Аз. Елемаг – 4

Трудно е да се предвиди точно какъв обем от цялата история трябва да съдържа встъпителната част от една дълга сага. А новата поредица „Аз, Елемаг“ на вече популярния с необичайното си решение да съвмести роман и комикс Теодор Манолов е тъкмо това – сага с количествените параметри на „Властелинът на пръстените“ и „Песен за огън и лед“, само че базирана на българската средновековна история! Книга I от въпросния „сериал на хартия“, поне три опуса от който са посветени на ранните взаимодействия между Тервел и ромейския автократор Юстиниан II около повторното възцаряване на последния, бе анонсирана като „встъпителен епизодий“, като „начало“ на хроника. И като такова, наративът стриктно степенува и отмята задачите си – предначертава и заплита редица минифабули, които ще резултират в историческото „Галасъбитие“, въвежда протагонистите и антагонистите, създава интригуваща завръзка, набъбва в междинна кулминация и, разбира се, оставя мегдан за зрелищно продължение. Между това, освен едно непрекъснато приключение, ни дава и множество подробности от етнографско, културно, религиозно и въобще мировъзренческо естество – един вид, вкарва ни до уши в „атмосферата на епохата“.

Валентин Попов – Вотан

ПРОИЗВЕДЕНИЕТО Е РЕАЛИЗИРАНО С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВО НА КУЛТУРАТА

Теодор Манолов

АЗ, ЕЛЕМАГ

Книга I – Воинът на Тервел-канасюбиги

Сериал за четене (публикува се без редакция)

Откъс 4

Глава II^[1]

НЕУСТОИМОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

Теофил, Агатиев син:

15

Аз – Теофил, Агатиев син, някога комис на Тракисион, по-сетне главнокомандващ воинството на Ромейската василия, още по-сетне изгнаник и съветник на Тервел-канасюбиги по военните работи, а сега прост „почетен гост“ на българите в столнината им Плиска, пиша тия редове по заръка на Елемаг-олг-боила, мой стар обичан приятел, ненавистен враг, съперник на бойното и събрат на духовното поле. В наши дни – мой домакин и покровител сред чужденците, с които деля съществованието си. Тоя високоуважаван мъж е решил да състави, мисля, за пръв път в родината си, истинска историческа хронография, ала поради вроденото си дебелоглавие и чудатост упорства да излага в нея само и единствено събития, на които се явява пряк очесвидетел. Те, разбира се, не са малко, но не са и всичките, дето можем да назовем „важни“ и „паметни“… Моя милост пък бе до него при повечето от тия, бих казал, епохални събития, но отделно от това, присъства и на други, не по-безинтересни – свързани с тях, протекли успоредно с тях, обусловени от тях впоследствие или пък породили ги, сиреч произвели се преди тях и диахронически, и, тъй да се каже, каузално. А е чувал и за други, още по-отколешни, но все пак разпрострели влияние върху съвремието ни. Ето защо гореспоменатият ме притисна да разкажа и тези, и онези, като допълнение към неговия труд, ала свръхвнимателно, свръхпремерено, свръхискрено – с лява ръка на сърцето и дясна, въоръжена с честно перо.

Лесна работа, рекох си първом… Цял живот записвам живота си… Дълги лета си водих дневник – час по час и миг по миг… Автократорът Юстиниан го изгори, нека Господ съди делата му, а възрастта го отвя от мозъчното ми вместилище… И се оказа, че далеч не помня всичко!

Та когато попитах Великия боила откъде, от кой ден Божи да захвана разказа си и той отряза: „Оттам, отгдето, по твое мнение, тръгва значимото!“, запецнах. И ми трябваха множество будни нощи и сънени утрини, и следобеди, похабени в полудрямка-полумечтание, за да се придвижа по тънката нишка, свързваща грохналото ми Днес с незрялото ми Някога. А тая нишка на Ариадна постоянно чезнеше из Лавиринтоса на възпоменанията, пропадаше в миши дупки, пропълзяваше в глухи дромоси, на места бе скъсана и вързана на възел, ама Гордиев, в който нацяло се губеше ценен низ моменти, а на други бе отъняла до неразчитаемост или бе измамно, а и грозно, Прокрустово деформирана.

Затова сега нетолкова описвам, колкото възсъздавам отминалото, строя го наново с мисълта да повтори себе си стриктно и без волности, преизграждам го от руини, от повредени, напукани и несъразмерни тухли, които, по липса на бетонна достоверност и „киклопска“ тежест^[2], често споявам само с гола логика.

Кълна се обаче, че което главата ми не съхранява, не ще го изсмуквам из пръсти, и което пристрастията ми замъгляват, не ще го вадя из мътни води! Мисля просто да го пропусна…

Та ето докъде стигнах…

Връщайки се…

Ще рече, ето откъде започнах…

От флота…

Сиреч от кивериотите, сиреч пък от бившите карависиани, както се зовяхме малко по-рано… Тогава, преди, струва ми се, хиляди лета, ние – морските вълци на империята, представлявахме едно грамадно бойно формирование, една нова Quaestura exercitus, но отскоро се ползвахме със статут и на отделна тема, каквото и да плещят младите понастоящем. Бяхме подчинени на стратигоса Сисиний (да, същият, дето се „закотви“ на най-високото, та не слезна оттам при смяната на няколко автократори), разположен на Самос, а той пък бе пряко отговорен пред самия василевс. Натоварени бяхме да защитаваме южното крайбрежие на Микра Азия – от Милет до Киликия, островите в Архипелагос, че и крайбрежните ни владения в уж обособената в тема Елада, сиреч да бдим за набези на постоянно набиращия мощ саракински флот по цялата водна шир от Хелеспонта досами Африка.

А поклонниците на Мохамед пъплеха по земята като пустинни скакалци! Вече владееха половината от нея, ордите им крачеха по южния бряг на Mare Nostrum към Стълбовете на Херакъл, коритата им кръстосваха някогашното ни „вътрешно езеро“, както и когато си пожелаят. Уж сравнително наскоро привикнали с водната шир, те вече се опитваха да доминират и там! Там, дето василията бе извечен хегемон! Та трудът ни от ден на ден ставаше все по-мъчен и отчаян. Макар да строяхме кораби като луди, флотът ни, разделен на ескадри от по петдесет плавателни съда и съсредоточен на Самос, Лемнос, Хиос, Кеос, Тира, Родос, Крит, в Ефес, Аталия и други, по-незначителни портове, въобще не успяваше да огрее навсякъде.

Служех като бандофорос, сиреч като самоубиец, водител на банда самоубийци, на дромона „Иисус Сотер“ – мощно и модерно съоръжение, спуснато на вода след сериозни преобразования, вече оборудвано с дългобойни катапулти и, дръжте се… със сифони за изстрелване на всяващия потрес сред измаилитите “гръцки огън”!

Вярно служех аз и, по всеобщо мнение, добре служех, ала гледах само как да се разкарам! Някога бедните, а пък сърцати и предприемчиви люде може и да са прекрачвали по мостик връз палуба, за да спечелят малко злато и да си подсигурят старостта, обаче по мое време заплатите намаляваха даже по-бързо, отколкото се качваше рискът от загуба на живота. Но дори това не бе най-лошото. Лошото бе, че страдах от особено остра непоносимост към морския въздух и люлеенето на вълните! Криех я, доколкото успявах, за да не ме изхвърлят, недай Боже, през борда, обаче постоянно премислях начини да си намеря по-човешка деятелност!

И ето, че един ден мечтите ми взеха да се осъществяват…

Тъкмо бяхме пристигнали с кораба си в Константинопол от Аталия, за да ни направят някакъв ремонт и да вземем годишната си отпуска. Канех се да сляза на Елефтерион, когато, не щеш ли, триерархът ме извика в каютата си и с паническо лицеизражение ми връчи малък, запечатан по-здраво от имперската съкровищница ротулус! А имаше капитанът ни образ на току-що срещнал Дявола, тъй като на свитъка се мъдреше клеймо със скорпион!

Какво значи клеймо със скорпион?

Лошо нещо! Печатът на самата Тайна магистратура!

А какво е Тайната магистратура?

Повярвайте, не ви се ще да научавате, ала в хода на изложението ми тъй и тъй ще схванете… макар дефинирането на тоя многозначителен израз да се има за държавно предателство! За момента ще кажа: „Едно от най-влиятелните средоточия на властта във василията… Не! Едно от най-могъщите военни ведомства на белия свят!“ Всесилна канцелария, що работеше по дела, които не бива да се огласяват (отдето идеше и необикновеното й название).

Както и да е…

В свитъчето намерих недвусмислена, направо режеща глави с лаконизма си заповед – да се явя в най-кратък срок в кабинета на отскоро известния из войската доместик Макарий – началник на въпросната служба!

Капитанът, собствено, бе прежълтял досущ опикана препаска, понеже смяташе, че тоя, що получи подобно известие, следва да иде при някой йерей, за да му бъде отслужена заупокойна литургия, а сетне да си поръча удобен ковчег или, ако Съдбата е в настроение, да се приготви за военен затвор! Никой, рече ми, не искал да има работа с Тайната магистратура, спечелила си грозна слава в последните години – години на кървави преврати, тлеещи смутове и пълчища платени доносници.

– За какъв чеп си притрябвал на тия люде, момче? – вдигна вежди. – Не съм ли те предупреждавал хиляда пъти, че дългият ти език ще ти скрои кален номер? Плямпаш повече от необходимото и не онуй, дето върви за общоприето! Затуй те привикват!… Те с таквиз неща се занимават!…

Вдигнах рамене, но не се показах обезпокоен. Това го стресна още повече.

– Няма практика кивериотите да изпълняваме директиви на ведомства извън военноморските сили – изтърсих, – та, с ваше позволение, бих могъл и да не…

– Я внимавай!!! – кресна човечецът. – В друг случай, предполагам, бива да се направя на луд… ама… Не и сега! Туй разпореждане иде от прекалено високо място, поставено даже над главата на стратигоса! С нищо не съм в състояние да ти…

– Е, тогава заповедта си е заповед – процедих през зъби.

– Тъй си е – отвърна ми. – Бегом марш и Бог да те пази!

Будалках го. Нямаше си и хабер, че страховитият според него Макарий е нявгашен приятел на покойния ми баща и аз сам съм го помолил за прием.

И тъй… Лято… Жега… Мухи и кипнала пот… Преддверие на ниско, но солидно здание… Някъде близо до Мега Палатиона, доколкото помня, в югоизточна посока, досам градската стена… В седалището на Тайната магистратура царуваха гробищна тишина и мачкащ сетивата порядък… Пред външната врата – висока, двукрила, резбована и не по-тънка от Дверите на Преизподнята, пазеха двама стражи в пълно снаряжение…

А аз – нищо и никаквото офицерче в отесняла от постоянно мокрене и съхнене униформа, изкачих мраморните стъпала към портика и влязох в тая централа на всемогъществото, изпълнен, наместо с неистов ужас, със светли надежди в бъднината.

Още щом Адските порти се тряснаха подире ми, ме пресрещна някакъв извънредно едър адютант в бяла туника и плочеста броня. (Сетне ми бе представен като Теодосий, първи помощник на доместика.) Трябва да бе около моя възраст, сиреч към трийсетте, ала за разлика от мен – висок, но с тънки кости, с бих казал, фино сложение – тоя мъж приличаше на дивашки истукан, дялан с лопата. Русата му, късо подстригана глава обираше паяжините по свода на ходника. Раменете му бяха на такова разстояние едно спрямо друго, че трудно се обхващаха с взор отблизо. (Обширен бе, впрочем, и в таза.) Лицето му, лице на роден катил и мъчител, пък и фигурата му – на атлет-панкратионец, се състояха от многоъгълни плоскости с естествена рустика, свързани в остри ръбове. Мръснишката му мутра не бе гладко обръсната! Беше буквално одрана заедно с подкожната мазнина! Лапите му бяха дотам масивни, че можеше да държи пехотинска каска в стиснат юмрук, а за ходилата му войсковите интенданти сигурно поръчваха специален, двоен размер ботуши.

Сгънах се леко пред гиганта с ръка на гръдта и понечих да се представя по устав, ала той ме посече с вик:

– Кой си ти, бе, катамите?… Що щеш тука, мама ти да шпоря?

– Теофил, Агатиев син – израпортувах. – Бандофорос във флота. Дошъл съм при доместика. По лични дела.

– Негова милост няма лични дела, шибаняк! Делата му са само и единствено държавни! Следвай ме! – окъпа ме в неприязънта си оня, па се врътна и закрачи по дългия коридор с дотам широка стъпка, че трябваше да се затичам, за да не го изгубя от поглед…

16

В дъното на въпросния коридор се възправяше врата, вардена пак от двоица – тоя път копиеносци, които се дръпнаха пред исполина, сякаш минаваше с казан врящо олио, и побързаха да ни отворят. Понечих да прекрача прага, ала възширокият задник на адютанта ми блокира пътя.

– Появи се вашият човек, доместик – осведоми полумрака вътре, без да влиза.

– Е, чак пък мой човек – възрази му полумракът. – Син е на стар боен другар… Почти не го познавам… Вкарай го, Теодосий!

Ако гласът бе на прословутия Макарий, то притежателят му имаше право – не бяхме близки. Помнех го смътно от дете, бе идвал на гости у нас след кончината на баща ми в катастрофата при Онглос, а май и по-рано, докато татко е бил жив. Преди година случайно чух името му, изтърси го някой от подчинените ми, та се сетих за него. Научих, че се издигнал до управител на тъкмо тая стратегическа канцелария при Agentes in rebus, в която се намирах сега.

Задникът отпуши входа и съзрях просторен, но тънещ в сенки, ще рече, добре заперден кабинет с дъбово писалище, на което можеха да се устроят конни надбягвания, стени, облепени от горе до долу с чертежи и карти, и многобройни рафтове, огънати под тежестта на стотици свитъци и кодекси. Зад писалището видях да седи плешив мъж с перо в ръка и пергаментов къс, разгънат отпреде му. (Трябва да е бил около петдесетте, но даваше вид на по-стар.) Имаше брада с форма на катанец и уморено лице, що излъчваше мнителност и недоверие на няколко хвърлея околовръст…

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “АЗ, ЕЛЕМАГ” ПИШЕТЕ НА АВТОРА НА www.facebook.com/SpartakosTheLegend

^[1]   Идеята за тази глава е почерпана от романа на Любомир Манолов “Ave Caesar”.

^[2]   В тази метафора авторът, изглежда, противопоставя нетрайното тухлено строителство на солидния т. нар. Циклопски (киклопски) градеж. Вж. лексикона в края на книгата.