. Благодарение на малкото човече в мен имах няколко месеца покой. Нито ме биеше, нито ме докосваше по друг начин. Казваше, че му трябвало здраво дете. Когато разбрах, че желанието му ще се изпълни и ще имам момиченце, исках да я нарека Надежда. Грозни обаче категорично заяви: „Ще я кръстим на мен. Мисли име с моята буква.“ 

Така, само на четиринадесет години, родих моята прекрасна Ина. Тя внесе светлина и сила в живота ми. Въпреки че баща ѝ продължи да ме изтезава, да изкарва понякога пари от мен, да трови дните и нощите ми с капризи, побоища, контрол и всякакви ужаси в леглото, аз вече имах причина да посрещам слънцето. Казах си, че докато Ина поотрасне ще търпя всичко, за да има тя дом и майчина любов. Вероятно когато ме извади от морето си забелязал раните и синините по тялото ми. Повечето са от два дни. Имахме бурен скандал с Грозни. През смях ми заяви, че дъщеря ни вече е на шест години и ѝ е време да отменя майка си. Чудел се, дали тя да не започне да учи с него тънкостите на занаята по-рано, отколкото започнах аз. За първи път се противопоставих, развиках се, че няма да позволя да почерни живота на детето ми! „Ще видим тази работа!“, изкрещя той и ме смаза от бой. Когато излезе да потуши гнева си с някоя бутилка в някой бар, събрах набързо един сак с дрехи и играчки на малката, пъхнах в джоба си документи и малко събрани пари, и изчезнах с нея в нощта. 

Край на първа част…

 

Автор:

Ким Джаксън

129 Views