7-те смъртни гряха на Виктория Баръмова

Reading Time: 4 minutes

7-те смъртни гряха на Виктория Баръмова

Когато за първи път се запознах с рубриката на Ана Драг, много ми хареса, 

дори започнах предварително да симпатизирам на всички, които биха писали по темата!  

Но после, някаква тежка камбана ме удари и предизвикателството ѝ ми зазвуча ужасяващо, тъй като се запитах: а какво бих написала аз…???

Така де, наострих сабите – и срещу себе си, и срещу темата – как човек си признава, че има грехове, слабости или несъвършенства… Не е лесно, съзнавам! 

 

След прилично календарно време, прекарано в размисъл, кои пък са моите недостатъци (които бих нарекла 7 смъртни гряха), аз свикнах с тях, доокрасих си ги мислено, че и си ги заобичах и май им предадох чак леко благородство. 

Стигнах и по-далеч, неусетно започнах да се гордея с тях! Ами, и аз имам нещо, което си е чисто мое и никой не може да ми го вземе – част от мен са си всичките мои проблематики, сглобили са ме и са ме направили ето това приказно несъвършенство, което в момента ви пише.:)

Оказа се, че някои от тежестите, които нося, твърде се набиват на очи и ако са били съвсем удобно невидими за мен, доста неудобно са се пречкали на останалите, които ме заобикалят. 

Да започвам ли…?

1.Моят син все повтаря, че съм с две леви ръце – 

щеше да е добре да са само две, само че аз мисля, че съм извън стандарта и левите ми ръце са ми повечко. На всичкото отгоре колкото и да е цялата им небройна и необятна бройка – някой се е объркал и ги е зашил на гърба ми. Знаете ли как се живее с толкова леви ръце, бедствие е! В нас като ме видят в кухнята и започват да се кръстят, че вече съм сътворила някоя беля и бързат да ме изгонят, докато няма пострадали. Няма да изпадам в подробности колко често тичам до Спешното и защо, ощетена от собствения си сакатлък, но ще се усъмня тук и сега, че моите ръце живеят отделен живот от мен. Понякога са страхотни и ми служат вярно, рисуват, боядисват, готвят отлично – в следващ момент някоя жичка се откача от тях и картината става мацаница, манджата – буламач, а боядисаната стена годна само за панджаби парти.

Ако вчера съм опаковала брилянтно някой подарък, опитът ми днес да направя същото води до залепени пръсти с Каноконлит, намачкана хартия, скъсана панделка и провален рожден ден.

Никога не се знае какво ще сътворят моите N на брой ръчички – затова аз и тези около мен живеем в денонощен стрес. 

Радвайте се, че не сте наоколо!

2.Как се наричат авторите, които не дават да им редактират поезията – самовлюбени…? Не знам, но това животно съм аз – не си ги давам, с прозата нямам подобни изисквания…, но стихотворенията ми не се бутат. И съм измислила оправдание за поведението си – че стихотворенията ми са жива емоция, чувство, родило се за миг на листа, а емоциите и чувствата не подлежат на корекция и редакция. 

Чак си вярвам!

3.Пея ужасно – но за сметка на това го правя със страст и съм неуморна. Тук идва признанието, че очевидно не си давам реална преценка за собствените си възможности и невъзможности. Никой не е в състояние да ме спре да пея или да правя това, което ми харесва – нито късния час, нито тропащия съсед по стените…

4.Май съм хипер чувствителна – само като чуя линейка да минава покрай блока и вече съм разиграла над 120 сценария в главата си, едвам потискам сълзите си и съм склонна да хукна да проверя с какво мога да помогна. Заради новините по националните медии, често не спя, ама буквално – не спя… Затова съм намерила някакво полу работещо решение – сядам и започвам да пиша разкази, в тях от сценариите ми не боли. Иначе в живота съм неудържима – постоянно ходя и разтървавам побойници, изяла съм доста шамари заради нетърпимостта си към насилие и несправедливост. 

5.Крайна съм – поне мисля, че съм много толерантна – чак до глупост и почти до безвремие, лошото е, че имам някакво вградено мандало на търпимостта, което се задейства къде очаквано – къде неочаквано и като хлопне връщане назад няма. 

Единственото, на което се научих във времето, е да обяснявам защо прерязвам канапа между мен и хората, които са изчерпали банката ми от толерантност и доброта. Днес се уча да давам индикации на момента, че нещото ми е неприятно, а не да чакам последния момент за реакция. 

6.С изместена представа за култура съм – доста дълго време ми отне да се науча да не се обаждам, когато искат от мен мнение за книга, театрална постановка или филм. Оказа се, че на 90 % моето мнение е различно. Та вече си мълча, когато ми искат мнение за културно събитие или книга. Трудно харесвам театрални постановки и филмови продукции, така и не израснах във времето по темата – често правя нов и нов опит да посетя театъра, нарочно си вземам ред и място в центъра на местата за сядане, за да не побягна при първия си повик на отчаяние от актьорите и играта им. Обаче и това не помага. Последния път наблюдавах как аудиторията е във възторг, ръкопляска шумно – и вляво и вдясно от мен, а аз съм в потрес. След като на поредни три постановки, в най-голямата кулминация, станах и си тръгнах като накарах публиката също да стане, за да ми направи място да изляза, спрях да ходя на културни събития. И сега, когато ми се обадят с предложение за посещение на събитие от културния афиш, отговарям, че спестявам от култура. 

Намерихме се с приятелка по вкус – тежка артилерия сме, споделяме същите „изкривени“ представи за изкуството – и двете си даваме сметка, че ако ни слушат отстрани Стивън Кинг, Спилбърг и Брад Пит… ще ги разплачем и ще ги докараме до депресия. 

Затова, мълча ли по определени теми, то е защото осъзнавам, че пластината ми в мозъка на тема “Културни прояви и други дейности” е трайно повредена.

7.Идва ред на най-тежкия камък в чувала ми с “грехове” и той е, че съм пълен неверник! Не вярвам в човека, в доброто му, в брака, в Бога, в удобните максими на розовата психология и философия… Общо взето мисля, че ако нещо не е бяло, то е черно и среден вариант няма! 

Много искам животът да ме опровергае! 

 

След като написах моите несъвършенства, които не знам дали да нарека чак грехове (в днешно време грехът е размил стойностите си), се чувствам малко като Снежанка и 7- те джуджета. 

 

Какво ще кажете, не са ли ми симпатични джуджетата, т.е. греховете?! 

Дори да не е вярно, трябва да вярвам в чара им, защото джуджетата са ми опашка и вървят навсякъде с мен…

А и знам, че точно те ме карат ежедневно да пораствам! Именно, защото столчетата са им неудобни и защото често ми ядат от чинията…

 

Виктория Баръмова

267 Views