Една книга, написана от художник, при това – майстор на рисунката и автор на комикси. Това е предизвикателство. За кого, ще попитате? За четящите, за оценяващите, за мнителните, за доброжелателните; но и за историците (защото книгата е твърде “исторична” на целия си пищен приключенски фон), за запалените любители на историята, които искат да я “видят от друг ъгъл”, за професионалните литератори, пишещи исторически романи, за професорите по литературознание, които имат изконна потребност да подреждат и класифицират литературата – строго и по тематични чекмеджета, на всяко от които стои гравиран в релеф надпис “Историческа проза”, “Социална проза”, “Приключенска проза” и т. н. За всички тях. Да дава Господ да намерят време и воля да обърнат внимание и да се почувстват предизвикани!
Калин Терзийски
Произведението е реализарано с финансова подкрепа от Министерство на културата.
Теодор Манолов
АЗ, ЕЛЕМАГ
Книга I – Воинът на Тервел-канасюбиги
Сериал за четене (публикува се без редакция)
Откъс 2
Загубих известно време, по-точно над час, в нерезултатно мотане из вековната мизийска гора, та се поизнервих – дивечът го бе хванала липсата! В един момент обаче Ездачът Слънце (да, същият безименен Бог, чийто образ ваятелите на канасюбиги отскоро сечаха в скалите връз Мундрага) ме обезщети с горница! Намерих в пръхкавия сняг прясна следа от нещо внушително – копита с размери на човешки юмрук!
„Вепър! – викам си. – При това, съдейки по табаните, твърде едър. Явно си е изтървал стадото. Слава тебе, Повелителю на ловджиите, няма да се прибера посрамен!“
Много ме биваше в…
Ох, ще кажете, че съм грабнал перото, само за да се фукам… То не бе хвалба, не бе чудо! Всъщност, натрапвам ви благополучието и невероятния си късмет във всичко, за да ви покърти още по-здраво дълбочината на падението ми нататък! Инак, имам и предълъг низ от слабости, успокойте се, не ще ги спестя… Най-големият ми кусур може би е…
Не! Не сега!… Сега… няма как… следва да изтъкна още едно свое достойнство: Което си е право, право си е – много ме биваше в следотърсачеството! Е, и да не бе тъй, дирята вадеше очи, дотам непредпазливо оставена, сякаш доксът ме кандърдисваше да го трупясам!
Стъпките му, отиващи към гъсталака надире, би могъл да забележи и слепец!
6
Поех по криволичещата между почернелия клонак следа, обиколих оттук-оттам няколко стотици туфи дървета и го съгледах, но чак подир обед… Ето какво щях да хапна на вечеря, братя! Вепър красавец!… Грамаден, мускулест, страховит… Вкусен! Хич не бе постал, да ви кажа, въпреки зимата! Имаше си доволно мазнинка – баре литра на модий! Таквоз чудо още не бях събарял!
Клечеше нашичкият в един среднодълбок, гъсто обрасъл дол, па ровеше със зурла снега, вадеше нещо и го нагъваше тъй енергично, гаче имаше дупка от другия край! Можех да чуя даже как мляска и сумти от задоволство! За щастие, подухваше, макар и немощно, и, пак за щастие, срещу ми, тъй че дебелакът въобще не ме усети. Бе твърде погълнат да издирва и извлича потуленото под ланшната шума лакомство… Навярно затрупани жълъди…
Свалих лъка…
7
А не ти ли хрумна, ахмако – ще кажете, – че тъкмо в Годината на глигана, да усмъртиш, дето се вика, архонта на дивите свине, не е на много хубаво? Веднага ви отвръщам: Никак! Въобще не бях суеверен… И въобще не ме вълнуваха прокоби, личби, зловещания и прочее дивотии… Тогава.
Сега… е… по-друго…
Дали това покушение ми довлече бедите, що бавно и постепенно потеглиха да ме смажат долу-горе по същото време? Сигур не ще разбера, дорде не склопя очи и не ида при Господаря на Каменното небе (1) – да го питам лично…
Нeйсе… Не се замислих за нищо от тия работи, ами опнах тетивата, па пуснах стрелата – елегантно, безшумно и, въпреки туй, с достатъчна сила, ако се мерех в наковалня, да я отнеса на баре няколко разкрача.
Миг преди да го забода, животното сякаш долови плашещата го човешка миризма, за него – миризма на сигурна смърт, вдяна отгде ще довтаса опасността, вдигна глава умно и се взря в очите ми с укор! „Какво съм ти направил?!?“.
„Дано само севернякът не поднесе стрелата, Премъдри!“, рекох си без капка жалост…
8
Не я поднесе! Наопаки!… Укроти се най-сговорчиво и съдействено, та й дозволи да прехвърли разстоянието до лакомника с големите бивни за по-кратко от мигване! Не издържал хищния ми поглед, доксът понечи да се сурне към храсталака, ала… Малкото, плоско като глава на усойница желязно острие с пукот се забучи точно зад лявата му плешка! Няма що, изстрелът си го биваше!… Извънредно съм печен в…
Харно, харно, преставам да се хваля! Минавам на важното!
Животното не смогна да счини и стъпка… Люшна се, па се стовари на една страна досущ подсечен ствол! Даже не пририта с налетите си бутове! Застина тутакси, а белотата около него се оскверни от постепенно нарастващо червено колело!
Потупах Атман по яката шия и му изказах благодарности. (Ако не сте българи, не ще ме схванете, знам. Конят е, що да ви кажа… свещеният покровител на рода ми тъй, както вълкът (2) е застъпникът на династията Дуло пред Небесата, е, поне от времето на Кубрат-кана насам. Конят е и на тамгата на Угаин! Затуй му засвидетелстваме почит по всякакви начини и по всяко време, хеле пък при преселение, война и лов, когато без коня сме все едно с ръце в… Сещате се.)
9
Рипнах нетърпелив долу… Затънах в сняг до средата, ала беше пръхкав, по-лек от лебедова перушина, почти не препятствяше движенията… Но и в каементум да бях цопнал, нямаше да ме задържи, дотам бях окрилен от слуката си!… Вече си представях чутурата на глигана, окачена на стената връз огнището у нас. Предвкусвах и окръглените, пълни с равни части възхита и завист погледи на мало и голямо в града при явяването ми с велелепния трофей! Тъй че хукнах към косматия труп като дете към нови ашици.
Глупости!… Не хукнах!… Литнах две палести над земята!… От мерак и горделивост!… Да закове човек подобен исполин, и то с такваз небрежна лекота, известно ви е, не става много по-често от еднъж в живота!…
Измъкнах скрамасакса в движение, стрелвайки взор към небето – трябваше да отрежа най-важното от звяра чевръсто, понеже носещите се по вятъра от север мръсносиви парцалаци не обещаваха приятен следобед! Май приближаваше буря, що, залисан в преследването, не бях забелязал овреме!
10
Разбира се, нямах намерение да затормозявам скъпия боен кон с цялото това огромно туловище. Атман бе мой брат по оръжие, не някакъв си товарен мулус!… А мъртвият звяр тежеше колкото крепостна кула с все стражниците по нея. Затуй се хванах да отделя само царствената му глава със свирепите, дребни очички и почти слонските зъби, както и най-доброто месо. Останалото смятах да харижа на чакалите, макар подобни за момента да не се мяркаха.
Мавровата „балтия“, наточена гаче за бръснене, минаваше през жилавите, мускулести телеса досущ през прясно бито масло. Имах си дисаги, много ясно, и то тъй здраво ушити, па и промазани, че в тях можеше да се пренася разтопен свинец. Натъпках ги хубаво с мръвки без кокал. (Надъхваха на дърто все пак, щеше да се наложи да ги поизкисна в оксос.)
Дорде я свърша обаче, над гората се търкули дебела сянка, сетне се стъмни, па се изви бесен вихър, що бърже обърна на снежна виелица. (В последните години зимите ставаха все по-сурови, даже Евксинският понт замръзваше понякогаш!)
ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО РОМАНА И НОВИЯ КОМИКС АЛБУМ “АЗ, ЕЛЕМАГ” ПИШЕТЕ НА АВТОРА НА www.facebook.com/SpartakosTheLegend
(1) За върховното божество на старите българи и въобще за религията им не знаем почти нищо. Тук авторът явно чертае хипотетичен паралел с древните арийски вярвания, с Ригведа и със свещените текстове на иранските народи от Авеста. Персите имат особено понятие за обозначаване на небесния свод – “ашман”, означаващо и “небе”, и “камък”. Смятат небето за висока планина – Хара-березайти, чийто връх е Полярната звезда.
(2) Вълкът – „фамилен герб“ на рода Дуло – чисто художествена, а не научна постановка. Най-малкото защото въпросният, свещен за много източни народи, звяр е символ на рода Ашина – управляващ тюрките, а по-късно и хазарите, най-мощния враг на Дуло. Съществува обаче и схващане, че по майчина линия Кубрат е от Ашина, съответно би могъл да претендира за принадлежност към този род и да е присвоил тотема му.