Елемаг - глава 1

АЗ, ЕЛЕМАГ – 1

Воинът на Тервел

Глава I

ЛОВЪТ

С илюстрация от Ивайло Иванчев и Теодор Манолов – от едноименния комикс, който се рисува в момента

Лето 6213 от Сътворението 22 ден от луна Елнем, Докс – година дванайсета от Небесния цикъл(12 декември, 704 г. от Христа)

Плиска и земите южно от нея

Елемаг, Винехов отрок:

1

Аз – Елемаг, син на Винех-олгбоила, аз, Елемаг – нявгашен воин на Тервел-канасюбиги и наемник на автократора Юстиниан, втория с това име, си спомням много добре как почна цялата история, що съм се застягал да ви разправям. Как почна от мое гледище, разбира се… Макар… сетне да се оказа, че е почнала другояче и от по-преди, ама и дотам ще я добутам, надявам се, при все че, то вече е ясно, писането въобще не е мойто нещо. Обаче като няма кой друг да размаха истината, както е видна тя през очите на българина, докато извъртащи ромейски хронографии – с гребло да ги сбираш… Па и това, което съм преживял и изпатил, никак не е зле да се пренесе на пергамент – и за поучение, и за проветряване на людската памет…

Началото е мъчно… Но кога съм се отказвал от нещо мъчно?… Та, все отнейде следва да захвана, нали тъй… Затова ще я подкарам от деня, в който, дето има една дума, се покрих с ловджийска слава, усмъртявайки цели две… Оф, не!… Чакайте… Това още няма да го издавам, че инак нататък ще е скучно…

А защо аз ли? Нали ви намекнах – никой измежду още мърдащите не е сведущ дотам относно събитията от ония години… А моя милост поназнайва туй-онуй по простата причина, че е участвал лично в правенето на тия епизодии от миналото!

Естествено, че мога да си служа с буквите!… Какво, като съм „варварос“, какво, като съм стратиот? Ксенофонт също е лял, колкото кърви, толкоз и мастило! Ами Цезар? Що пък и моя милост да не се пробва с перото при все войнишкото си призвание? Прекарал съм в богоспасимия Висантион, столнината на образованието, цяла вечност, а и баща ми е бил тамо, дори, може да се рече, е отвисял няколко лета в самия Пандидактерион, е… не като ученик, всъщност… По-скоро като… как му се вика… „педагогос“ на тогавашния канартикин Тервел – моя вече покоен господар! Майка ми пък… Оф… Това какво значение има, братко, при положение че те ограмотиха и научиха на ромейки глоса още от дете?…

Но как да приведа в движение натоварената до строшаване талига на възпоменанията си, Премъдри Небесни Властелине на Съдбата, без да впрягам воловете отзаде? Как да вкарам и задържа безразборно святкащите и гаснещи из ума ми проблясъци от миналото в руслото на последователността? Май се пооплетох…

Добре…

Вече споменах – помня всичко от тоя ден до най-ситната завъркулка! (Та нали оттогава орисията ми взе лека-полека да се обръща, дорде ме изсипа в празното, изгубил всичко, включая и земята под нозете си, та ме стори дърво без корен или, речено по ромейски – презрян метанаст?)

А нещата вървяха тъй харно…

Както и да е, във въпросния мек зимен ден през година Докс, сиреч четвъртата от възкачването на Тервел, Аспарухов отрок, Кубратов внук, на трона в Плиска, излязох да ударя някакъв дивеч.

Общо взето, чудех се де да се завра… Мене ми дай рат, такъв съм си… Е, бях, по-после ми дойде акълът. Но тогава, на двайсет и две, сънувах най-паче битки и воинско величие! Даже фустите идваха подир туй!

А времената бяха, поне донейде, мирни и спокойни. Дразнещо спокойни! В ръцете на новия ни владелец държавата процъфтяваше. Населението на Плиска се бе отдало на труд и замогване, лятос ливадите около града бяха пълни с добитък и превъзходни коне, нивите произвеждаха зърно, планини да заровиш под него. Сееше се, ловуваше се и се майсторяха деца, никой не щеше да се сече! Сега пък – даже по-зле! След усилната работа през есента, когато обилието отмаряше на Долната земя, когато от север нахлуваха ледени вихри и мраз сковаваше твърдта, душите на всички бяха още по-обездвижени от предпразнична леност – наближаваше Ениалем!

В тоя неинтересен сезон, сезон без войни и даже без бойни учения, вашият покорен слуга – Елемаг-багатур, що обожаваше кръвта, сраженията и свирнята на тетивите, лудваше от нямане що да се прави! Службата ми като учител по фехтуване на младия престолонаследник вървеше към успешно приключване, та дремех в пустата ни къща (мама и болният ми бащица вече живееха в северските земи под Хемус, сиреч в татковия боилод). Ожидах канасюбиги всеки момент да ме стори чигот, поне така ми бе обещано, пък не ставаше, и това ме изнервяше още повече.

Ако не беше ловитбата, сигур щях да се пропия… Затуй често бягах от града и овършавах лесовете в трепане на вълци, зайци, диви свине и всичко, що мърда, пък яде ли се, или не, не ми дремеше въобще.

Та ето ме и в тоя съдбовен ден – още от заранта – на сивия красавец Атман, но с най-обикновено късо кожухче, поръбено с лисичи опашки (не съм суетен, е, поне когато ходя за дивеч), а отдолу – без кафтан, само по дебела риза (да не се потя, че сетне да ме продуха), с вълнените гащи и еленските ботуши, с лъка, с натъпкания до пръсване колчан от видра и с оня страхотен скрамасакс, плячка от някакъв бастисан гот, досущ малко сатърче, що ми бе подарил патрикиос Мавър, като идва у нас последния път.

2

Патрикиос Мавър, стар приятел на баща ми, ми се чинеше голяма работа! Тоя тайнствен, непредсказуем мъж… Не, не, не!… Къде отиваш, домине?!? За него ще кажеш, когато му дойде моментът. Недей се отплесва!

Простете, трупам опит…

Още не ме бива да излагам събитията в най-логична последователност, ала смятам да му хвана цаката… Викат, било мъчно да разказваш така, че читателят да не се изгуби из мисълта ти, обаче не ми се вярва да е по-мъчно от въртенето на парамирий, в което съм, що викат ромеите, същи корифейос…

Но на въпроса: Столнината нея утрин си доспиваше, увита в тежко бяло одеяло. Кипеше живот, колкото в египетска гробница. Между къщите не шаваше никой, пазарищата бяха празни, а стражите по Средната (най-високата) крепост, що още се градеше на места, подпираха небосклона вкаменени, залепени о зидовете като страховити кариатиди – в пълно бойно снаряжение.

По бойниците, по ниските покриви на кулите и по всичките недостъпни за почистване местенца на Източната, сиреч най-главната, или още Слънчевата врата, бе натрупал баре лакът сняг. Обаче пътят под ходника бяха премели грижливо. Ни снежинка не се видеше и по черните конски опашки, набучени на дълги маждраци, що украсяваха зъберите, кацнали връз куртината. Подвижният мост отвънка, протегнат над дълбокия, сега замръзнал ров, увиснал на дебелите си, сега замръзнали вериги, също бе излизан, та пътят към безрадостната Съдба, удобно отворен, ме мамеше лукаво, а и жребецът даваше зор да се разтъпче на воля… Излязох от вътрешния град, сетне, по подобен начин, и от външния…

О, не сте били в Плиска? Нищо не знаете!… Има си вътрешен град, има си и външен… Грамадна е… Константинопол само се прави на грамаден… Обиколена е с две твърдини, що тогава канасюбиги още довършваше. Като турим и малката, около чертога му, стават три. Средната е само камък. Сечени квадри… какво ти сечени… рязани гладко, като сирене с бръснач! Четири входа – сигур по дванайсет стъпки – и на височина, и напреко, хелеполис да мине през тях, фланкирани всякой с чифт яки кубични кули! Самите пък двери – с масивни и дълбоки (щото стената е дебела колкото търговска улица) сводове!

А дървенията – двукрила, по-твърда от дамаски халипс, и все пак – обкована в железни шини. Тъй солидно укрепено поселение сте зървали някой друг път…

Ох… Пак му изтървах края!… Не се прави така, приятел! Хвани се в ръце!

Щом ме видяха, вратарите отвориха излаза гаче за чуждоземно посолство. Познаваха ме харно, та ми отдадоха чест, макар навярно вътрешно да си викаха: „Шантавият пак е хукнал да си дири белята!“ Махнах им, подминах ги напет и даже смогнах да се огледам в бронзовите Слънчеви глави, монтирани връз гигантските двери, що бяха тъй старателно лъснати, че връщаха светлината на очевадещи бликове. Отражението ми ми се ухили приветствено – имал съм късмета да се родя добре изглеждащ. Жените ме харесват, няма какво! Мъжете обаче… понякогаш ме гледат, гаче ми взимат мерки за гроб!… Дреме ми, войската ме обича, а аз съм пълководец… Засега още дребен, но… А пък разни други може би ми завиждат… Това е, понеже, за разлика от всички българи имам руси коси, сини очи и…

Повелителю на Огъня и всичките седем Светила (колкото, впрочем, са и острите, възкъси лъчи на споменатите розети)!… Край!… Кълна се, повече не ще се отклонявам от повествованието!…

3

Ениалем – най-свещеният от Свещените дни, беше след седем-осем слънца, споменах ли? И влизахме в Новата година, че и в Новия цикъл, що за мене се очертаваха извънредно плодоносни. Надявах се в хода на тия щедро обещаващи времена да се въздигна до висш челник. Всинца ми го предричаха…

Първо на първо, викаха, сравнително млад, а и (учудващо за годините му), още необвързан мъжкар с рамене, що, при вървеж, опират о двете стени на коридора, с мишци, по-твърди от главите на персийски ропалони… За очите и другите си достойнства вече се произнесох…

Второ на второ, образован, да не река чак умен, че ще е нескромно… Владеещ гръцки, славински и малко хазарски… (Сетне, от Маврос, научих и латински, е, колкото да си изкарам боя.) Взел сигур от майка си – северска благородничка от отдавна покръстен генос – солидни за възрастта си съобразителност и начетеност, добре възпитан, с царствено, ала предразполагащо и войниците, и обожателките му поведение.

Трето на трето, с по-древно даже от Авитохола аристократическо потекло. Наследил нечовешка сила (това, ясно ви е, е пресилено и не мое становище), студенокръвие и горделиво презрение към смъртта – като патримоний, сиреч от татко си – великия боила, както и от дедите си по негова линия! Покрай тия работи подир време, естествено, ще добие и доволно количество собственост – земи, нивя, хергелета, цял аул под Верегава и тъй нататък…

Стойте!… Има още: Необичайно ловък и похватен при все тежестта си на бивол и ръста си от близо шест пуса! Първенец в не едно и не две състезания по езда, стрелба и борба! А в боя с меч… да бяхте дошли да ме видите… Отличен ловец, но и… Внимавайте! Любимец на Тервел-кана, негов най-близък храненик!

Друго що да кажа… освен… роден под Звездата на Щастието…

Сполай ти, Всемогъщи!

4

Зарад всичките ми тия качества, зарад произхода ми от могъщия род Угаин, ала най-паче заради това, че преди две лета успешно водих конницата на неочаквано разболелия се мой баща срещу един дързък хазарски набег чак отвъд Данастрис, канасюбиги ме произведе най-младият багатур в саракта – само на двайсет години! Та бляскавото бъдеще, дето се вика, ме ожидаше със затаен дъх, ала днеска биваше да си почака. В момента нямах време за него. Мисълта ми бе заета само с едно – ловната плячка, къде да я намеря и как да натръшкам колкото се може повече от нея?…

Слънцето обаче се потули зад оловното небе и денят стана възгадничък… Равна облачна завеса обви полето като в саван. Зиме пейзажът около Плиска бездруго си е скучен, освен ако не обърнеш взор право на юг, към скалите на Мундрага, които ясно се очертават дори в мъглив ден.

Ама сега…

Какъв ти пейзаж, байно, какви ти скали?…

Гледката отдире, нацяло лишена от пространственост и дълбочина, напомняше опнат пред носа ми чаршаф… Съшит от три хоризонтални парчета… Най-отгоре – мръсносива ивица на бели точки – небето с нарядко прехвърчащите снежинки. По-долу – черна, тънка, лъкатушна кръпка – силуетът на лесовете по ниските възвишения, наострили голи клони също ежови бодли. А най-ниско – земята със снега – гладка, чиста, девственобяла полоса, по-недокосната от лоното на Деипара (любимката на мама – ревностната християнка).

Прекосих равното и навлязох сред хълмовете, обрасли в стари, възлести дървеса и храсталаци. На коня разходката му писна бърже, а и моя милост доби неприятно усещане, потискащата околност ми докара някакво, хм… безразличие, та – аха да се повърнем. Обаче да мина през градската порта празен, да видят вратарите без щедър улов тъкмо мене – нямаше как да се случи! Та се насилих, сръгах Атман и продължихме навътре в бездънното еднообразие.

124 Views

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!