„Капсулата на времето“ – Нели Цветкова

“Капсулата на времето” – Нели Цветкова

Ние бяхме първият клас в училището, който запечата капсула на времето, за бъдещите поколения. Докато слагахме нещата вътре, очите ни искряха – бяхме новатори. Бяхме млади и ни предстоеше величие.

Днес, след тридесет години, моите ученици разглеждат същите тези предмети един по един. Иска ми се да не бях им казвала, че съм била в този клас. Познавам тези погледи, така гледаха в археологическия музей. Сигурно им се ще да ме питат за някои от нещата, но вече са достатъчно големи, за да разбират, че ще ме накарат да се почувствам стара. А те са добри деца и с тях се обичаме. Затова стоя тихо, на известно разстояние и поглеждам предметите крадешком.

Розовият моливник с „Ну, погоди” обаче привлича вниманието ми. Странно, че не си спомням кога Вили го е сложила вътре. Нещо повече, според моите спомени нея изобщо я нямаше в този ден. Нали тогава почина вторият ѝ баща, чичо Стефчо. Майка ѝ го уби.

– Госпожо – прекъсва спомена ми Андрей. – Вижте какво намерихме в моливника. Да не би Вие да сте тази Мариета?

Натъпквам писмото във вътрешния джоб на чантата си така, че то се намачква. Не съм сигурна дали благодарих на Андрей, затова му благодаря пак. Децата ме гледат с разбиращи очи, спомени от младостта, нали така?

Отдалечавам се и сядам на една пейка в училищния двор.

Ние бяхме Виолета и Мариета. Така беше още от детската градина и това е най-добрият начин, по който може да се опише – „Виолета и Мариета”. Ние. Има ли нужда да казвам, че беше все едно в чий дом ядем и спим, че салфетките в колекциите ни бяха еднакви, че нашето дворно куче беше дете на нейната Лора? Или пък, че когато почина истинският татко на Вили, тя сама дойде у дома и не си тръгна три дни, а после направи същото, когато майка ѝ се омъжи за чичо Стефчо?

Аз харесвах чичо Стефчо, той винаги ме черпеше бонбон Карамел Му и ме щипваше по бузата, дори когато вече не бях детенце. Харесвах и леля Николинка, майката на Вили, обичах нейните пържени филийки и красивите карета, които бродираше. Това изобщо не беше семейство, в което някой би убил някого.

Няколко месеца, преди да завършим училище, Вили стана различна. Имаше странни изблици, ту на гняв, ту на сълзи, а през останалото време беше потънала някъде. Питах, питах всеки път, но не получих нито един отговор. Тя или си тръгваше, или се усмихваше и почваше да говори за друго. А аз не разполагах с нужното време да я преследвам с упорити въпроси – имах си гадже и трябваше, исках да бъда по-дълго с него.

Най-накрая Вили ме потърси да поговорим. Беше в деня преди запечатването на капсулата. Каза, че иска да ми разкаже нещо, но точно в този момент се появи гаджето ми, прегърна ме и предложи да отидем в парка. Божичко, дори не помня цвета на очите на това момче… Но тогава, заради тези очи, аз казах на най-добрата си приятелка, на моята „Виолета и Мариета”, че ще ѝ се обадя вечерта, за да се видим и тогава ще ми разкаже всичко. Каквото и да имаше да ми споделя, едва ли можеше да бъде важно, колкото любовта, нали? И тръгнах. Тогава я видях за последен път. И макар тогава още да не го знаех, там „Виолета и Мариета” умря.

На следващата вечер потресени разбрахме, че леля Николинка е убила мъжа си и е арестувана. Веднага започнах да търся Вили, но тя беше изчезнала. След време някой я подаде за издирване в милицията, но така и не я намериха. Никога.

Нямах представа какво трябва да направя. Нищо, което знаех за Вили, не ми помагаше да се сетя какво може да се е случило и къде е тя. Блъсках си главата всеки ден, но скоро усетих, че нищо ново вече не мога да измисля.

Разпитвах кого ли не, но всички вдигаха рамене. Веднъж даже отидох на свиждане на леля Николинка. Много трудно се реших да го направя, признавам си. Кошмарно е да идеш на свиждане в затвор. А аз дори не знаех как да се отнасям към нея, дали трябва да я обвинявам за нещо или да ѝ съчувствам. Нали така и не стана ясно защо го е направила. Тя нищо не обяснила на милицията, само повтаряла, че ѝ „паднало пердето”. Обаче това беше сигурно последният ми шанс да разбера нещо за Вили – и отидох. Леля Николинка ми каза само: „Не ѝ повярвах, а трябвало. Сега си плащам. Не можех да я оставя да си съсипе живота. Не я търси, няма да я намериш. Затова го направих, да не я търси никой. ” Не разбрах за какво ми говори. След две години почина в затвора.

Сега писмото трепери заедно с ръцете ми. Късам плика, заедно с единия край на листа. Сърцето ми е в гърлото и ме задушава, но знам, че трябва да прочета всичко.

„Мила Ети,

Не ти се сърдя. Сигурна съм, че днес щеше да останеш, ако знаеше какво ще ти разкажа. Не се сърдя, просто не мога втори път да събера смелост да го изрека. Затова ти пиша.

Вторият ми баща ме изнасили преди половин година. Не питай как се случи, не мога… Не мога и да опиша как се чувствам оттогава. Много по-лошо от кошмар е. А той продължава да ме дебне и понякога пак успява. И постоянно ме заплашва, за да си мълча. Опитах се да кажа на мама, но тя не повярва и ми се скара. Исках да споделя и с теб, но… ме беше срам. Ако искаш, ми повярвай, ако не…

Ще дам писмото на някого да го пусне в капсулата на времето. Не знам къде ще си след тридесет години, но някак вярвам, че то ще те намери. Нали затова е капсулата, да съхранява.

Следващият път, когато той ми посегне, ще го убия. Да ме хванат, все ми е едно. Но няма да се навирам на вълка в устата, ако успея, ще се измъкна. Ще избягам далеч, сигурно зад граница. И без това мама никога няма да ми прости.

Ти дали ще ми простиш?

Ако съм жива и мога да се върна, някой ден ще те открия. Ужасно ще ми липсваш, само ти.”

Замаяна от сълзи, отначало не усещам ръката на рамото си. Жената, която е застанала до мен, е с бяла коса, но тя все така е моята Вили.

– От няколко дни съм тук – казва тя. – Знаех, че ще те намеря. Гледах те отдалеч и ти се радвах. Чаках да прочетеш.

В очите ѝ има въпрос, а моят отговор е силна прегръдка.

– Липсваше ми – казвам. – Чаках те. Знам, че много закъснях. Но сега те моля. Разкажи ми своята история.

Нели Цветкова

33 Views