Аз. Елемаг. Част 5

Аз. Елемаг – 5

„Аз, Елемаг“ предизвиква. Забавлявайки се искрено (но без да се подиграва!) с установените жанрови стандарти, които, апропо, отдавна би трябвало да са музейни експонати, но у нас все още се ползват като стари танкове на въоръжение. Защото „Аз, Елемаг“ така фриволно (но в добрия смисъл) жонглира със стилове и еквилибрира между жанрове и похвати; така ловко се провира между високо и ниско, че на човек – особено ако е влюбчив и всеотдаен читател – му се завива свят! Чете ту динамичен комикс, ту задълбочен научно-популярен труд, но… О! Чете и Салгари, и изведнъж – тежка сага ала „Сказание за времето на Самуила“. Така чете сърдечният, всеотдаен и умен читател. И тази, да я наречем, “еклектика” само разпалва интереса му.

Калин Терзийски

ПРОИЗВЕДЕНИЕТО Е РЕАЛИЗИРАНО С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВО НА КУЛТУРАТА


Теодор Манолов

АЗ, ЕЛЕМАГ

Книга I – Воинът на Тервел-канасюбиги

Сериал за четене (публикува се без редакция)

Откъс 5

17

Задникът най-сетне направи достатъчно място, за да се провра в кабинета, удари токове и затвори подире ми тъй внимателно, като че вътре спяха младенци. Сковах се мирно пред Макарий, отдавайки му чест с римския поздрав[1].

Изобщо не ме удостои с взор…

– Кога порасна, момче?!? – повече отбеляза, отколкото попита, без да отлепя очи от пергамента. – Бре, че чевръсто препуска времето! – констатира съвършено номинално. – Мина доста, откак получих прошението ти… Ще ме извиниш, дето не ти отговорих веднага… (И направи пауза, за колкото да заври казан вода, а сетне да изкипи до капка.)

– Благодаря, ваша мило… – опитах да изразя признателност, ала…

– Трябваше и да те проуча – прекъсна ме човечецът и пак онемя… (Тоя път казанът на огъня бе с двойна вместимост.) Трябваше… ъъъ… Да… ъъъ… Преценя… Дали заслужаваш… Да те… ъъъ… протежирам… 

– Разбир…

– А и нямах подходяща служба… Сега се яви… ъъъ… нещичко… Тук съм събрал сведения за тебе от първа ръка.

И посочи свитъка, що изучаваше от самото начало, а пък замъгления си, изразяващ дълбока умисленост поглед най-накрай забоде във физиономията ми.

– Що за сведения, ваша милост? – удивих се. – Кой пък би се интересувал толкоз от един обикновен войник, че дори да събира сведения за него?

– Аз – произнесе се оня с апломб. – Аз – Magister officiorum!

Magister officiorum?!?… Стига, бе!!!… Не се сетих за Тивериевите преобразования в армейската „махина“, та затуй си мислех, че тая, побрала една камара инсигнии титла вече я няма! Не ми бе ясно, че сега личността, която се кичи с нея, представлява държавна, макар и донейде публична тайна, досущ самата магистратура, що завежда, и че отговаря за всевъзможни съгледвачи, шпиони, доносници, военни куриери, телохранители и прочее сенчести люде, работещи за сигурността на Basileia Romaion[2] в и извън нейните граници. Че тъкмо тоя ситничък чичо Макарий разследва заговори против короната, проверява истинността на слухове, касаещи подчинението в армията, разправя се зверски с брутални военнопрестъпници и пази като триглавия Керверос секретите на, дето се вика, цялата Вселена. Затова и преди час не схванах отгде иде уплахът на капитана ми от него…

Но ето и предисторията на това съвсем официално посещение:

Недоволен от кариерата си във флота и най-вече от жалкото си възнаграждение, преди много месеци реших да пиша на издигналия се татков приятел с молба да ми намери „по-отговорно“ (разбирайте по-доходно и по-щадящо здравето) занятие, евентуално да ме подслони в своето „гнезденце“. Не ми отвърна, както самият отбеляза току-що, та му теглих една моряшка, по-дълга от котвена верига попържня и забравих за него. Обаче я, виж ти!… Почти година по-късно той пък си бе спомнил за мен!

18

– Нека видим – рече, потривайки дребните си длани, – какво твърдят началниците ти, другите офицери и най-вече топотеретът в Памфилия!

И пак се вглъби в пергамента, при това с такъв интерес, сякаш там имаше карта на заровено имане:

– Храбър, дисциплиниран… дъра-бъра… – зачете на глас, минавайки по редовете с оцапан в мастило пръст. – Ревностен християнин… дъра-бъра… отличен моряк, справедлив командир, честен, лоялен…

Сетне изреди куп лични неща, с които въобще не смятам да ангажирам вниманието ви, но които се заблуждавах, че никой не знае! Прочее, оказа се, Тайната магистратура разполагала с доста подробен доклад относно моята скромна персона – от първото ми съприкосновение с майчината бозка до това какво съм закусвал днес сутринта, и още по-пълен преглед на военната ми кариера! Досието, осведоми ме Макарий, било съставено от моя кентархос, а проверено и парафирано лично от помощника на самия стратигос!

– Охооо! – продължи човечецът. – Твърде ловък с меча! Точно така пише!… Това трябва да се провери, важно е. Въобще, хората не са пестеливи на похвали, момко, но… хм… Прокрадва се и известно неодобрение… Викат, морето не ти понасяло, при вълнение си почвал да повръщаш, понякога даже си губел свяст. Случвало се да си… ъъъ… неособено полезен в ключови ситуации…

Вбесих се на мига!… Това не беше вярно!… Е, без малко…

– Случи се само два пъти, ваша милост! – едва не креснах, но оня се затрогна колкото крайпътен милиарий.

– Туй ли е причината да желаеш нова длъжност? – закова ме, докато си четеше най-спокойно.

– В никакъв… Е… Всъщност, до известна… – капитулирах. – Туй е… главната… Пък второстепенната са… с извинение… парите…

19

Показалецът на Макарий рязко застина върху някаква буква от пергамента и той, само за втори път него ден, ме прониза издъно с подозрителния си поглед.

„Трябваше да му говоря за дълг и воинска доблест, не за пари! – упрекнах се. – Сега ще ме изрита! С положителност е от вманиачените натегачи, според които най-висшето благо се изразява в това да опнеш петалата за отечеството дрипав, гладен и набучен на омаядски саиф като агнец на шаварма…“

Но човечецът ме изненада:

– Парите трябва да са даже на първо място, момче! Естествено е… Няма какво да се извиняваш! Ние – стратиотите, продаваме живота си срещу пари! И на когото това не му се нрави, моля – нека запаше спатия и тури главата си на дръвника за тоя, що духа! Аз също работя за злато… Преди за оболи, сега за номисми… Но знам, положението с туй вещество във флота е плачевно. То изтича в отбраната срещу арабите, ала не в кесиите на бранителите, а за оръжия и строеж на плаващи некрополи с гребла и такелаж…

Най-накрай заряза свитъка, изправи гръбнак и потъна в облегалката на широкия си клисмос, вирвайки брадичка, за да може удобно да се вторачи в очите ми.

– Ти беше още малък, когато с баща ти потеглихме на поход и той падна заклан в ръцете ми там – сред блатата по Истроската делта!… – въздъхна и разпери мишите си длани, за да видя къде точно е паднал татко.

Па заразказва, а чувството в тона му взе да се уплътнява с всяка следваща дума:

– Аз бях негов заместник, негов подчинен, ала той се отнасяше с мене като с роден брат!… Сигурно си чувал… Когато някой бере душа в другарски обятия, първото, всъщност… ъъъ… последното, що се сеща да каже, е: „Приятелю, грижи се за рожбата ми! Помогни на сина ми! Закриляй го!“ Същото изрече и Агатий, докато да издъхне!… И аз му обещах да радея за теб!… И не изпълних обета си!… Забравих те, вдадох се във възхода си, посветих се на растеж в службата… Не се ожених, не добих потомство… Не положих усилия за никого, освен за василията, е, и за себе си! Та благодаря ти за това писмо! То ме сети, че имам неизплатен борч! Че в памет на старата дружба съм обязан да те покровителствам и поддържам!… Защото тоя свят е долна, вонлива дупка, момче! – изрази неподправено огорчение допреди малко апатичният писарушка. – И без подкрепа, без опора почтеният няма шанс. А ти, бидейки отрок на почтен мъж, без съмнение, си почтен младеж! Не си, вярвам, от модерните в наше време демагози, доносници, слагачи! Не си кариерист като дъртия Макарий! Затуй ще ти даря едно обещаващо бъдеще. Имам тая власт… Делегирана ми е от император Тиверий, нека Вседържецът умножи дните му!… Заслужаваш го, още повече че личните ти качества се покриват с всичките ми изисквания. Та ето – сторих първата крачка! Макар и със закъснение, ти намерих много по-доходно и престижно, а не по-малко отговорно занятие! Предоставям ти грамадна възможност! Използвай я! – съобщи на ексода с тон на дворцов препосит, обявяващ появата на самия василевс.

„О, радост, о благодат, сполай ти Господи, Иисусе, за милосърдието и човеколюбието! – възликувах на акъла си. – Да се пръждосам от овоняния на пушек от сифоните и на мухлясало сирене от нозете на моряците кораб – това ще да е най-щастливият миг, откак съм се пръкнал!“

– На суша? – бе единственото, което успя да роди съобразителността ми.

– На суша, мило момче! – потвърди човекът разнежен. После се стегна: – Пишат, че си вещ и находчив в битка, е, когато дромонът не се клати… В моята магистратура вълнения няма… Има хладна рационалност и ледени остриета… Пък теб те бивало с острието, а? Ще прощаваш, ама желая да ми го демонстрираш, защото новата ти деятелност ще изисква превисоки бойни умения! 

– Изпитайте ме, ваша милост! – изпружих се като пусната тетива. – Няма да ви разочаровам! Ще дам всичко, за да съм ви полезен!

20

– О, да – Макарий неочаквано излъчи усмивка, ала по-тънка от самуров косъм. – Ще минеш изпит! Обезателно! Но чуй първом що за длъжност изскочи…

И пак заключи уста… А тоя път реторическата му пауза прекрачи всички граници. Прочиства гърло, сипва си вода от хидрия, измъкната изпод писалището, пи, примлясква, преглъща и се прокашля, та се зачудих дали няма да ме пенсионират като ветеран, дорде се сети да обърне мислите си в слово. Все пак, в един момент благоволи да го направи:

– Знаеш, предполагам, че по повеля на бившия василевс Леонтий оня безумец Ринотмит бе заточен в Херсонес… Хубав град, впрочем… Културен град с древни традиции… Твърдината на християнството по Севера!… Та… Държим в тоя град Носоотрязания под стража вече много лета… Добре, ама началникът на преториона, на охраната му, де, се разболя, а тамошният заместник не е достоен да го наследи за постоянно… Тъй смята и архонтът… Но тъй смята, най-вече, Тайната магистратура!… Трябва ни мъж, на когото можем да имаме доверие! Значи, ако го спечелиш, постът те чака! От заплатата няма да имаш поводи да се жалваш.

И съобщи размера на въпросната заплата! А чутото надвиши и най-волните ми въжделения!

– Съгласен ли си? – приключи.

– Аз… аз… иска ли питане, ваша милост! – заекнах. – Готов съм да замина тутакси!… Какъв е изпитът, впрочем?

21

Макарий не отговори, а се пресегна към един бронзов дискос, който висеше на стойка край писалището. Удари го с чукче, окачено на верижка край него. Разнесе се звук, немного по-деликатен от грохота на Йерихонските тръби, та стените се разтресоха, но останаха на място. Миг по-после, сякаш през цялото време бе слухтял на входа, нахълта Широкия задник.

Доместикът се възправи и подозренията ми, че ръстът му не надвишава пет пуса, се потвърдиха. Стигаше до малко над пъпа на Теодосий. Покани ме да вървим нанякъде с театрално учтив жест. С другата си ръка ми посочи адютанта и обясни:

– Първом, както рекох, желая да видя боравенето ти с меча… Разбираш ли, момче, да се охранява бивш император, който, за велика жалост, още разполага с куп френетични апологети и отдадени привърженици, не е работа за всекиго… Побърканият вече се пробва да духне, имаше и нападение над затвора с цел да го измъкнат… Затуй постът ти изисква истински главорез… Хайде, да идем на плаца, да се позабавляваме! Господин друнгарият ще ни придружи така, щото да съдейства в изпита. А сетне лично аз ще проверя и учеността ти.

Теодосий потри ръце и се ухили. Изгледах го дотам незаинтересовано, като да бе прозрачен. Това май го ядоса…

„Дали няма да ме накарат да се сражавам с тоя селски Голиат?“, замислих се.

И познах…

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “АЗ, ЕЛЕМАГ” ПИШЕТЕ НА АВТОРА НА www.facebook.com/SpartakosTheLegend


[1]   Може би т. нар. saluto romano (римски салют). Вж. лексикона към книгата.

[2]   Basileia Romaion (Василия Ромеон) – вж. Ромейска василия в лексикона към книгата.

157 Views

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Content is protected !!