Аз. Елемаг – 3

Теодор Манолов

АЗ, ЕЛЕМАГ

Книга I – Воинът на Тервел-канасюбиги

Сериал за четене (публикува се без редакция)

Откъс 3

11

Затуй, веднага щом приключих работата, се метнах на коня и го сръгах в посока към дома, ала… вече беше късно! Докато се пипках с докса, връз гората бе припаднал мрак, а бурята се стовари върху ни като леден чук, та ни омота във валма от снежни парцали, строшени клони и полуизгнила, скашкана листовина, що вдигна от земята и завъртя в шеметно търкало от добре разбъркани четири стихии!… Добре, де, баре три от тях – твърдо вещество, въздух и вода, все пак, хвала на Небесния властелин^[1], огън не се наблюдаваше!…

И колкото силно връхлетя, за четвърт час вихрушката освирепя още толкоз, ставайки направо зловеща!… Наложи се да се спеша, па да тегля Атман за юздата, понеже виещите досущ неяли вълци ветрища му изкараха акъла и заплаши да ме хвърли!… Той, същият неустрашим жребец, що преди две лета, в битката край аула на Кубиар собственоръчно (по-право собственокрачно, или всъщност собственокопитно) стъпка дузина калисхазари!… От най-бесните и опитни воини на…

Съжалявам!… Връщам се на разказа…

Полуослепени, двамата се запрепъвахме низ преспите, без всъщност да знаем накъде отиваме!… Следваше да се довлечем до някакъв заслон, ако не искахме да намерят труповете ни чак през луната тутом, когато зимата си отиде, а сетне да ни размразяват с месеци.

12

Конят обаче си е кон… Преди малко ви рекох – честваме го като боен другар, като член на фамилииите ни и даже като наш предстоятел пред Висшите сили, ала, трябва да признаем, понякогаш се държи досущ безмозъчно добиче. Влиза в бой, хапе, рита, маже под копитата си мало и голямо, а срещне ли нещо непознато, пък шумно или особено миришещо, си глътва езика и пощурява!…

Уплаши се жребецът и от воя на вятъра, и от поривите му, що ни пердашеха, дето викат ромеите, гаче на диамастигосис, ала комай още повече от ужасяващата глиганска зурла, която се подаваше низ торбата край едното му рамо!

А вонята на умрялото чудовище направо го влуди!

Затуй, дорде кретахме през халата, трябваше да го милвам по врата или муцуната, да го чеша зад ушите, па да го утешавам също пеленаче… Но как, като и мене ме свиваше под лъжичката?

– Спокойно, момче, спокойно – мамех го, – всичко ще се нареди! Е, позакъсахме го, признавам! Така става, полакоми ли се човек! Усетих, че иде фъртуна, мамицата му, и то още преди да видя сметката на оная твар, ама пусто, щом съзрях плячка, си изгубих ума!… Сетне пък се замотах с месото,  да не се минем случайно с някое хубаво парче, та ето що ни навлякох! Обаче не го мисли, ще оцелеем!… Ако мога да се доверя на усета си, влачим се на юг, а там има възвишения… Има и пещери… Потрай още малко и не помисляй да драснеш нанейде!…

13

И изобщо да не ти хрумва да се предаваш! – обяснявах му още, а всъщност наливах кураж у себе си, докато виелицата се пробваше да ме вдигне из земята. – Да се дадеш без пердах – туй, що вика канасюбиги, не е българският начин! Трябва да оцелеем!… Владелецът на Виста всича Съдбата на всекиго със Светлина връз нощното небе^[2], ала не изпада в подробности!… Предопределя само неизбежното, що ще се случи въпреки всичко!… А друмищата, които водят до него, са неизброими!.. Неизбродими! Пък нас не е писано да умрем днеска, не и по подобен прозаичен повод… Ние сме орисани да издъхнем на бранно поле, драги!

(Дрънках с дирника си… Въобще не се случи така… Ама никак!… Ей ме на, в наши дни – по-вехт от оня Зиези, седя и пиша, аз, Елемаг – воинът на кесаря Тервел! А трябваше отдавна да съм бял скелет с ръждив спатий в ръка или пък шепа черна прах, пръсната по цяла Микра Скития! Трябваше да съм легенда, а съм един спаружен мях кокали с дебела утайка спомени на дъното!)

Е, пак му изтървах края, но ще ме прощавате! Май не ми дреме… Може пък това да е моят маниер на логограф…

Но ето що произтече все пак:

Порехме ние с Атман непрогледните талази на бурята, лъжехме се наедро, пък всъщност се отчайвахме от миг на миг. На всичкото отгоре падна нощ. В тоя сезон, знаете, дорде обядваш, и вече се е нахвърлила, ама пък днеска подрани хептен. Та, и заради гъстата фъртуна, и заради късния час, не виждахме нищичко… Скоро обаче установихме, че Господарят на Бездната губи интерес към скромните ни личности! Виелицата продължаваше да беснее, но се изтегли някак над нас, а тъдява стана малко по-тихо и закътано. Вихрите хапеха по-беззъбо, въртенето на подивелите въздушни маси се забави, воят слезна с няколко тона по-ниско, а видимостта се подобри! И хоп – оказахме се почти на завет – в тесен пролом между стърчащи възбог чукари.

Спасени ли бяхме? Колкото куче^[3], що ожида колобъра да наточи жертвения нож… Отложени бяхме, не спасени, тъй като опасността да се обърнем на ледени изваяния, окаменели в движение, си оставаше!…

Продължихме в тъмното още към четвърт час, когато… Между облаците се промуши нещо като луна и…

Вдигнах поглед повече по случайност!… А съзрях Избавлението!

Ето! Безименният (поне за простосмъртните) бог, почитан от баща ми, и Христос – отскорошният покровител на семейството на майка ми, не изоставиха бедстващите!… Сред скалите се чернееше зев!…

– Рекох ли ти, бе! – изпердаших жребеца по гърба и му посочих отвора. – Няма да се оставим на злите сили да ни затрият! Я поглеж! Тамо има пещера… Съдейки по широчината на входа, трябва да е по-просторна от иподромос! Знаеш ли що значи пещера, братче? Значи топло и сухо…

Абе, то – пещера – хубаво, ама се намираше на сигур десетина разкрача височина, а да вдигнеш кон на такова място не е проста работа… Нейсе… подхванах я с рвение…

14

Поозяпах каменната грамада на светлика на мижавата луна и намерих тясна, изронена, твърде стръмна пътечка, що пъплеше нагоре! Не беше точно под пещерата, а сигур петдесетина стъпки по-натам, ала се връщаше покрай скалата в посока спасителния отвор. Вятърът я бе издухал, та по нея нямаше много сняг, но пък почваше да се обледява опасно.

Прочее, бутах, дърпах, тиках, псувах и заплашвах клетия айгър над половин час, дорде смогнем да издрапаме! И пусто да остане, за да облекча мъките на животното, се наложи да изхвърля половината месо от глигана!

Това помогна… Излязохме на един широчък, грубо казано, триъгълен скален перваз, що надвисваше връз пролома долу като нос на боен дромон, и поехме по слабия му наклон към една чупка в канарата, зад която се надявах да се яви отверстието.

Тъй се и получи… Заобиколихме ръба, съзряхме отвора, пуснахме по една въздишка на облекчение (в атмановия случай – одобрително пръхтене…) и се стоплихме извътре… Но само за стотна от мига!

В следния момент се втрещихме в изумление!…

– Мале!?!… Що става тука?!? – плеснах се по бедрата, а конят изцвили тъй остро, че безмалко не продупчи тъпанчетата ми!

Пред високия навярно два човешки боя свод на пещерния вход се разиграваше плашеща сцена!

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “АЗ, ЕЛЕМАГ” ПИШЕТЕ НА АВТОРА НА www.facebook.com/SpartakosTheLegend

^[1]   За разлика от редица наши романисти, авторът, изглежда, не споделя схващането за Слънцето като върховно божество на българите. В хипотетичната йерархия на духовните начала тук Слънцето, Луната, звездите и стихиите се позиционират на по-ниско стъпало от т. нар. Космократор, първосилата, наречена Небесен властелин на Съдбата или Премъдрия, явно, за да се избегне исторически неубедителното име „Тангра“.

^[2]   Намек за несъвсем научните хипотези, че старите българи са народ с пространни астрономически и астрологически познания, както и застъпници на вярванията в астралната предопределеност на съдбата, която според тях е пряко отражение на подредбата на планетите и звездите, т. е. профанният свят е огледален образ на небесния.

^[3]   Ролята на кучето, и като тотем – обект на религиозна адорация, и като жертвена твар в обредността на старите българи от езическите времена, макар и неизяснена, се смята за ключова. Жертвопринасянето на тези животни у нас е споменато от Теофилакт Охридски в “Житие на Петнайсетте тивериополски мъченици”, а сведения за почитание към тях дават т. нар. Продължител на Теофан и други средновековни автори.